Солидарност на дребно

В текста ще стане дума за най-дребните форми на солидарност или на вид благотворителност (като оставянето на билетче в автобуса за някой). Отскоро се включих в програмата на Уницеф за Благодетели, като станах Благодетел с месечни дарения, но това е тема за друг текст, тъй като ще трябва да направя реклама на програмата и да изагитирам читателите на блога по-сериозно. В настоящия текст ще стане дума за нещо елементарно, на някои може да им прозвучи дори дребнаво.

Тази сутрин излизайки от къщи обичайно минах покрай кофите за боклук пред блока и закачих отстрани едно бяло, чисто пликче с един хляб и кутия топено сирене (и двете с изтичащ срок на годност, но поради десетките Е-та във всеки продукт срока на годност би могъл да се удължи с още няколко дни).  Казвам обичайно, защото през последните месеци придобих навика веднъж в седмицата да закачвам бяло пликче с хляб и сирене или кашкавал или мляко за който го намери от местните клошари. Днес след като закачих обичайно пликчето се засуетих около колата да прибирам разни багажи и нещеш ли видях един чичко до кофата, откачи плика, отвори кутията с топено сирене, огледа парчетата (естествено неразопаковани, както са си купени), затвори кутията и прибра пликчето с хляба и сиренето в щайгата на колелото си и си тръгна без да прерови двете кофи, като че ли беше търсил това пликче. Тръгвайки към работа останах много доволна, защото видях, че все пак като закачвам пликче все някой го прибира, за пръв път от толкова месеци видях с очите си, че белите пликчета не отиват в кофата за боклук, а наистина някой ги прибира. Доволна съм и ще продължа.

И тук идва ред на идеята към жените (тъй като обичайно те разчистват къщите и в частност хладилниците) – не хвърляйте храна, дори тази с изтичащ срок на годност днес, може да се консумира още ден-два заради десетките стабилизатори в храните (доколко е здравословно, няма да коментирам). Ако например не сте отворили кофичка с мляко, на което ще изтече срока на годност днес, утре или вдругиден, не я хвърляйте в общия боклук, отделете я и я оставете за някой, който може да й се зарадва или ако цяла седмица не сте изяли хляба, който сте купили, този го отделете, ще си купите пресен. През последната година сутрин отивайки на работа срещам доста повече хора, ровещи по кофите от преди; на излизане от квартала на три улици някои сутрини има поне трима клошари (дори семейства и не само роми). Аз например имам навик напоследък като купя кашкавал или сирене на дадена марка и не ми хареса вкуса, тъй като не е добре узрял да го сложа в плик с хляб и да ги закача до кофата за боклук. Това е толкова лесно, елементарно и с течение на времето се превръща в навик; нещо, което няма да изядеш и изглежда добре, отделяш в плик и на излизане го оставяш на чисто и видно място място до кофите за боклук. До тук говорих за храна, която може да сте наяли, но която има добър вид и вместо да хвърляте в кофата с общия боклук, можете да заделите настрана – ако някой прецени, че я иска - да я вземе.

Преди време писах и текст за хранителните банки, които са световна инициатива, която след 2006-та се развива и у нас:  „Хранителните банки за момента са най-ефективният начин ненужната, но годна за консумация храна от различни звена на хранителната индустрия да стигне до нуждаещите се вместо на сметището или на нерегламентирани пазари. Хранителната банка е начинание с идеална цел, което обединява усилията на бизнеса, държавата и благотворителни организации.Тя събира и съхранява годна за консумация храна от фермери, производители, дистрибутори и търговци, която по някаква причина в нормалния ход на бизнеса се оказва непродаваема. А след като я сортира и  инспектира според стандартите за безопасност, я доставя до нуждаещите се чрез социални кухни, дневни центрове за социално подпомагане и други организации, осигуряващи помощ под формата на храна http://www.haccp.bg/.” С други думи, ако имате пакет ориз или консерви грах, на които им изтича срока на годност след 1-3 месеца и няма да ги ядете, да ги дарите във фирмата, в която работите и тя да ги предаде нататък. Ето линк и към целия текст.

Заделяйте храна, която не искате настрана – ако някой прецени, че я иска - ще я вземе.

Въпрос на време

снимка на cinefish.bg

Преди две вечери гледах много добър филм, може би най-смисления, който съм гледала в кината през последните месеци (въпрос на вкус разбира се) -  „Въпрос на време“.

„Въпрос на време“ (About Time, САЩ, 2013, 123 мин.) е романтична комедия с драматични нотки, която тръгна по кината на 18 октомври. Сценарист и режисьор е Ричард Къртис. Участват Рейчъл Макадамс, Бил Най, Домнал Глийсън, Линдзи Дънкан, Том Хъджис, Маргот Елис Роби, Том Холандър, Лий Никълъс Харис и др.

