Варненският театър на гости на софийска сцена с Ричард III

снимка от сайта на Драматичен театър „Стоян Бъчваров”, Варна

На 24 март Драматичен театър „Стоян Бъчваров”, Варна гостува на сцената на Театър София със спектакъла „Ричард III” от Уилям Шекспир в рамките на Софийски театрален сезон 2012. Постановката на режисьора проф. Пламен Марков е отличена с четири номинации за наградата ИКАР 2012 на САБ: за сценография на Мира Каланова, за авторска музика на Калин Николов, за главна мъжка роля на Стоян Радев и за майсторско техническо осъществяване. Постановката се играе от ноември 2011 на сцената на варненския театър и доколкото разбирам събира много добри отзиви. Режисьор на спектакъла е проф. Пламен Марков; сценография и костюми Мира Каланова; музика Калин Николов. В ролята на Ричард III е Стоян Радев. Останалите персонажи пресъздават: Михаил Мутафов (Лорд Бъкингам), Пламен Димитров (Крал Едуард IV), Валентин Митев (Лорд Хейстингз), Пламен Георгиев (Лорд Станли), Мария Гинкова (Дукеса Йорк), Веселина Михалкова (Кралица Елизабет), Даниела Викторова (Джейн Шор), Свилен Стоянов (Браканбъри), Владислав Виолинов (Тиръл), Николай Божков (Брандън), Благой Бойчев (Дук Кларънс), Илиян Марков (Лорд Ривърз), Александър Андреев (Ратклиф), Биляна Стоева (Кралица Маргарита), Гергана Плетньова (Лейди Ана), Александър Александров (Принц на Уелс), Димитър Димитров (Хенри Ричмонд) и др. В постановката се включват около 30 души - професионални артисти, любители и деца.

На мен като цяло спектакълът не ми хареса, но въпреки това мога да кажа безспорно, че това е един силен спектакъл, който си заслужава да се гледа от любителите на сериозния театър. Спектакълът продължава три часа с малък антракт, но времето минава неусетно и дължината не досажда. Стоян Радев прави силна роля; играта на почти целия актьорски състав е много силна. Костюмите са в унисон с епохата (края на XIV век, Англия) и са интересни (особено това, че мъжете са облечени в дълги поли), но не ме впечатлиха особено. Костюмите, решени в тъмни тонове и слабото осветяване на сцената са в унисон с тъмните страсти (омраза, сплетни, предателство, страхове за рода, убийство) и мрачната и кървава трагедия на героите. Ричард Глостър - мощен владетел, премахващ безскрупулно всеки претендент за трона, включително собственото си семейство, е жесток и циничен, но и интелигентен, гъвкав, решителен. Ролята на Ричард умело е изиграна от Стоян Радев, който влиза напълно в кожата на героя си и заслужава номинацията за главна мъжка роля. Оригиналният текст не е променян много от режисьора, липсват разни остроумни и простеещи хрумки от съвременността, присъщи на други постановки по шекспирови текстове, от което спектакълът само печели. Ето какво споделя сценографът Мира Каланова за спектакъла: „Това не е „царска пиеса”, казваше Пламен Марков често. В нея няма корона, няма кадифе и злато. В този контекст костюмите не трябваше да бъдат дворцови: изрядни, богати, перфектно изгладени. Исках в тях да се усеща умората, прахта, търсех някаква скрита перверзия. Реших да използвам много различни материи и дантели, както и кожа. Търсех фактури, едри гънки, прорези. Исках да направя костюми, които са богати на пластове и цветове, но в тази пищност търсех разрухата. Асиметрията в голяма част от костюмите е част от тази идея. Освен това тя ми даде възможност деликатно да вплета знаците на властта в тях. Стилът Mi pati, характерен за по-ранното средновековие и който смятам за особено театрален, беше някакъв вид отправна точка в тази посока. Идеята мъжете да носят дълги поли, не е нова нито в театъра, нито в модата, нито в историята на костюма. Мисля, че е красиво и много сексапилно. Като цяло идеята за разруха ме водеше. Тя не е видима на пръв поглед, но е втъкана в костюмите. Докато работехме, казвах на шега, че стилът е „средновековен декаданс”". Идеята на режисьора и сценографа умело е реализирана в постановката, за това мога да кажа, че едновременно със силната игра на актьорския състав и умелата адаптация на текста, това е един силен спектакъл, който си заслужава да се гледа, да спечели награди и който събра овациите на публиката в залата на Театър София в събота вечер. Очакваме да видим как ще се произнесе САБ на 27 март.
PS  Спектакълът спечели три награди Икар 2012: за главна мъжка роля за Стоян Радев, за музика на Калин Николов и за майсторско техническо осъществяване.

