Най-важното пожелание

В седмицата на  пожеланията и за себе си и към близките приятели и роднини между Бъдни вечер и Нова година, от толкова много пожелания се замислих кое е най-важното, извечното за всеки човек. До сега смятах, че най-важното за всеки човек е здравето. Много хора казват: важното е да има здраве, всичко останало се купува или постига с повече усилия; а нямаш ли здраве, губиш всичко, защото липсата на здраве не се оправя с пари и носи нещастие у човека и ближните му.

Един ден през тази седмица обаче случайно чух репликите на една баба по Канал 1, които ме накараха да се замисля дали наистина здравето е най-важно. На следващият ден ми подариха лист с мисли на майка Тереза, които затвърдиха надигащите се размисли. Сетих се и за една приятелка, която води семинари за езотеричните възприятия на света, която обича да цитира Библията, в която е записано „Обичай ближния си, както обичаш себе си” – повечето хора цитират първата част от повелята, като забравят втората. И да, за няколко дни в мен съзнателно порасна убеждението (подсъзнателно може би за година или за цял живот до сега), че всъщност най-важното пожелание за всеки човек е да има Любов – любов към себе си и към ближните. Без любов и хармония (мир) в душата и сърцето си, човек лека полека загубва здравето си; без любов човек се чувства фрустриран, обзема го агресия към себе си и околните, обхванат е от неудовлетвореност, понякога и от омраза към себе си и околните, чувства се нещастен и лека полека губи здравето си, появяват се една след друга болестите. Тоест най-важното, извечното за всеки човек е Любовта. Не случайно поети, художници, писатели, композитори, драматурзи, кинематографи и прочие творци през вековете са посвещавали безброй думи и образи на Любовта (не на здравето) - извечното начало за човека. Дори обикновените хора още от античността и първобитно-общинния строй са украсявали стените на пещерите си или съдовете си със сцени, изразяващи любов. Едни от големите събития, оставили отпечатък в историята на света и митологията, са посветени на любвта (например Троянската война, любовта на Цезар и Марк Антоний към Клеопатра, властването на Хенри VIII, еретичните писания за любовта на Исус Христос към Мария Магдалена, и тн). Майка Тереза, един от най-светлите примери за подражание в нашето съвремие също е посветила живота си на любовта към ближните, за нея „Единствената реалност е Любовта”. Други наши съвременници пеят “All you need is love”.

И така за мен отсега нататък най-важното пожелание към себе си и близките ще е: не да има най-вече здраве, а да има много любов в мен и около мен, много любов в сърцата и душите на близките ми приятели и роднини; защото както са казали великите творци – любовта дава криле, любовта е способна да преобрази света, любовта прави от човека здрава, пълноценна и щастлива личност, готова да преодолява планини, а тъй като всички хора са част от цялото - здрави, пълноценни и щастливи личности водят до здрав и щастлив свят.

Пожелавам на всички много любов в душите и сърцата и много любов около тях.

"В любовта страх няма, но съвършената любов пропъжда страха. По това познаваме, че любим чедата Божии, като любим Бога и пазим Неговите заповеди." (1 Йоан. 4:18; 5:2)

Какво се случва, когато кошмарите обгърнат живота ни...или една разочароваща постановка на Народния

"За кризата на онзи, който всичко си има. Склонни сме да смятаме преуспелия човек за щастлив и достоен за завист. Но за мен победителят е единак, изгубен в лабиринтите на своя успех “

Серджи Белбел

снимка от сайта на Народен театър

Преди няколко дни гледах театралната постановка ,,В Тоскана" (2006) от Серджи Белбел. Постановката се играе от 22 октомври на камерната сцена на Народен театър „Иван Вазов”. Режисьор на спектакъла е Ида Даниел, сценографията е от Рин Ямамура, костюмите са на Даниела Иванова, а музика на „Аmbient Аnarchist” (които имат номинация за музика ИКАР 2010) . Участват Цветан Алексиев, Ева Тепавичарова, Марий Росен, Цветомира Даскалова.

Режисьорът Ида Даниел до сега е номинирана в категорията “Изгряваща звезда” за АСКЕЕР 2009 за спектакъла си ”Мъртвата Дагмар или малката кибритопродавачка” в Театрална работилница “Сфумато”, а Рин Ямамура е получила награда ИКАР 2010 за най-добра куклена сценография.

Вероятно авторът на текста е имал оригиналната идея да покаже кошмарите, в които изпада човек, измъчван от съмнения по повод личните си отношения с най-близките си - семеен партньор и приятели и по повод смисъла на живота си и смъртта. Кошмарите, в които изпада лутащият се човек, които произлизат в повечето случаи от собствената му несигурност в себе си, от собствената му глава и човек престава да различава измислици от реалност, халюцинации и сънища от действителност. Историята в текста се завърта около кошмарните сънища на един художник, в които главни герои са съпругата му и двама близки приятели; сънищата и халюцинациите на художника се различават от реалността единствено от звъна на телефона.

Най-хубавото обаче на постановката ,,В Тоскана" е заглавието и красотата на Ева Тепавичарова. Режисьорският прочит на текста според мен не е добър, получава се спектакъл от отделни фрагменти, които звучат шизофренно и досадно и така и не се открояват ясно идеите, които е искал да ни внуши авторът на текста. Сценографията е ексцентрична (шапка-мозък, гумена кръв, паяци, бръмбари и други същества от кошмарите), декорите са в синьо и бяло като в сънищата; костюмите са запомнящи се – изцяло решени в синьо. Актьорите обаче играят неубедително и някак си също не успяват да ни предадат смисъла на текста. На моменти зрителят изпада в голяма досада. Като цяло постановката е объркана (съмнявам се, че много хора ще я разберат), досадна и разочароваща и не си заслужава да се гледа; в момента в театрите се играят много, много добри постановки, които си заслужават времето и парите.
PS Въпреки това Рин Ямамура получи номинация за награда Аскеер 2012 за сценографията си.

Шокиращо ръкомахане в Народния

снимка от сайта на Народен театър

Наскоро гледах една стравнително нова постановка на Народен театър „Иван Вазов” -"Ръкомахане в Спокан" по текста на Мартин Макдона, която се играе от края на септември на камерна сцена. Режисьор на спектакъла е Явор Гърдев, сценография и костюми: Даниела-Олег Ляхова, музика: Калин Николов. Участват: Иван Бърнев, Леонид Йовчев, Теодора Духовникова и Павлин Петрунов.

Това е поредната шокираща постановка след „Козата или коя е Силвия” на  Гърдев, която гледам. Режисьорът я определя като черна комедия, но аз не бих я определила като комедия, нито дори като политическа драма (бях чела някъде подобно определение за пиесата, но в нея не прозират толкова обществено-политически проникновения), а по-скоро я определям като криминална драма или трилър. Зрителите биват стреснати още в първите минути от изстрел, който като че ли цели да ги мобилизира да приемат какво следва до края. Действието в постановката се развива в една хотелска стая в щатите и проследява драмата на вманиачен психопат, който над 20 години издирва отрязания си крайник; драмата на плиткоумни пласьори на дрога, които решават да го преметнат като му пробутат ръка на абориген от музей и драмата на влюбен в маймуна рецепционист, който иска да умре като екшън-герой. Драмите на различните герои се преплитат в един ден наситен с насилие и обрати. На сцената се размяткат десетки отрязани ръце, има заложници поливани с бензин  и палени, словесни и телесни битки. Текстът с нищо не впечатлява освен и идеята за расизма, всичко останало е до болка познато от криминалните щатски филми. С това "Ръкомахане в Спокан" отстъпва на „Козата или коя е Силвия”, в която все пак Олби развива характерите на лирическите герои, като засяга темата за любовта и изневярата, за приятелството и предателството; за различните хора (и по-специално тези с по-различни сексуални предпочитания), за приемането им и отхвърлянето от обществото; за моралните норми на обществото. В "Ръкомахане в Спокан" основната идея е насилието, расизма и престъпността в някои прослойки на американското общество.

Постановката е разтърсваща, изпълнена с насилие и провокативна. Иван Бърнев прави много силна и въздействаща роля като вманиачен психопат, Леонид Йовчев също прави много добра роля; монологът му е единствената част, в която зрителят за малко се отпуска и разсмива. Духовникова играе слабо и преиграва. Сценографията е брилянтна според мен, костюмите са ок и режисьорският прочит явно е добър. Въпреки това на моменти ми ставаше досадно, на моменти ми се повдигаше от мяткащите се ръце и насилието; на края на постановката останах с противоречиви впечатления; не мога да кажа, че спектакълът ми е харесал и бих го препоръчала. Постановката явно е добра, но е и силно шокираща и трудна за преглъщане от масовия зрител; зрителите със слаби нерви да се замислят дали да я гледат; не се препоръчва за лица до 16 години.