Филмът разказва за способността на мъжете в едно британско семейство да пътуват в миналото и да променят събитията както желаят, да моделират дните си, за да им носят удовлетвореност, наслада и щастие. Историята обаче не акцентира толкова върху ефекта на пеперудата, при който ако промениш едно събитие в миналото, променяш цяла поредица от последващи събития и върху извода, че всяко действие носи определени последствия, всяка грешка предизвиква поредица от събития и евентуално нови грешки, които вероятно ще искаш да поправяш. Историята акцентира върху любовта към родното семейство и към партньора в живота;  върху истината, че е най-добре да впрегнеш способностите си не, за да натрупаш богатство и да лентяйстваш, а да намериш добър човек, който да стане твой партньор в живота; да отделяш време, което да прекарваш с родителите, братята/сестрите си, децата си и да се наслаждаваш на времето с тях; историята акцентира върху любовта между баща и син. Изводът: ключът към щастието се крие в настоящето; да живеем за мига пълноценно, така, че да не искаме да повтаряме деня и да поправяме грешките си в него; всеки ден е безценен и трябва да се живее съзнателно, с радост, съзерцание и да носи удоволствие и щастие.

Филмът на моменти е лек, забавен (може да ви разсмее), ироничен, романтичен, но на моменти е тежък и тъжен (може да просълзи по-чувствителните). Препоръчвам го за гледане.

Макбет

Снощи Британски съвет и Cinema City ни представиха поредната британска постановка по системата на сателитните излъчвания NT Live на Кралския национален театър; този път различното беше, че гледахме спектакъл - „Макбет“ по пиесата на У. Шекспир, игран по време на Международния фестивал в Манчестер през месец юли тази година, а не в Кралския театър в Лондон.

Представлението се играе в интериора на бивша църква в Манчестър, репетициите и кастинга също са били провеждани в църкви. В главната роля е световно известният британски актьор и режисьор Кенет Брана. Режисьор на спектакъла е  Роб Ашфърд, носител на наградите „Оливие” и „Тони”. Лейди Макбет се играе от Алекс Кингстън.

В момента постановката може да се гледа само чрез кино прожекциите на National Theatre LIVE, тъй като е  играна в изключително кратък сезон – само 18 пъти, а билетите за всички представления били разпродадени за 9 минути.

„Макбет” е сред най-популярните пиеси на Шекспир; трагичен разказ за доблестта и честността, за болната амбиция, за жаждата за власт и покварата от нея, които водят до предателство, чувство за вина, лудост, убийства и войни. Страстите и чувството за вина на Макбет и лейди Макбет са предадени не само чрез разговорите им, но и чрез халюцинациите и съновиденията им. Пиесата разказва за битките към властта на шотландски крал, който е историческа личност, живяла през 11 век. Както каза режисьора това е разказ за злото. Представлението се играе на малко пространство между редовете със зрители, разположени от двете страни на импровизираната сцена в малката църква; почти липсват декори; костюмите на актьорите с шотландски мотиви бяха доста оригинални и ми харесаха. Играта на Кенет Брана ми хареса, но лейди Макбет и Макдъф ми се стори, че преиграват или поне ми стояха доста изкуствено в ролите си. Странно ми се видя хрумването актьорите да играят през цялото време в кал. Въпреки, че мен огромния поток от думи, написани от Шекспир, които всеки актьор изговаряше, ме натовари и в отделни моменти ме приспиваше, представлението като цяло е силно, впечатляващо и си заслужава да се гледа от почитателите на Шекспир и на Мелпомена.

Продължителност на спектакъла - 120 минути, без антракт; със субтитри на български. Следващото представяне е на 13 ноември от 19:00ч. на обичайното място.

Момичето с перлената обица

„Момичето с перлената обица“ - известна картина, наричана „Мона Лиза“ на Севера, художествен роман, филм...

Наскоро ми се случи да поживея близо месец в Нидерландия. Два пъти ходих до един малък, красив, живописен, исторически град Делфт – родно място на най-големият нидерландски майстор след Рембранд – Йоханес Вермеер и на създателя на микроскопа Антони ван Льовенхук. Нямаше как да пропусна къщата-музей на Вермеер (Vermeer Centrum Delft, www.vermeerdelft.nl); а една събота специално си отделих, за да направя туристическата обиколка „По стъпките на Вермеер“, която предлагат от центъра.