„Аве” – новият добър и награждаван български филм

снимка от Cinefish.bg

Снощи беше награждаването на 16-ият Международен "София филм фест". Филмът „Аве” получи четири награди - за режисура (Константин Божанов), за най-добър балкански филм, наградата на "Кодак" за най-добър български игрален филм, наградата на Гилдията на българските кинокритици. На фестивала бяха представени 260 филма от 52 държави. Филмът "Аве", чиято световна премиера беше на 9 март, на откриването на "София филм фест", до момента обра и редица други международни награди (носител на Специалната награда на журито – Сараево`11, наградата на ФИПРЕССИ във Варшава`11, наградата за млад талант в Хамбург`11, голямата награда "Iron Herring" в Лийдс`11, наградата за най-добър режисьор на фестивала "Златна Роза" - Варна`11 и номинация за "Златна камера" и участие в Седмицата на критиката в Кан`11). Наскоро лентата бе отличена с награди на Седмицата на режисьорите и Мануел Оливейра за най-добър сценарий и най-добър филм, по време на 32-рото издание на Международния Филмов Фестивал Опорто в град Порто, Португалия.

Филмът „Аве” (България, 2012, 86 мин) е романтична драма; сценарист и режисьор  Константин Божaнов, музика Том Пол. В ролите: Ованес Торосян, Анжела Недялкова, Йосиф Сърчаджиев, Николай Урумов, Красимир Доков, Бойка Велкова и др.

По-рано през деня и аз изгледах филма и останах с противоречиви впечатления. Филмът определено е добър, но мен не успя да ме грабне напълно. На излизане от залата си помислих, че има нещо, което му липсва; по време на филма имаше кратки моменти, в които изпитвах скука или досада; но въпреки това историята е интересна, с комични ситуации и трагични моменти; на моменти натоварващ, на моменти оставящ приятно чувство. Играта на двамата главни актьори е много силна, а това е дебют в киното за Анжела Недялкова (красиво момиче  с бъдеще в киното)! „Аве" е любовна история между 17-годишна тинейджърка - Аве - патологична лъжкиня и фантазьорка, избягала от къщи, за да търси най-близкият си човек на света и Камен - интровертен студент-художник, решен, независимо от последствията, да каже истината. Любовните сцени между двамата са много добре направени, издържани с романтика и фин еротизъм, които оставят приятната мисъл „младите да се обичат, друго не им трябва”. "Аве" е филм за случайните моменти и срещи; за пратениците на съдбата, които ни променят; за сблъсъка на младите хора със света на възрастните; за абдикирането на младите от битката с живота в наркотиците и самоубийствата. Филмът трябва задължително да се гледа от почитателите на българското кино.

Трубадурите

През седмицата бях поканена на рожден ден на близка приятелка, която беше решила да събере двадесетина приятели на леко хапване на шведска маса и приятен разговор, съпроводени от музиката и песните на съвременен трубадур. Приятелят на моята приятелка, вече общ приятел, е съвременен трубадур, тоест изпълнява на живо, самостоятелно (без оркестър) музикални произведения за класическа китара, като в някои случаи освен инструменталното изпълнение, той пее и популярни песни в съпровод на класическа китара. Докато слушах изпълнението на трубадура, освен приятното впечатление от музиката, ми стана и много интересно какво е значението на думата, тъй като за мен трубадурите са певци и музиканти, които свързвам с рицарите, принцесите и замъците от Средновековието и реших да се поровя в интернет за повече информация. Такава обаче липсва в изобилие. Обаче явно трубадурите не са само хора свързани със Средновековието; в наши дни има музиканти, които свирят (китара, мандолина, лютня) и пеят и наричат себе си трубадури.