 

PS Леонид Йовчев получи номинации за Икар и Аскеер 2012 и награда Икар 2012 за поддържаща мъжка роля за ролята на Мервин. Теодора Духовникова получи номинация за Аскеер 2012 за Поддържаща женска роля за ролята на Мерилин, а Калин Николов получи номинация за Аскеер 2012 за театрална музика.

Дните на руската духовна култура в България завършиха

На 15 септември 2011 г., в зала 1 на НДК се състоя официалното откриване на Дните на руската духовна култура в България с балетен гала-концерт „Звезди на руския балет” с участието на изявени солисти на водещите руски театри. Дните на руската духовна култура в България се провеждат тази година в периода 12 септември – 25 ноември и са подкрепени от Министерство на културата на Руската федерация и Министерство на културата на Република България. Тази седмица, Дните на руската духовна култура завършиха с концерт на Държавния академичен ансамбъл за народни танци „Игор Моисеев”, който се проведе в София на 23 ноември в зала 1 на НДК от 20 ч. По програма ансамбълът имаше насрочени концерти и в Пловдив и Варна, но те бяха отменени.

Игор Моисеев (1906-2007) е един от най-великите хореографи на 20 век, създател на нов жанр в сценичното изкуство – народно-сценичната хореография, като прави народния танц достояние на световната култура. Игор Моисеев е създател и на първия в света професионален ансамбъл за народни танци през 1937 година и на първата в света професионална школа за народни танци при ансамбъла пред 1943 година. Ансамбълът е идвал в България до сега 4 пъти (през 1945, 1962, 1978 и 2008 г.).

Концертът започна със закъснение от двадесет минути и продължи над два часа с антракт от половин час вместо двадесет минути – явно трупата не държи много на точността по отношение на публиката. Костюмите на артистите бяха много красиви и колоритни. Липсваха обаче декори или украса на сцената, като сценичен похват беше използвана игра с цветовете на прожекторите. В първата част ансамбълът представи руски, гръцки, грузински, сръбски, македонски и шопски народни танци. Естествено залата се взриви при изпълнението на българския танц и като цяло всички танци от първата част бяха доста аплодирани. През втората част видяхме спектакъла "Нощ над пустата планина", станал хит на Бродуей, по либрето и хореография на Игор Моисеев. Спектакълът беше интересен и се хареса на публиката, но според мен беше леко осакатен от липсата на декори. Декорите в комбинация с красивите костюми само щяха да обогатят общата картината и по-пълната представа на зрителите за историята. Като цяло на мен първата част по-ми хареса, докато на компанията ми повече й хареса втората част със спектакъла. Залата аплодира бурно ансамбъла, който излезе на бис два пъти; накрая художественият директор на балета в момента - Елена Щербакова благодари на българската публика за топлото посрещане и за бурните аплодисменти. Като цяло залата не беше изцяло пълна въпреки, че бяха обещани автобуси за хората от Пловдив, които са имали билети за отменения концерт, но имаше доста хора, доста аплодисменти и добро настроение.

През 2012 година в Русия ще се проведат Дни на българската духовна култура.

Още новини от Киномания

След новият филм на Уди Алън „Полунощ в Париж”, за който вече разказах, в рамките на Киномания беше включен още един филм, който гледах, в който действието се развива също в Париж – „Парижки блус”. „Парижки блус”, 1961г. е на режисьора Мартин Рут, с музиката на Дюк Елингтън и участието на Пол Нюман, Сидни Поатие, Луис Армстронг и др. Филмът е получавал номинации за Оскар `61 и Грами за филмова музика и беше включен в програмата на Киномания по случай 110 години от рождението на Луис Армстронг. Честно казано този филм не ме впечатли много, защото очаквах да слушам повече джаз и по-голямо участие на Луис Армстронг, а всъщност се оказа разказ за двама музиканти, които се влюбват в две туристки и са принудени да преосмислят живота си и да вземат решение за бъдещето си. Филмът обаче ми беше интересен с това, че е черно-бял, че показва модата в дрехите и прическите от 50-те/60-те години, които са ми любими и че показва стари кадри от Париж, който ми е любим град. Кино Люмиер беше пълно с любители на джаза и въпреки че не слушахме много джаз, все пак беше приятно. А гледането на „Полунощ в Париж” и „Парижки блус” в рамките на една седмица заради Киномания (въпреки че няма място за сравнение между съвременните цветни, красиви, романтични кадри от 2010-то и черно-белите кадри от 1960-та) породи желанието пак да отида до един от любимите ми градове.

Друг забележителен филм, който имаше премиера на Киномания, беше „Кожата, в която живея”, 2011г. на режисьора Педро Алмодовар по романа Тарантула на Тиери Жонке. Филмът е имал премиера в Кан тази година и вероятно ще има претенции за Оскар. Антонио Бандерас прави силна роля. Филмът е доста извратен и краен, но мен не ме шокира, за разлика от приятелите, с които го гледах, които бяха шокирани. Филмът преплита по начин, характерен едва ли не само за Алмодовар, няколко трагични истории, някои от които граничат с перверзията. Ако оставим настрана историята за бащата, който отмъщава за изнасилването на дъщеря си (довело до самоубийството й) по садистичен начин, на какъвто е способен само гениален в лудостта си хирург, сменяйки пола и самоличността на едно момче; остава историята за богат, велик пластичен хирург, чиято любима жена загива трагично след изгаряне в катастрофа и на когото животът след това остава посветен на идеята на създаде по трансгенетичен метод изкуствена кожа, която да спасява и да дава шанс на хора, жертва на изгаряния и страдащи от малария, кожа, която носи генетичния материал на прасе и на човек, кожа, която не гори и не мирише и е бариера срещу маларийните комари. И така, за мен основната история не е шокираща, защото виждам в нея голямата любов на един луд експериментатор към жена му, която води до създаването на революционно откритие на границата на биоетиката. Филмът се заслужава да се гледа от хората с по-силни нерви и с експериментаторски дух.

Една силна постановка на Младежкия

снимка от novinar.bg

Наскоро гледах постановката „Кола Брьонон” в Младежкия театър „Николай Бинев”. Исках да я гледам още от април, когато беше премиерата и постановката беше номинирана за три награди Аскеер 2011 (за музика, за костюмография и за най-добро представление), но все не оставаше време за нея. Постановката спечели награда Аскеер в категория „Костюмография".

„Кола Брьонон” е по романа на Ромен Ролан. Режисьор на спектакъла е Владимир Люцканов; сценографията и костюмите са на Петя Стойкова, а музиката - на Кирил Дончев; мултимедия – Николай Люцканов, подводни снимки – Стефан Тодоров, грим – Димитър Коклин и екип. Участват: Малин Кръстев, Станка Калчева, Искра Донова, Силвия Лулчева, Гергана Христова, Герасим Георгиев-Геро, Николай Луканов, Светослав Добрев, Стефан Мавродиев и др..

Действието в спектакъла се развива през 16-17 век по време на чумна епидемия. Сценографията е интересна, в началото пред зрителя се появява редица от къщички с малки прозорчета и врати, от които излизат героите; къщичките са обединени в коплекс като голяма къща с наклонен покрив; след това сцената се върти и пред зрителите се появяват последователно къщата на Кола със стаи и ателие за дърворезби и гостоприемницата на селото. Включена е и мултимедия, която допълва сценографията като показва мечтите и мислите на главните герои посредством плуването им във вода, а в друго време мултимедийните ефекти пресъздават пожар, изпепеляващ къщата на главния герой. Костюмите са интересни, дори красиви, точно в духа на епохата. В началото има и участие на каскадьорска група, която изпълнява ролята на дяволи или тъмни сили. На сцената от време на време излиза четиричленен оркестър от „странни старчета”, който изпълнява песни, а малко петгодишно сладко момиченце изпълнява отделни песни. За отбелязване е, че текстът на една от песните, която се повтаря най-често, съдържа нецензурни думи и не е много подходяща за изпълнение от дете или слушане от деца и води до леко опростачване на цялостното впечатление от постановката (мнение на компанията ми). Иначе като цяло на мен ми хареса адаптацията на Люцканов, запазен е класическия текст и всичките философски размисли за ценностите на хората, за голямата любов, за изневярата, за предателството, за приятелството, за вярата и религията, за взаимопомощта между хората, за бита в онези времена. Текстът съдържа и хумор и сърцераздирателни истини, и болка и смях. Актьорите играят много силно, а Малин Кръстев прави голяма роля. Като цяло класическият текст е запазен и те кара да се замислиш, тоест има съдържание, сценографията и костюмите са интересни, актьорите играят силно – всичко необходимо за едно силно представление. У мен постановката остави добро впечатление (на компанията ми не й хареса много) и аз бих я препоръчала като силно представление за гледане през този сезон.