В музея на Вермеер няма оригинални картини, само репродукции на всичките му платна; музеят е на три етажа, на които могат да се разгледат репродукциите, да се влезе в ателието му и да се погледнат боите му, да се види camera obscura, която той е използвал за перспективата в рисуването си; има документален филм, който се върти, игри и информация върху живота му; цял етаж е посветен на техниката му, на светлината в картините му...картини пълни със светлина, спокойствие, хармония, мистерия, любов. Завидях на изследователите на творчеството му.

St. Luke’s Guild

Йоханес Вермеер (Johannes Vermeer 1632-1675) е роден в град Делфт, Нидерландия; представител на художниците, творили през Златния век в Нидерландия – 17 век. Умира много млад и оставя само 37 картини, които в момента са изложени в различни музеи по света; седем са запазени в Нидерландия – в Хага (The Mauritshuis) и в Амстердам. Роден е в небогато семейството, баща му е имал страноприемница и арт-магазин, след смъртта на баща си наследява търговията му; омъжва се за католичката Catharina Bolnes, като преди това приема католицизма; с жена си имат 15 деца, четири от които умират преди него. Вермеер прекарва целият си живот в Делфт, като след женитбата се премества в къщата на богатата си тъща Maria Thins, която поддържа семейството. Не е ясно кои са учителите на Вермеер; в къщата-музей понастоящем се споменават няколко художници, от които той се е учил и от чието творчество е бил повлиян. Художникът е бил приет на 29 декември 1653 в гилдията на Св. Лука (St. Luke’s Guild), в която се събирали артисти, художници, скулптори, грънчари и арт-дилъри и без чиято благословия никой не е могъл да продава произведения на изкуството (понастоящем в къщата на гилдията се помещава къщата-музей на Вермеер, тъй като родната му къща е частен дом, а къщата на тъща му не е запазена, на нейно място е красивата католическа катедрала Maria van Jessekerk); от приемането до 30-тата си година той е избиран няколко пъти за председател на гилдията. Pieter van Ruijven е благодетеля на Вермеер, който купува голяма част от картините му. Вермеер е погребан на 16 декември 1675 в Старата църква (the Old Church), където днес може да се види надгробния му камък в пода на църквата; твърди се, че финансовите проблеми, свързани с войната и изхранването на 11 деца са причина за преждевременната му смърт. След смъртта му съпругата продава някои от останалите им картини, за да погаси дълговете на семейството.

Вермеер създава няколко картини с библейски и митологични сцени, два градски пейзажа и множество портрети и битова живопис; основна тема е любовта, която не е ясно изразена в основния план, а е скрита в детайлите в картините. Особеното в неговото творчество е майсторството му да предава светлината; друго характерно е, че за пръв път изобразява бременни жени. В картините „Астрономът“ и „Географът“ се предлолага, че Вермеер е рисувал Антони ван Лювенхук.

„Момичето с перлената обица“ е може би най-популярната картина на известния художник. Картината е рисувана с маслени бои върху платно през 1665 г. Заедно с другата му най-известна картина „Изглед от Делфт“ се съхранява в кралската галерия Маурицхойс (The Mauritshuis), Хага. Този музей е признат за един от най-хубавите малки музеи в света; съдържа малка, бляскава колекция от големите холандски и фламандски майстори от 16 - 18 век. Аз имах щастието да разгледам музея през 2008-ма; в момента музеят е затворен за няколкогодишна реконструкция до 2014-та, а част от колекцията му е изложена в Gemeente museum, Хага (естествено не се въздържах и разгледах и този път изложената там част от колекцията на кралската галерия). До 2014-та „Момичето с перлената обица“ е на световно турне, понастоящем е в Ню Йорк.

Нямаше как след пътуването ми до Делфт и запознаването в детайли с живота на Вермеер да не изгледам и филма, посветен на него. Филмът „Момичето с перлената обица“ (Girl with a pearl earring, Великобритания, Люксембург, 2003 г., 96 мин.) е биографична романтична драма по едноименния роман на Трейси Шевалие. Режисьор Питър Уебър, сценарист: Оливия Хетрийд. В ролите: Колин Фърт, Скарлет Йохансон, Том Уилкинсън, Джуди Парфит, Килиън Мърфи и др.

Романът и филмът съчетават по интересен начин исторически детайли и художествена измислица, като е разказана историята по създаването на едноименната картина на Вермеер. Казват, че романът е изпълнен със страст и поезия, истинска литературна перла. Във филма художникът разкрива на младата прислужница тайната на светлината, а тя му помага в приготвянето на бои и подбора на цветове за картините, като той успява да погледне в нея и да увековечи образа й за поколенията. Филмът дори за миг не ми доскуча въпреки бавното развитие на действието, има 3 номинации за "Оскар", 12 награди и още много номинации. Заслужава да се гледа от ценители на живописта и на Вермеер.