Ето значението на думата „трубадур” в българския тълковен речник: „Средновековен странстващ провансалски певец и поет, който възпява любовта. прил. трубадурски, трубадурска, трубадурско, мн. трубадурски.”

Световната енциклопедия Уикипедия дава следното определение на думата трубадур: „Трубадурите (от френската дума troubadoures) са създатели и изпълнители на песни по време на Средните векове в Европа, обикновено на т.нар. рицарска лирика. Понякога (макар и по-рядко и от знатен произход, в съотношение близко до 3:1) трубадурите биват и жени - трубадурици, които обаче са ползвали по-специфични жанрове и тематики, и само в един от случаите на лесбийска поема (Na Maria) така наречената рицарска лирика. Смята се, че трубадурите са първите, които са възпяли любовта като нещо възвишено, като чувство, което поучава. Въпреки това, те са издигали в почит единствено страданието от несподелената любов, не консумирането й, или поне така е възприето от литературния канон, тъй като в архивите от трубадурната поезия и нейните секуларни инварианти от Средновековието изобилстват и с профанна тематика.”

Аз, като един съвременен трубадур (човек, възпяващ любовта като нещо възвишено, като чувство, което поучава) може би ще се разтърся занапред за информация и в някои специализирани книги. Ако вие разполагате с такава (извън тази за операта Трубадур на Верди), моля пишете.

Потомците

снимка от Cinefish.bg

От петък по кината тръгна още един филм, отличен с много номинации през последните месеци – „Потомците” (The Descendants, САЩ, 2011). Режисьор на филма е Александър Пейн, сценаристи: Александър Пейн, Нат Факсън и Джим Раш. С участието на: Джордж Клуни, Бо Бриджис, Джуди Гриър, Шайлийн Уудли, Амара Милър, Матю Лилард, Робърт Форстър и др. Като жанр филмът е определен като драма, комедия, но за мен, въпреки многото комични ситуации, той в никакъв случай не е комедия, а семейна драма.

"Потомците" беше сред фаворите за наградите „Оскар” с пет номинации, включително за най-добър филм и най-добър актьор във водеща мъжка роля за Джордж Клуни. Филмът спечели „Оскар” в категорията "Адаптиран сценарий". Освен с номинация за „Оскар”, Клуни беше отличен за изпълнението си с награда "Златен глобус" за най-добър актьор в драма, а филмът получи „Златен Глобус” лобус””за най-добра драма.

Сценарият на "Потомците" е базиран на книгата на Кауи Харт Хемингс. Интересното е, че "Потомците" стартира като къс разказ, чието действие се предава през погледа на най-малката дъщеря Скоти. Впоследствие младата писателка започва да пише от гледната точка на Мат Кинг, мъж на средна възраст. Издадената през 2009, книга става мигновен хит сред критиците и получава множество положителни отзиви за умело обрисуваните образи и най-вече този на Мат Кинг (книгата е издадена наскоро и в България).

Филмът е интересен, трогателен (може дори да ви разплаче), за някои натоварващ, човешки, комичен и красив с гледките от Хавайските острови. Филмът изобилства със сцени с широки плажове, зелени планинини, красиви цветя, орхидеи, синьо-зелен океан – много е красиво. Филмът разказва една човешка история, която може да се случи на всеки, независимо дали живее на прекрасен остров (или както някои казват в Рая) или в който и да е континентален град. Никой не е застрахован от внезапен инцидент, който преобръща собственият му живот и този на семейството му; инцидент, при който мъжете, улисани в работохолизма си, разбират, че най-ценното е любовта и семейството и биха дали всичко да поправят нещата, но в такива моменти връщане назад няма; това което остава, е да се гледа напред в бъдещето, да се полагат усилия да се положи ново начало и да се върви напред с ясна представа за промените, които са настъпили, за причините, които са ги породили и за ценностите, които носим в себе си. Филмът е интересен и с това, че показва как местното население държи на родословието, на предците си и на потомците си; земята и рода са най-ценните за обитателите на хавайските острови (както би трябвало да са най-ценното и за всеки нормален човек), никъде другаде няма да се видят толкова много портрети на предшествениците по стените на къщите, колкото в този филм. Филм за любов, изневяра, ревност, благородство, семейни отношения, родствени връзки, приятелство, смърт, необратимост на моментите и значение на ценностите. Това е филм с мисъл и послание, без супергерои и специални ефекти и си заслужава да се гледа от хората, които харесват стойностно кино.