Киномания 2011 започна

снимка на cinefish.bg

С предпремиерна за България прожекция на романтичната комедия на Уди Алън "Полунощ в Париж"(Midnight in Paris, 2011) на 9 ноември започна 25-ото издание на фестивала "Киномания" в Зала 1 на НДК. Филмът тръгва премиерно по кината от 11 ноември. Режисьор и сценарист на филма е Уди Алън, който заснема цялата продукция изцяло в Париж в знак на преклонение пред красотата на романтичния град и любовта си към него. Участват звезди като Оуен Уилсън, Рейчъл МакАдамс, Кати Бейтс, носителят на Оскар Ейдриън Броуди, Майкъл Шийн, Марийон Котийар и дори съпругата на президента на Франция Никола Саркози - Карла Бруни, за която това е дебют в киното. Официалната премиера на "Полунощ в Париж" е била на тазгодишното издание на кинофестивала в Кан. Един филм за всички, които обичат Париж, романтиката, красивото, изкуството, художниците, писателите; един приятен и поучителен филм с особена атмосфера. Филмът разказва за илюзиите, които имаме, когато мечтаем, че животът ни през друго време би бил по-добър от този, който градим в настоящия момент; за илюзиите, че животът на другите е по-добър от нашият. А всъщност ние живеем тук и сега и е най-добре да се възползваме от шансовете, които ни дава живота и да бъдем с хората, които гледат в нашата посока и са съпричастни с нашия живот; живот, който градим без страх от развитието и пътя напред, без страх от загубите на неподходящите хора около нас, без страх от загуба на излюзиите ни. Главният герой преминава през магията на отминали, славни времена за художници и писатели и накрая разбира какво наистина иска от живота. Филмът има изключително приказна атмосфера; атмосфера, в която се потапяш и забравяш за всичко; филм, който се гледа на един дъх.

Друг интересен филм от първия ден на официалното стартиране на Киномания е документалният филм Ходорковски, 2011 на режисьора Сирил Туши, който работи по филма от години. Един филм за харизматичен, амбициозен човек (Михаил Ходорковски), който завършва химия, като член на Комсомола става близък с Горбачов и създава първата частна банка в Русия през 1988, след което по времето на Елцин купува голяма петролна компания Юкос и става най-богатият мъж под 40 години в света; а на края по времето на Путин финансира образователни центрове, опозицията, защитници на човешки права и критикува корупцията във властта, в резултат на което е затворен в Сибир от 2003 година насам след две съдебни дела. Една история с продължение, защото може би е историята на човека, който ще замести Путин в Кремъл след години. Филмът е представян на световни фестивали, но същевременно среща и голяма съпротива от страна на официалната власт в Русия.

Киномания тази година се провежда под мотото "Презареждане" и включва прожекции на над 40 филмови заглавия в НДК и Дом на киното между 11 и 20 ноември. За първи път в историята си "Киномания" ще гостува и на Варна във Фестивалния и конгресен център в периода между 18 и 24 ноември. Киномания и Фондация Америка за България представят 8 детски филми, чиито прожекции са безплатни за децата и родителите. Приятно гледане.
PS. Филмът "Полунощ в Париж" получи Оскар за оригинален сценарий на Уди Алън на 84-тото раздаване на наградите на Американската филмова академия на 26 февруари 2012.

Съчетание между слово, музика и танц за Деня на будителите

снимка от dariknews.bg

Тази вечер, по повод Деня на будителите, трупата „Нешанъл Арт” на Нешка Робева, съвместно с НДК, представи патриотичния спектакъл „Забравени” в зала 1 на НДК. Спектакълът е със специалното участие и по идея на актрисата Джуни Александрова. Спектакълът включва рецитал на стихове на Христо Ботев и Иван Вазов и на текстове от писмото на Левски до Филип Тотю и Кървавото писмо на Каблешков, съпроводен с танци под музиката на формация „Исихия”. Музиката на Исихия съчетава по съвременен начин български фолклорни мотиви и църковни песнопения, изпълнени на различни инструменти. Спектакълът е създаден по повод 135 годишнината от Априлското възстание и за първи път е игран на 3 март 2011.

Впечатли ме фактът, че залата беше препълнена, тъй като това ми донесе успокоение, че все пак извън училищата и университетите, има и хиляди други хора, които се сещат за Деня на будителите и искат да отбележат по някакъв начин празника и да помислят за смисъла му. Имаше хора от всякакви възрасти, дори и малки деца и ученици.

Спектакълът продължи близо час и половина и ни потопи със слово и танц в историята, във времето на монашеството и революционната дейност на Левски, в думите на Ботев  от парахода Радецки: „мила ми Венето,...Ако умра, то знай, че после Отечеството си съм обичал най-много тебе, затова гледай Иванка и помни любящия те”; в битката в Перущица, на Шипка, в Батак, в момента на обесването на Васил Левски и потушаването на въстанието и думите на Вазов „нека таз свобода да ни бъде дар”. Най-силните моменти за мен бяха обесването на Васил Левски, при което стиховете на Ботев бяха съпроводени от танц на гарвани в тъмното, при което тъмнината на сцената и специфичното осветление от отделни прожектори подчертаваха зловещата нотка на момента, което ми подейства вледеняващо и разтърсващо. Силен момент беше и танцът със стихове на Ботев от Хаджи Димитър и танцът с част от „Епопея на забравените”. Нямаше декори, а през целия спектакъл основен декор беше светлината, тъмнината и отделните проблясъци на прожекторите, които акцентираха на отделни моменти от словото. Отделни моменти от спектакъла ми бяха скучни, но други ми подействаха затрогващо и разтърсващо до просълзяване. През цялото време си рецитирах наум отделните стихове от На прощаване, Хаджи Димитър, Обесването на Васил Левски, Борба, Опълценците на Шипка и др и се питах поколенията след нас дали знаят наизуст тези стихове и какво ли ще помнят от онези времена?!

Със сигурност хората в залата по време на спектакъла се потопиха поне за час в онези времена и си спомниха за момент за хората, които са били будители на масите. Спектакъл посветен на малките хора, дали живота си за свободата и духовното извисяване на България.

Монголската култура и душевност, представени от китайска трупа

Искам да разкажа накратко за едно събитие, което не беше толкова впечатляващо или затрогващо, но със сигурност беше интресено, тъй като в България рядко гостуват културни трупи от Далечния изток. За последната година културните събития, свързани с Китай за мен бяха малко – една изложба на китайски ветрила и чадъри в рамките на миналогодишния Салон на изкуствата, прожекцията на филма „Конфуций” с продажбата на китайски книги и дискове в рамките на „Киномания” 2010 и спектакъла „Благословена степ” тази седмица.

На 6 октомври в зала 1 на НДК за първи път в България беше представен спектакъла „Благословена степ” на трупа от Националния театър за песен и танц на автономния район Вътрешна Монголия в Китай. Спектакълът е организиран от НДК и Посолство на Китайската Народна Република и е гостувал на следващия ден и в Стара Загора по случай Деня на града. Спектакълът включваше изпълнения на танци (включително монголски танц с паници на главите), народно пеене със солови изпълнения на цигулка с форма на конска глава, акробатика (включително ритане на купи, докато се кара цирков велосипед с едно колело от четири акробатки – номерът е спечелил Златна награда на 13-я Международен конкурс по акробатика в Париж), опъване на тетивата на един до шест лъка наведнъж и др. В програмата беше представено  и специфично монголско вокално изкуство „Хоомей пеене”, което е включено в списъка на ЮНЕСКО за нематериалното културно наследство на човечеството през 2009 г. Хоомей-певецът изпълнява ниските тонове с гърлото си, като в същото време изсвирва високите с уста, като по този начин се генерира особен вид обертон, който създава впечатлението, че един певец пее на два гласа; много интересно звучеше. Чухме и т .нар. монголска „дълга песен”, също вписана в списъка на ЮНЕСКО на нематериалното културно наследство на човечеството през 2005 г. Видяхме интересни костюми с много ярки цветове. Общо взето отделните изпълнения бяха интересни, но спектакълът беше структуриран от отделни номера, между които глас зад сцената разказваше какво виждаме и анализираше духа на изпълнението – например какво иска да ни каже танца – нещо, което звучеше малко смешничко. В зала 1 бяха се събрали много китайци с децата си от китайското общество в България – малките деца тичаха между редовете, играеха си, ревяха и разсейваха останалите зрители, родителите им ги гонеха между редовете и извеждаха от залата. Общо взето най-невъзпитаната публика от много време насам, която виждам на спектакъл в НДК. Като цяло беше интересно, но и малко комично и нищо затрогващо.