Viva Verdi

снимка от сайта на Софийска опера

На 15 октомври Софийската опера и балет откри сезон 2013/2014 с премиера на операта "Аида" от Джузепе Верди, посветена на 200-годишнината от рождението на италианския композитор. Годишнината се отбелязва с представления на два от по-старите спектакли в репертоара – „Бал с маски“ и „Дон Карлос“ и с две премиери през октомври и ноември – на „Аида“, и на „Травиата“ (премиера на 28-ми ноември). Аз гледах „Аида“ на 16-ти, тъй като за премиерата нямаше билети още в началото на септември (поздравления на администрацията за маркетинга).

„Аида“ е опера в четири действия (седем картини) от Джузепе Верди, написана през 1870 г.; либретото е писано от четирима автори. Действащи лица: Фараона на Египет — бас (Димитър Станчев), Амнерис, негова дъщеря — мецосопран (Гергана Русекова), Аида, робиня, етиопска принцеса — сопран (Габриела Георгиева), Радамес, египетски военачалник — тенор, Рамфис, върховен жрец — бас (Светозар Рангелов), Амонасро, цар на Етиопия, баща на Аида — баритон (Нико Исаков), Вестител — тенор (Хрисимир Дамянов), главна жрица — сопран (Любов Методиева). Жреци, жрици, военачалници, придворни, войни, роби, пленници от Етиопия, египетски народ, танцьори, танцьорки и др. Действието се развива в Мемфис и Тива по време на царуването на фараоните. По мнение на музиковеди музиката на „Аида“ се отличава с неповторимо мелодическо богатство. Независимо от източния сюжет тя е италианска, като на места в нея има вложена известна екзотика. Оркестърът е много колоритен и с богата звучност. Той няма съпроводна роля, а в партията му се разкриват душевните преживявания на героите. Музиката не е изградена върху отделни музикални номера, а на големи и широко разгърнати сцени.

Спектакълът, който гледахме е копродукция на Софийската опера с Арена ди Верона. Режисура, сценография и костюми – на аржентинеца Уго де Ана; диригент Ерих Вехтер (който с „Аида“ встъпва като главен диригент на операта ни); хореография Леда Лойодиче.

Операта разкрива сложният свят на човешките взаимоотноошения, на любовта и ревността, на предаността и предателството, на дълга към родината и към любимия човек. Спектакълът беше зрелищен заради сценографията си (уникална, за пръв път виждам на наша сцена подобна), както прочетох някъде  - на самия ръб между модерното и традиционното, като така би задоволил както най-консервативните меломани, така и онези, които копнеят за свеж полъх в оперната зала. Сцената ни пренасяше в пирамида, в гробница; в дъното на сцената имаше огледална повърхност, която отразяваше героите и те се вижда отново в дълбочина в определени моменти, в други тази повърхност ставаше прозрачна и зад нея се разкриваше втори план на действие (друга сцена). За цялостният успех на сценографията допринасяше и художественото осветление върху декора, което придаваше различна атмосфера и внушение. Габриела Георгиева и Гергана Русекова пяха много силно и вложиха драматизъм в играта си и получиха доста аплодисменти от публиката на края (включително подвиквания браво). Като цяло спектакълът отнесе доста аплодисменти и вероятно се е харесал на всички зрителите. На мен операта като спектакъл ми хареса, но музиката на Верди не успя да ме грабне, тъй като няма много познати арии и е пълна с доста групови изпълнения. Все пак си заслужава да се гледа. Следващите представления на „Аида” са на 19 октомври и 1, 2, 3 ноември.

Паралелно с честванията на Верди в Софийската опера до 10 ноември в зала 4 на НДК могат да се разгледат сценични костюми и декори от италианската опера в рамките на изложбата "В памет на Джузепе Верди", съвместна инициатива на Италианския културен институт, НДК и Софийската опера и балет под патронажа на посолството на Италия в София. Изложени са 20 костюма, 8 оригинални афиша, 31 скици и 59 рисунки от произведения като "Травиата" , "Аида", "Риголето", „Трубадур", "Ернани", "Атила" , "Разбойници", "Отело" и др. предоставени от историческия архив на Римската опера. Изложбата дава старт на поредица от събития по случай 200-годишнината от рождението на Джузепе Верди и Рихард Вагнер в НДК. Концерт с техни творби ще се състои на 27 октомври в зала 1 от 18,30 ч. Той е в партньорство със Софийската опера и балет.

Меломаните в морската столица Варна пък ще могат да се насладят също на изкуството на Верди през този сезон с представления на оперите  „Травиата”, Аида” и „Набуко”. Приятно гледане и слушане през новия сезон.