Йони Видал за втори път в България

На 6 март вечерта, Студио 5 в НДК беше домакин на представянето на новия албум на Йони Видал и формацията му Лас Естрейас – Chill Out My Wave. На мен Йони Видал ми е познат от Джаз фестивала в Банско през август 2011, а на моите приятели им беше съвсем непознат; въпреки това, те ми се довериха и всички останахме много доволни.  Концертът ни хареса, останахме с приятно впечатление от музиката, от ентусиазма на изпълнителите, от усмивките на Йони; разтоварихме се от работния ден в приятната атмосфера, която създава Студио 5 и повече от час и половина минаха като 5 минути. Музикантите започнаха концерта почти в 19 часа, свириха без почивка и през цялото време показваха, че се радват на срещата с публиката и на факта, че някои от тях са отново в България, наслаждаваха се на свиренето си и искаха да доставят наслада и на публиката, която ги аплодираше ентусиазирано. Музикантите показаха и мартеничките, които носеха на ръцете си от домакините. Този път Йони Видал беше с различен състав от Банско; в изпълненията му памагаха Анджело Криши (ударни), Фабио Пики (клавишни) и Ален Ринало (бас). Албумът на белгийският композитор, китарист и вокалист с испански корени, предава впечатления и вдъхновение, събирани от цял свят. Десетте парчета са резултат от петгодишна работа и представят смес от испански ритми и джаз китара, будистки напеви, фламенко и електро лаундж. Музикантите гостуват за втори път в България по покана на д-р Илиев и Международния джаз фестивал Банско и на посланика на Кралство Белгия в България (които бяха специално поздравени в края на концерта с по-бурни латино ритми). Групата ще прави по време на престоя си у  нас и фото-сесия с българския фотограф Валентин Димитров.

Йони Видал - класическа китара, бас, вокал. Испанец по произход, той е роден в Лиеж, Белгия. Изучава класическа китара, класическо пеене, теория; джаз-китара, джаз-хармония, джаз-импровизация и др. Свири буквално във всички стилове - испански, латино, джаз, соул, рок, блус, поп, джаз-рок, фюжън, acid jazz, класическа китара, латино-джаз, chill out, lounge.

Маската на властта

Снощи изгледах „Маската на властта”, един от претендентите за тазгодишните Оскари; филм, който влиза в групата на филмите, които се гледат вече само от киномани; филм с мисъл и послание, без екшън, супергерои, взривове, върколаци и специални ефекти. Премиерата за България беше на 24 февруари. „Маската на властта” (The Ides of March, САЩ, 2011) е драма, към което аз бих добавила и политическа; филмът имаше номинация за Оскар 2012 за най-добър адаптиран сценарий, но не спечели. Режисьор на филма е Джордж Клуни, сценаристи: Бо Уилимън, Грант Хеслов; по книгата на Бо Уилимън. С участието на: Джордж Клуни, Райън Гослинг, Евън Рейчъл Ууд, Филип Сиймур Хофман, Пол Джамати, Мариса Томей, Джефри Райт, Макс Мингела и др. Филмът е интересен, но аз като че ли имах по-големи очаквания и останах леко разочарована от позната интрига; актьорският състав е много силен, дори последните месеци се е обсъждало с изненада в киносредите липсата на номинация за Райън Гослинг.

Филмът разказва за интригите, които съпътстват една кандидат-президентска кампания на демократите в Щатите; за трансформацията, която преживява млад, преуспяващ прессекретар, идеалист, вярващ в своя кандидат и работодател до безскрупулен играч от голямата политика. Филмът е разказ за политика, власт, влияние, амбиции, лоялност, морал, предателство, отмъщение и разбира се секс (като че ли не е възможна кампания за президент без секс със стажантка). За пореден път се убеждаваме, че политиката е мръсна игра, в която липсва морал и за идеалистите или няма място, или бързо се отърсват от идеалите си, ако искат да останат в света на голямата политика, а благородните каузи са обречени – това е положението още от римската империя до днес и така ще бъде занапред, защото такава е човешката природа. Филмът е добър и ще е интересен на киноманите.