Събитието беше съпроводено и с изложба „Век на промените”, която пресъздава различни моменти от ежедневието на обикновените китайци, посветена на 100- годишнината от Синхайската революция през 1911 г. Националният театър за песен и танц на Вътрешна Монголия е най-голямата артистична трупа в Автономен район Вътрешна Монголия. Той включва трупа за песни и танци, монголска оперна трупа, симфоничен оркестър, трупа за монголски фолклор, монголски младежки хор, филмов и телевизионен център, изпълнителски център и трупата „Танцуваща красавица”. Театърът е създаден през 2000 година и е посетил повече от 20 страни в цял свят, като печели много награди в родината и чужбина, допринасяйки за популярността и културния обмен на Вътрешна Монголия. Нещо ново за мен беше да разбера, че в Китай има автономен район Монголия, в който живеят над 24 млн души; няколко Българии. Очаквам с интерес следващи визити от Далечни изток

Както ви харесва

По случай 17 септември, Деня на София, Театър Българска армия организира Ден на отворените врати, в който хора, които имат интерес, можеха да се разходят из всички кътчета на театъра, да бъдат гримирани, да разгледат костюмите на театъра, да се срещнат с актьори, да гладат репетицията на „Ножица трепач” и др. По този повод театърът пусна само на 17 септември билети за постановките си до края на септември по 5 лв. С приятели решихме да се възползваме и да гледаме два спектакъла – „Както ви харесва” и „Ножица трепач”. И така, през изтеклата седмица, две поредни вечери бяхме в театъра на армията.

„Както ви харесва” е постановка по пиесата на Уилям Шекспир (превод Валери Петров), която се играе от април 2011 на сцената на театъра. Режисьор на спектакъла е Красимир Спасов, сценография и костюми – Марина Райчинова, музика - Добрин Векилов – Дони, музикално оформление – Красимир Спасов, хореография, каскади и сценичен бой – Александър Илиев (гост), танц - Ана Дончева (гост). Участват: Мирослав Косев, Илиан Марков, Иван Радоев, Веселин Анчев, Ангел Генов, Стойко Пеев, Леонид Йовчев, Иван Ласкин, Георги Къркеланов, Тигран Торосян, Лидия Инджова, Йоана Буковска, Анастасия Ингилизова, Стефка Янорова.

В медиите пише, че за Красимир Спасов Шекспир е "над всички". Аз обаче не останах с такова впечатление от двата часа гледане на постановката. Не съм гледала неговите "Много шум за нищо", "Хамлет", "Комедия от грешки", "Мяра за мяра", "Веселите уиндзорки" по Шексир, но определено неговият прочит и адаптация на „Както ви харесва” не ми харесаха. Спасов предлага по-съкратен вариант на пълния текст на Шекспир с малки промени в сюжетната структура. Последната постановка, която гледах по Шекспир беше „Зимна приказка” на Маргарита Младенова в Сфумато. Двете постановки обаче са на светлинни години една от друга; въпреки че в градската част на  „Както ви харесва”  ми се струва, че леко се копират сценографията и концепцията за костюми от „Зимна приказка”, но в бледо копие. Като цяло в „Както ви харесва” сценографията и костюмите са интересни, но не съм убедена, че хипарските костюми са подходящото решение за Шекспирова пиеса; да не говорим, че Иван Радоев облечен като гей и пушещ трева и Йоана Буковска с костюм и прическа на хипи от 1973 стояха странно в гората. За музиката да не говорим - Бийтълс, мелодичен рок и ню уейв и Шекспир. Шекспир е класика и желанието на режисьора да адаптира текста, като вкарва злободневни теми от съвремието, глуповати изрази, звучащи „готино”, ми звучи като „театрална чалга”. Играта на актьорите си беше добра, но това не стига за добро представление. Беше ми ужасно досадно и едва се стърпях да не си изляза през двата часа на твърдите столове в театъра. Но както ви харесва, хора различни, вкусове много – на мен и компанията, постановката не ни хареса, на вас може и да ви хареса.

Следващата вечер гледахме „Ножица трепач”, постановка, която се играе от три-четири години, ако не и повече при винаги пълни зали в театъра на армията. Аз бях гледала постановката може би преди три години и тогава доста ми хареса. Този път обаче не ми хареса. „Ножица трепач” е пиеса от Брус Джордан и Мерилин Ейбръмс, режисьор Ивайло Христов, сценография – Нина Пашова, костюми – Кремена Халваджиян, музика – Дони. Участват: Александра Сърчаджиева, Веселин Ранков, Георги Къркеланов, Ненчо Илчев, Иван Радоев, Стефка Янорова.

Факт е, че това е криминална комедия с отворен финал и зрителите участват в преставлението, като определят с гласуване кой да е извършителят на убийството – т.нар. метод на интерактивното представление, което сигурно се харесва на много хора и за това залите са винаги пълни. На мен обаче този път постановката не ми хареса, спектатълът продължи над два часа с антракт, като втората част беше малко досадно дълга. Това, което ми досади и отблъсна беше страшното побългаряване на текста, вкарването на злободневни теми от ежедневието ни – дори случаят в Катуница и злобни подмятания за публични личности, което е проява на лош вкус. Не ни стига грозното, отрицателното, деградацията, която цари ежедневно около нас и помията, която ни залива от новините всеки ден от българската действителност, но и когато отидем на театър, за да се разсеем, разсмеем и отпуснем, отново ни залива същата простотия и чалготия – това е проблемът и на „Както ви харесва”, и на „Ножица трепач” –  т.нар. „театрална чалга”. На мен постановките не ми харесаха, не ги препоръчвам; на много други хора обаче се харесват, така че – както ви харесва.

Дни на руската духовна култура в България

На 15 септември 2011 г., от 19.00 часа, в зала 1 на НДК се състоя официалното откриване на Дните на руската духовна култура в България. Следните редове ще са посветени на тези дни, така че русофобите могат да престанат да четат веднага; почитателите на културата обаче моля, да продължат. Дните на руската духовна култура в България се провеждат тази година в периода 12 септември – 25 ноември и са подкрепени от Министерство на културата на Руската федерация и Министерство на културата на Република България.

Официалното откриване се състоя с балетен гала-концерт „Звезди на руския балет” с участието на изявени солисти на водещите руски театри – Большой театър, Мариинския и Пермския театри. Зрелищният спектакъл се реализира от „Жокер Медиа”, която фирма традиционно организира гостуванията у нас на руски солисти на балетни трупи; до сега вече три пъти имах удоволствието през годините да гледам руски солисти на българска сцена и очаквах с нетърпение и този спектакъл. В програмата на събитието бяха включени изпълнения по популярни произведения на автори като П. Чайковски, А. Хачатурян, Н. Римски-Корсаков, К. Сен-Санс, А. Адам, В. Соловеев-Седой, Ф. Шопен и др. В концерта участваха: прима балерината Виктория Терешкина, Юрий Смекалов и София Гумерова, Анастасия Колегова и Данила Корсунцев, Денис Матвиенко и Екатерина Осмолкина, Анастасия Матвиенко, Елена Евсеева, Антон Корсаков и Максим Зюзин от Мариинския театър; Мариана Рижкина и Михаил Лобухин, Денис Медведев отБольшой театър; Екатерина Борченко солистка на Михайловския театър; Ксения Барбашева и Александър Таранов солисти на Пермския театър за опера и балет; всички те Лауреати на международни конкурси.

Героите от "Дон Кихот", "Корсар", "Спартак", „Тарас Булба” и "Лебедово езеро" оживяха на българска сцена. Спектакълът беше от две части с антракт. В началото имаше кратки приветствия и изказвания на официални лица от руска и българска страна. През цялото време се редуваха изпълнения на различни двойки; сцената беше изцяло осветявана или в полумрак и танцуващите бяха водени от прожектор. Публиката аплодираше с удоволствие всяко изпълнение и беше взривена във втората част от едно горещо изпълнение на модерно танго в полумрака на сцената под прожектор на стол, на който се редуваха репликите на мъжа и жената в двойката. Малките танцьори от училището за танцово изкуство "Галина Уланова" при Руския лицей в София, спечелиха безрезервните симпатии на публиката при представянето на част от балета "Феята на куклите". На мен особено мило ми стана от едно малко момиченце, което играеша малка кукла облечена в синьо костюмче от пола и сакце и с шапчица; много сладурско се получи нейното изпълнение. Като цяло впечатлението от спектакъла е за почти тричасово удоволствие; костюмите бяха много красиви, мултимедийните декори също стояха красиво и бяха в унисон с темата на различните откъси от балети. Изпълнението на балерините и балетистите беше красиво, грациозно и приказно. Получи се страхотен спектакъл; залата аплодира на края на крака поне 10 минути, а аз си тръгнах с голяма тъга, че спектакълът свърши. Красиво, грациозно, спиращо дъха удоволствие – това е руската балетна школа.

Следващата проява, която чакам с голямо нетърпение в рамките на Дните на руската духовна култура в България са концертите на Държавния ансамбъл за народни танци „Игор Мойсеев”, които ще се проведат в София, Пловдив и Варна в дните 18-25 ноември. Освен "Звездите на руския балет", жителите и гостите на столицата ще могат да се насладят на гала-концерт на водещи оперни театри в Русия в съпровод на Софийската филхармония на 10 октомври в Държавния музикален и балетен театър. Друг концерт - на 11 ноември, ще представи пред българската публика Камерния хор на катедралата "Смолни събор" в Санкт Петербург, който ще се състои в криптата на храм-паметника  "Св. Александър Невски". А в седмицата 21-27 октомври ще се организира Седмица на руските филми в София, след това и във Варна и Бургас. За всекиго има по нещо; вижте програмата и посетете някоя проява.

Завърши 14-тият Международен джаз фестивал в Банско

Йони Видал и неговата група

Вчера завърши 14-тият Международен джаз фестивал в Банско (6-13 август 2011). Като цяло на мен фестивалът ми хареса; прекрасно съчетах концертните вечери с обиколка по музеите и механите на Банско и разходка в планината в продължение на една ваканционна седмица. Хората, които организират фестивала вече години наред, заслужават адмирации, тъй като на всички е ясно, че не е лесно по време на икономическа криза, продължаваща години наред и всред културен и духовен упадък на масата хора в България, да се създава културен продукт. Разбира се, винаги има и какво още да се желае. Фестивалът има официален сайт (http://banskojazzfest.com), но в него липсваха редовни новини и актуална информация от дните на фестивала; имаше щанд зад сцената, на който се продаваха програми, тениски с логото на фестивала и дискове на изпълнителите. Организаторите бяха заделили определени редове за хората, които плащат билети всяка вечер или са с карта за всички вечери, но имаше и редове, на които хората можеха да сядат безплатно и да се наслаждават на музиката. Поздравления за това, навсякъде по света се плаща, за да се чуе дадена група, да не говорим за три наведнъж, но в този случай и хора с по-малки финансови възможности или да кажем бабите от Банско можеха да чуят и видят всяка вечер безплатно групите. Имаше и видео стена отстрани на сцената, на която не винаги се виждаше добре поради късното стъмване и вероятно по технически проблеми; повечето вечери между 19 и 20 часа редовете оставаха празни и се пълнеха след 20 до към 23 часа, може би следващият път трябва да се помисли за графика, тъй като едва ли на изпълнителите е приятно да свирят пред празни редове. Водещите Тома Спространов и Николай Захариев не бяха добре подготвени, сричаха програмата и представяха в повечето случаи по комичен начин групите и досаждаха на хората, но това не е болка за умиране, тоест не е във вреда на феста, а по-скоро говори за самите радиоводещи, които в радиото може да са прекрасни водещи, но не стават за конферансиета на сцена. Като цяло фестивалът се радваше и на хубаво време с изключение на една дъждовна вечер. Концертните вечери бяха съпътствани и от прожекции на филми, изложби и семинари, за които вече писах. Адмирации и за всички български изпълнители, музиканти, композитори и танцьори, които се представиха по време на фестивала.

В предишни постове разказах накратко за първите три вечери, а сега на бързо и за останалата част от програмата.

В четвъртата вечер най-запомнящ се остана концертът на Камелия Тодорова. В програмата бяха включени Кафе Бол (Сърбия; Kafe Ball - етно-джаз формация, основана през 2008 г. от пианиста Зоран Мамутович),  Джайв Ейсес (Великобритания; Jive Aces - водеща Jive & Swing група) и Камелия Тодорова и JP3 (България). В Камелия Тодорова и JP3  участват Камелия Тодорова – вокал, Живко Петров – пиано, Веселин Веселинов - Еко – контрабас, Митко Семов – удърни, Петя Драгомирова & Рейчъл Роу – бек вокали. Камелия представи популярните си български песни и джаз-пиеси, но в нов аранжимент; като звезда на коцерт, тя смени костюмите си по време на концерта. Хората много й се радваха, Камелия беше единствения изпълнител, който искаше много да раздвижи публиката, да я накара да танцува, пее и пляска с нея; имаше и групичка, която на края на концерта се разтанцува. На мен най-много ми хареса букета от български поп песни, който изпя в края.

Петата вечер беше доста студена и дъждовна и ние я пропуснахме. Аз обаче бях през деня на репетициите на групите или т.нар. sound-check. В програмата на петата вечер бяха включени Ондрей Щверачек квартет (Чехия), Елина Дуни Квартет (Албания, Швейцария) и Йони Видал (Испания, Белгия). На репетицията много се израдвах на Йони Видал и неговата група. Йони Видал - класическа китара, бас, вокал; свири буквално във всички стилове - испански, латино, джаз, соул, рок, блус, поп, джаз-рок, фюжън, acid jazz, класическа китара, латино-джаз, chill out, lounge. През 2011 излиза втората част на авторския му албум “Chill Out My Wave”.Yoni Vidal & Las Estrellas е проектът, с който гостува на джаз феста. Заедно с него са Фабио Пичи – пиано, Хуан Мануел Камю – китара и вокал, Викториано Гонзалес – ударни, Хосе Перес – бас. Много страст и много настроение имаше в изпълнението на групата и искрено съжалих, че вечерта валя и малко хора са се насладили на изпълнението им.

Боряна Димитрова квартет

Шестата вечер слушахме първо Боряна Димитрова квартет (България, Германия) – Боряна Димитрова – алтсаксофон, флейта, Ларс Далке – китара, Якоб Драйер – бас, Ниелс-Хенрик Хайнзоон – барабани, Константин Свещаров – пиано, Христо Ангов – вокал, гайда. Боряна Димитрова квартет е създаден в началото на 2007; издава албума “Balkan Blues” и активно участва в музикалния живот в Германия с изяви на клубни и фестивални сцени. Музиката на Боряна обединява джаз и елементи от българския музикален фолклор. Забележително за нас беше жена да свири на саксофон, това се среща много, много рядко, а българката се справя брилянтно, създава и музика и води група. След това в програмата бяха включени Мая Нова квартет (България) и Мънго Джери блус бенд (Великобритания), на когото беше направена голяма реклама в медиите. Ние обаче ги пропуснахме, тъй като не можахме да издържим на хладното време.

В седмата вечер бяха включени Lilly of the West (България), Мило Сухомел квартет (Словакия) и Биг Бенд Саранск (Русия) с диригент Александър Курин и специални гости Олег Киреев - саксофон, Оксана Глебова – вокал и Сергей Семьонов – вокал. „Lilly of the West” имат богат репертоар, включващ кънтри, блуграс, суинг, джаз, поп и ирландски фолк; имат издадени 8 албума. Вечерта премина вяло до руския бенд с големи паузи между групите. Руският бенд беше впечатляващ – над 15 човека на сцената, свиреха доста динамично и с настроение; много добри изпълнения, но накрая досадиха на хората въпреки добрите си изпълнения, тъй като ставаше 23 часа, а хората чакаха Акага. Площадът беше пълен и въпреки хладното време хората очакваха с нетърпение Акага, които излязоха доста след 23 часа след дълго пренареждане на сцената. Аз също цяла вечер чаках Акага, но след първите няколко изпълнения си тръгнах, тъй като ми стана доста студено. За сметка на това обаче после си намерих няколко техни албума, които до сега нямах и ще си ги слушам занапред с удоволствие. Акага имат издадени пет албума, като последният („Акага 1993-2008”) излезе в края на 2008 г. и съдържа най-големите хитове на групата, както и 10 нови композиции. Музиката на Акага представлява уникална комбинация от фюжън-джаз, фънк, фолклорна музика, реге, соул и дори хип-хоп. Акага се състои от Краси Куртев – фронтмен, вокал, Георги Велев – тромпет, вокал, Иво Казасов – тромпет, вокал, Красимир Кирилов-Джоджо – клавир, Калин Петров – китари, вокал, Димитър Митев-Дънди – барабани.

В последната вечер в програмата са били включени групи от Турция, Полша и Унгария, но ние я пропуснахме; пропуснахме и официалното закриване на фестивала. У нас обаче Международния джаз фестивал в Банско остави добро настроение и идея за следващи посещения, което смятам е важното – целта на организаторите е постигната – в наше лице имат нови фенове.

Още новини от програмата на 14-тият Международен джаз фестивал в Банско

ансамбъл „Тракия”

Вече разказах накратко за началото на 14-тият Международен джаз фестивал в Банско. Втората вечер беше също доста интересна и продължи с представяне на три групи от по час и половина. Тази вечер можеше да се нарече вечер на българския фолклор.

В началото се представиха Ансамбъл „Тракия” от Пловдив с ръководител проф. Даниела Дженева, дъщеря на основателя на ансамбъла. Много се израдвах на тяхното изпълнение (въпреки че не съм голям любител; слушам фолклорна музика само в определени случаи), защото пееха с кеф хората, играха и хора от различни етнографски области и бяха облечени с много красиви костюми. Площадът беше почти пълен и също много им се радваше; имаше и малки дечица от площада, които играеха хора с батковците и каките от ансамбъла.

След това на сцената се представиха "Балкански Коне". В момента в Балкански коне участват: Влади Величков – кавал; Красимир Желязков – тамбури, ак. китари, вокал; Невена Петрова – вокал, ударни; Николай Иванов – клавишни, вокал, бамбукова флейта, маркуч; Радослав Славчев – бас-китара, вокал, rain stick; Емил Пехливанов – барабани. Групата е създадена като експеримент от Красимир Желязков, който през 2000-а година решава да събере емблематични композитори и музиканти от 7 балкански страни и да обедини техните умения в уникална по рода си формация: Тамара Обровац - вокал (Хърватска), Теодосий Спасов - кавал (България), Влатко Стефановски - китара (Македония), Саня Илич - пиано (Сърбия), Емил Букур - панфлейта "най" (Румъния), Костас Теодору - контрабас (Гърция), Стоян Янкулов - ударни (барабани, тъпан, перкусии) (България), Хакан Бесер - перкусии (Турция), Красимир Желязков - акустична китара (България). На мен изпълнението на Балкански коне на парчета от новия им проект много ми допадна, успяха да ме докоснат с авторската си музика и след това естествено потърсих стари албуми, които в момента си слушам. Много се радвам, когато откривам за себе си български групи, които създават авторска музика – напоследък в откритията ми са Булгара, Ирфан и Балкански коне.

След това в програмата е била включена Албена Вескова квинтет (Албена Вескова – вокал, Тони Златанов – пиано, вокал, Емил Пехливанов – барабани, Димитър Карамфилов – бас, контрабас, Владимир Величков – кавал). Албена Вескова е работила в хор „Мистерия на българските гласове” и  НФА “Българе”. В търсене на съвременно звучене на българската народна песен тя участва в различни музикални проекти - национално турне с техно-формация „Тибетски сърца“, участие в концерт с „Балкански коне“. В началото на 2011 г. Тони Златанов и Албена Вескова, заедно с Владимир Величков сформират Албена Вескова квинтет, с който представят авторски аранжименти на народни песни. Нашата малка компания обаче не успя да ги послуша, тъй като все пак освен храна за душата, е необходима и храна за тялото.

През третата вечер от фестивала (8 август) се състоя официалното откриване. Фестивалът беше открит от неговия създател и дългогодишен организатор д-р Емил Илиев и кмета на Банско; поздрав на български прочете и посланника на САЩ у нас. Площадът малко по малко се изпълни с хора. Програмата започна с изпълнения на Биг Бенд-а на БНР с диригент Антони Дончев. Изпълнението на бенда беше доста приятно с изпълнения на български и чужди пиеси (на мен ми хареса българските пиеси). Специални гости в програмата на Биг Бенд-а бяха Мери Танева и Васил Петров, които израдваха феновете си на площада с изпълнения на пиеси от Гершуин и други световно познати парчета.

След бенда на БНР на сцената се представи акапелната формация „Джазекс бенд“ от Украйна (Марина Керусенко – алт, Сергей Юрченко – тенор, Елена Орлова – сопран, Павел Москаленко – баритон, бийт бокс; Инеса Качайлова – сопран, Дмитрий Ефименко – бас, бийт бокс), единствената известна смесена a cappella група в Украйна. Украинците бяха доста колоритни; изпълнението на джаз без инструменти, само с глас е особено впечатляващо. След това в програмата на фестивала беше включена джаз певицата Джеки Райън и пианиста Лари Вукович от САЩ с Пол Келер – бас и Чък Макферсън – барабани, но техния концерт също го пропуснахме, а беше рекламиран с доста суперлативи.

Още културни и обществени събития в Банско в дните на Международния джаз фестивал

Извън програмата на 14-тият Международен джаз фестивал в Банско се провеждат и съпътстващи културни и обществено-политически мероприятия.

В Дома на изкуствата от 6 август се провежда Колективна изложба живопис и акварел. Участват съвременни български художници: Бончо Асенов, Вили Николов, Димитър Богданов, Иван Стратиев, Марина Богданова, Огнемир Киров, Боряна Кирова, Валентин Колев, Николай Алексиев и Емил Николов. Картините се продават, стиловете са разнообразни, но мен успя да ме впечатли истински само една картина, която бих се замислила да си купя.

Също в Дома на изкуствата между 1 юли и 31 август е подредена Юбилейна фотоизложба на фотографа Драго Матеев с няколко под-теми: Лекарството Пирин, Красоти от България, Цветята на Банско и Приятели. Можете да се срещнете и с фотографа, който ще ви разкаже случки от пътуванията си. Аз също поговорих с него и разбрах, че е богат човек, защото е обиколил десетки държави по света, а според мен за човек най-голямото богатство след здравето и любовта са спомените от пътуванията му. Разгледах и снимки от пътуванията на фотографа извън фотосите, включени в изложбата, написах му нещо за спомен в книгата с пожелания и получих подарък снимка.

Посолството на Народна Република Китай пък организира прожекции на китайски игрални филми в дните 8-13 август от 17 часа в Дома на изкуствата при Музеен комплекс-Банско.

Тома Спространов, дългогодишният радиоводещ организира всеки ден от 14 часа и 16 часа прожекции на игрални фирми от историята на джаза и филми портрети на големи джазови изпълнители като Луис Армстронг, Ела Фицджералд, Франк Синатра, Махалия Джаксън, Би Би Кинг, Дейвид Санборн, Боби Макферин, Дюк Елингтън, Рей Чарлз в един от хотелите на Банско.

Фондация Hanns Seidel Stiftung България организира семинар на тема: „Европеизмът в Обединена Европа, въжделения и реалност” в дните 8-9 август 2011 в залата на музея „Н. Й. Вапцаров” с участието на проф. Богдан Мирчев и проф. Андрей Пантев, Валери Найденов и Тома Томов.

А от 8 до 20 август 2011 г. Българо-американска комисия за образователен обмен „Фулбрайт” организира Десетия юбилеен международен фулбрайтов летен институт в град Банско. В продължение на две седмици около 95 студенти, млади преподаватели и специалисти от Европа, Азия и Америка, избрани на конкурсен принцип, ще изслушат тринайсет интердисциплинарни курса в следните области: водене на преговори, финансов мениджмънт, бизнес стратегия, политология, социология, масови комуникации, балетно изкуство, култура на България.

И така, в Банско освен обиколка по музеите и механите, разходка в планината и слушане на джаз, се организират и доста други събития - за всекиго по нещо според интереса.

Започна 14-тият Международен джаз фестивал в Банско

във феста участват представители на доста страни

Вчера започна 14-тият Международен джаз фестивал в Банско (6-13 август 2011). Международният джаз-фестивал се провежда от 1998г. Няколко са основните линии в програмата, които присъстват всяка година: от една страна - представяне на историческите корени на джаз, блус, би-боп, суинг, диксиленд; от друга – показване на съвременното лице на „свободната музика". Макар и със съвършено различен характер, етно-стиловете също имат запазено място в афиша на събитието.

репетиция

Привечер сцената беше готова и музикантите репетираха. В 19 ч задните пейки, които бяха с места без заплащане, вече бяха препълнени с банскалии, привлечени от мисълта да чуят и видят Лили Иванова. Местата, които бяха платени и оградени бяха празни. Билет за целият фестивал струва 80 лв, а на вечер 15лв. Фестивалът започна в 19ч с изпълнения на Диксибенд Тетевен (официалното откриване е на 8 август).

Диксибенд Тетевен

Диксибенд Тетевен е оркестър с 25-годишна история; ръководител Димчо Димитров – тромбон, вокал; Марин Йорданов – кларинет, тенор-сакс; Стоян Тодоров – кларинет, саксофони; Тодор Бакърджиев – тромпет; Таня Димитрова – пиано; Павел Тетевенски – китара, банджо, вокал; Владко Василев – бас-китара; Борислав Василев – барабани; Николай Стойков – перкусии; Станислава Димитрова-SUNNIE – вокал; Стефан Славейски – вокал. Музикантите свиреха добре, чухме различни вокали, които изпълниха добре познати хитове от миналото на различни стилове - джаз, диксиленд, блус, суинг и др. Липсваше обаче динамизъм, ентусиазъм и страст в изпълнението на Диксибенд Тетевен и специално на мен тяхното изпълнение не ми хареса; въпреки познатите готини парчета от миналото, успяха да ме успят. Пяха до към 20,30ч, когато след комично представяне на „примата на българския поп и естрада” от Тома Спространов, сцената се изпразни и утихна; след малко започна динамична музика, която нажежи обстановката и с гръм и трясък излезе Лили Иванова с нейния оркестър (Огнян Енев – пиано, тромпет, саксофон, Бисер Иванов – китара, Орлин Цветанов – цигулка). Публиката изригна в аплодисменти; в този момент всички места вече бяха заети, имаше много правостоящи и площадът на Банско беше препълнен. Лили издразни доста от хората (които успяха да чуят изказването й заради ниския звук) с изказването, че не желае да бъде повече никога снимана от нито една телевизия и камера, не желае снимки и никой да не я снима и, че пее на плейбек; малко по-късно пък виждайки Президента Петър Стоянов в публиката, го поздрави и каза, че телевизията на неговия брат прави изключение. Изказванията на примата бяха дразнещи; но може би и тя е права за себе си, защото всеки има право на личен живот и право да прецени дали да бъде сниман и какво да се публикува в общественото пространство от личния му живот. Направи обаче голям концерт, изпя главно по-нови песни; пя песни, които успях да разпозная от пред-последния й албум (Една любов, който е много приятен албум); пя почти 2 часа без почивка и излиза на бис. Накрая Лили изпя (според мен тенденциозно) песента Вечната Черна овца на Ахат. Направи страхотен концерт и сигурно зарадва много банскалии, а и гости на джаз-феста.

След това към 22,30 часа на сцената излезе "Ефтекасат бенд" от Египет, които свиреха страхотно и с такъв ентусиазъм, динамизъм, страст, че като се замислиш, откриваш голяма разлика с изпълнението на Диксибенд Тетевен. "Ефтекасат бенд" е създаден през 2001 г. "Ефтекасат" е сленг дума и означава "нововъведения", "новаторски идеи". Оргиналните композиции на групата могат да бъдат класифицирани като ориенталски джаз, фюжън, рок. Понякога ще чуем елементи на уърълд, ще усетим различното звучене на ориенталската музика, получено от смесването й с латино, балкански и рок-ритми. Първият албум на "Ефтекасат" е "Mouled Sidi El-Latini" ("The Latin Dervish"), издаден през 2006 г. Той разказва историята на Mouled Sidi El-Latini, чиято фантазия го отвежда на тържествени церемонии някъде из Латинска Америка. Там всички заедно празнуват смесването на културите, различните езици и музикални стилове. Героят предава своето послание до цялото човечество: "Въпреки различните езици, цивилизации, религии, ние можем да общуваме и живеем в хармония чрез изкуството и културата.". През 2010 излиза вторият албум на "Ефтекасат бенд" - "Dandasha".

Музика, като покана за едно мистично пътешествие във и отвъд времето

снимка на vsekiden.com

На приятелите, които следят блога, искам да разкажа за две български групи, които открих през последните месеци – Ирфан и Булгара (някои от вас може да сте ги слушали, но аз не бях чувала нищо от тях). Тези групи правят бутикова музика и са по-познати по света, отколкото у нас. Този пост ще е за Ирфан.

Покрай един концерт на формацията Ирфан на 14 юли 2011 в “Червената къща”, на който исках да отида, но не успях, се заинтересувах от групата и потърсих албумите им.

Ирфан/ Irfan има два албума, издадени до сега: Irfan (2003) и Seraphim (2007 ). Музикантите от формацията през годините са: Деница Серафимова (2002-2006; 2009-2010) / Владислава Тодорова (2006-2009) / Петя Урумова (2009) – вокали; Калин Йорданов - вокали, даф, бодран, дарбука; Ивайло Петров - уд, джюмбюш уд, саз, тамбура; Петър Тодоров - дарбука, рик, електронни перкусии; Кирил Бакърджиев (клавири, сантур); Ясен Лазаров – хармониум, дудук, кавал, кийборд.

Ето какво може да се прочете за групата в официалния й сайт в MySpace: Ирфан е малко позната в родината си, но за това пък високо оценена от меломаните в Европа, САЩ и Япония българска музикална формация. Групата е създадена през 2001 като страничен проект на музиканти от формации като "Исихия", "Kayno Yesno Slonce”, "Ом" и "Заратустра", но скоро след това се превръща в нов, самостоятелен и обещаващ музикален екип. През лятото на 2003 г. групата сключва договор с френския музикален лейбъл "Prikosnovenie", който обявява българите за "свое откритие и откровение за 2003 г." и скоро след това, през декември същата година, реализира дебютния едноименен албум на Ирфан на световния пазар (Европа, Азия и Австралия). През есента на 2004 г. формацията сключва договор с американския лейбъл "Noir Records", който реализира първия им албум на територията на САЩ през февруари 2005. Музиката на Ирфан представлява World fusion и е силно повлияна от сакралните и фолклорни музикални традиции на България, Балканите, Персия, Кавказ, Близкия Изток, Персия и Северна Африка, както и от музикалното и духовно наследство на византийската, средновековна и ренесансова Европа, и въпреки това тя запазва своя собствен оригинален облик. Музикантите използват традиционни и старинни инструментални и вокални техники от същите региони и исторически периоди. Името на групата е заимствано от терминологията на суфизма и може да бъде преведено от персийски и арабски език като "гносис", "мистично познание" или "откровение". Критиката се колебае в стиловото категоризиране на музиката на групата, определяйки я като Neoclassical / World Music / Sacred Music / Etherial Music/ Heavenly voices. През 2008 г. групата създава музиката за документалната поредица на bTV „Великата ерес” (режисьор: Гена Трайкова), посветена на историята на богомилството и катаризма, а през 2009 г. участва със своя музика в саундтрака към игралния филм „Прогноза” (режисьор: Зорница-София).

А ето какво пише пресата у нас за тях: „Макар да не са непознати на българската сцена за интересна авторска музика през последните години, Ирфан имат всичко на всичко три-четири концерта в София от основаването им през 2001 г. до днес. Не защото музиката им е прекалено елитарна - на концертите им във Франция, Швейцария, Холандия публиката им варира от почитатели на етно-уърлд сцената до хора с интереси към средновековна и старинна европейска и ориенталска музика, готик и даркуейв-фенове. Така че проблемът може би пак се свежда до прогресивно занижаващите се музикални вкусове у нас.”

А самите музиканти казват: „музиката ни е най-доброто обяснение сама по себе си. Музиката е, за да се слуша, а не да се облича в изречения”

Двата албума звучат различно. На мен повече ми хареса вторият - Seraphim с по-любими песни: Hagia Sophia, Los Ojos de la Mora, Star of the winds, Return to Outremer. Серафим звучи по-средновековно и ренесансово, пренася в готическите катедрали на Европа, докато първият албум Ирфан звучи по-български, по-фолклорно. Чуйте ги; това е музика за определени настроения на духа и за определени моменти от деня; бутикова музика, която ще се хареса на малко хора.

„Музиката на Ирфан е покана за едно мистично пътешествие във и отвъд времето, едно послание, поетично отправено на езика на сърцето.”

Рок срещу опера и потърпевшият съм аз

снимки от сайта на Софийска опера и балет

или защо оперните спектакли в парка не са добра идея

Тъй като тази страница не е новинарски сайт, а блог, в който се разказват впечатления за приятели, мога да си позволя да разкажа за дадено събитие и с малко закъснение, както и да критикувам, за разлика от новинарските страници, в които за дадено събитие могат да се прочетат само суперлативи и прехласвания, тоест тук редовете са обективни.

Между 18 юни и 10 юли 2011 Софийска опера и балет организира „Опера в парка” - събитие, подкрепено от Столична община и Министерство на културата, което се проведе в  парка на Военна академия „Г.С. Раковски”. В програмата бяха включени оперите „Мадам Бътерфлай” и „Норма” и балетите „Лебедово езеро”, „Зорба гъркът” и „Жизел”, както и спектакли за деца. Изборът на опери беше страхотен; още като видях програмата, бях решила да гледам и двете, тъй като не са играни от години на софийска сцена. За „Мадам Бътерфлай” обаче не можахме да се доредим за билети, за „Норма” взехме. Много е радостен фактът, че и в сградата на операта и в парка, билетите за спектаклите се изкупуват доста преди сама дата. У мен „Норма” винаги е оставяла някакво особено чувство, една от любимите ми арии е на Норма и желанието ми да я гледам беше много голямо. 

В рамките на „Опера в парка” се състоя премиерата на „Норма” – блестящият образец на белкантото от 22 години не е поставян на сцената на Националната опера. Режисьор на спектакъла е Елена Илиева, диригент Григор Паликаров. Участват: Румен Дойков, Димитър Станчев, Радостина Николаева, Олга Михайлова-Динова, Иванка Нинова, Пламен Папазиков; Мартин Илиев, Елена Баръмова.

Норма е лирична трагедия в две действия от Винченцо Белини, либрето Феличе Романи; по едноименната трагедия на Анри Суме. Първо изпълнение на операта: 26 декември 1831 г., Ла Скала, Милано; първо изпълнение в България: 23 май 1972 г., Варна. Действащи лица: Норма – сопран, Адалджиза – мецосопран, Оровезо – бас, Полионе – тенор, Клотилда – сопран, Флавио – тенор. Място на действието: около 100 г. п. Хр. в Галия, провинция на Римската империя

В уречената вечер се запътихме към парка на Военната академия; паркът изглежда добре поддържан и е красив за разходка, а вече е отворен и свободно за граждани, което е добре. Първите впечатления бяха от камъните, по които трябваше да преминат дамите с високи токчета (тук не влизам аз) и неразборията с търсене на точните места в тесните редове; разпоредителки като че ли липсваха, но впоследствие се появиха да настъняват закъснелите по свободните столчета след започването на спектакъла, с което пречеха на останалите. Столчетата не бяха удобни, за да издържиш на тях над 3 часа. Като цяло първо действие мина добре, като изключим, че на открито трудно се пее, звукът е слаб, от околните дървета се чуват птички, отнякъде май и щурци и силата на гласовете на певците някак си се разнася в пространството; от време на време минава и някой самолет и се чува изсилване на мотор; но какво пък. В антракта домакините се бяха погрижили за бюфет, където предлагаха, както и в сградата на операта, вино и други напитки. Браво, хората се поразстъпиха и подкрепиха с някаква течност. Второто действие започна зле и завърши катастрофално – над час изтезание и за певци, и за музиканти и за зрители. Защо ли?! Защото след антракта, някъде към 21,40 шумът от града утихна и в целия парк проехтя тътена от рок мизиката на фестивала „София-рок” от Борисовата градина. Така силно дънеше, че не знам как певците успяваха да пеят, а музикантите да свирят; цялото изтезание продължи до към 22,30. Ако бях директор на операта и бях на този спектакъл и разбира се действието се развиваше в нормална, богата страна, щях да спра спектакъла в началото на второ действие и да поканя зрителите със същите билети на друг спектакъл следваща вечер; защото това се оказа истинско мъчение за слуха и мозъчните процеси на всички участващи в процеса изпълнители и зрители. Но уви, намираме се в България; почти нищо не успяхме да разберем от второ действие; музикантите и певците обаче на края отнесоха заслужени аплодисменти, защото и те доста зор видяха да се надвикват с рокаджиите от съседния парк. Към 23 часа спектакълът свърши и заслизахме по пътечката към изхода на парка (добре че имаше хора с фенерчета, защото лампичките от двете страни на пътеката не вършеха работа). Иначе като цяло декори почти липсваха, разчиташе се на природния декор на парка, костюмите бяха горе-долу добре ( от къде измислиха това зелено за облеклото на галите или друидите), а певците явно са си пяли брилянтно, но ние не успяхме да усетим това в цялост. Норма се оказа разочарование за мен, а това е една от любимите ми опери. Някои от спектаклите в рамките на „Опера в парка” бяха местени в сградата на операта или в академията поради лошо време. Следващото събитие „Опера в парка” трябва да е малко по-добре организирано и може би ще мине и без мен; аз и компанията преценихме, че си ни е по-добре на спектакли в сградата на операта, а когато искаме парк, ще отидем на разходка в парка.

Царицата на оперетата едновременно на софийска и варненска сцена

От края на май 2010 на сцената на „Държавен музикален и балетен център – София” се играе най-любимата оперета на поколения, признатата в целия свят за Царица на оперетата – „Царицата на чардаша" от Имре Калман. Тази оперета е играна десетки сезони на софийска сцена, но сега е в нов режисьорски прочит. Режисьор и постановчик на спектакъла е Марио Николов, диригенти – Юли Дамянов и Огнян Митонов; сценография и костюми – Евгения Раева, хореография – Татяна Янева, хормайстор – Людмил Горчев. Участват: Марияна Арсенова, Марчо Апостолов, Катерина Тупарова, Александър Мутафчийски, Христо Сарафов, Еделина Кънева, Румен Григоров, Иван Бенчев, Емил Митрополитски, Александър Василев, Марио Николов, Венцислав Дино, Калина Ангелова, Станимира Василева, Светлана Иванова, Добрина Икономова, Валентина Корчакова и др.

Тази оперета доста се харесва на мен и компанията, заради приятната музика и познатите арии, а явно и на останалата част от залата, която беше почти пълна след 1 година сценичен живот на версията. Харесаха ни и балета, и костюмите, и сценографията, и пеенето на актьорите. Като минус обаче трябва да се подчертае лошото озвучаване, което е голям, голям минус за ремонтирания музикален театър – на балкона едва се чуваха репликите на актьорите и части от ариите, което е много, много жалко. На балкона след ремонта почти няма наклон и след първия ред хората трябва да се повдигат, за да виждат нещо на сцената, тоест да се измъчват през целия спектакъл, което е още един голям минус за музикалния театър. След „Котки” и „Царицата на чардаша”, изгледани през последния месец и като сравнявам със спектаклите в софийската опера, едва ли лично аз ще се върна скоро в музикалния театър, което е много жалко, като печели операта.  Държавен музикален и балетен център – София обаче си има контингент фенове, които едва ли ще изоставят театъра, въпреки минусите на залата, така че актьорите явно ще се радват и занапред на вярната си публика.

Юнският афиш тази година на Държавна опера Варна започна на 13 юни с “Царицата на чардаша". В спектакъла участват варненските солисти Вяра Железова (Силва), Пламен Долапчиев (Едвин), Филипа Руенова (Щаси) и звездата на Националния музикален театър – варненеца Александър Мутафчийски (Бони), който участва и в софийската версия на оперетата. Дирижира Юли Дамянов.  В останалите роли: Антоанета Маринова (Цецилия), Людмил Петров (Фери Бачи), Закар Гостанян (Генерал Ронсдорф), Валентин Грандев (Мишка), Владислав Владимиров (княз фон Вайлерсхайм). Който отскочи до Варна, може да даде отзиви от варненската версия на оперетата.

„Царицата на чардаша” от Имре Калман, либрето Ищван Бекефи и Дешо Келер

 Калман е увлечен от идеята за любовта, която помита всички съсловни различия и рангове. Наред с възхвалата на любовта, авторът осмива фалшивия морал и суетата на аристократичното общество от началото на века. Романтичната теза за всепобеждаващата сила на любовта е съчетана сполучливо с проблема за преодоляването на съсловните предразсъдъци. Премиерата на “Царицата на Чардаша” е на 17 ноември 1915 г. във виенския “Йохан Щраус-театър”.

През 1908 година се появява първата оперета на Калман “Есенни маневри”, с която идва и първият му голям успех. Критиката отбелязва новаторството и музикалното своеобразие на произведението, в което всичко е унгарско: сюжета, музиката, героите. Много скоро “Есенни маневри” е поставена във Виена, Берлин, Лондон, Стокхолм, Копенхаген и дори в Ню Йорк. По това време композиторът се установява във Виена, където живее до 1938 година. Във Виена са създадени най-известните му оперети: “Старият Рац” (1912), “Царицата на Чардаша” (1915), “Феята на карнавала” (1917), “Холандката” (1920), “Баядерка” (1921), “Графиня Марица” (1924), “Принцесата на цирка” (1926), “Херцогинята от Чикаго” (1928), “Теменужката от Монмартър” (1930), “Императрица Жозефина” (1936) и др.