Часове в музея

снимка то cinefish.bg

Обичам да посещавам музеи, най-вече картинни галерии; през последния месец прекарах десетки часове в музеи в чужбина и когато видях едно от заглавията на 4-тия Фестивал на независимото американско кино SO Independent (24 октомври – 3 ноември), реших, че ще го изгледам.

„Часове в музея“ (Museum Hours, САЩ, 2012, 107 мин.) е драма на режисьора Джем Коен, който е и сценарист, и оператор, и продуцент. В ролите: Мери Маргарет О’Хара, Боби Зомер, Ела Пиплитц и др.

Филмът на моменти се доближава до документалното кино, изграден е от три сюжетни линии, които се преплитат и изграждат общата картина. Едната сюжетна линия е посветена на почитта към изобразителното изкуство, на излагането на картини в музей, на поведението на посетителите и охранителите в музея, на съзерцаването на детайлите, багрите и сюжетите в картините, на историята на Музея на история на изкуството във Виена; има дори цяла много интересна лекция посветена на творчеството на нидерландския художник Питер Брьогел Стария. Другият сюжет е градския пейзаж в съвремието, картините около нас в ежедневието, които понякога едва забелязваме - архитектурата и случките около нас; голяма част от филма е посветена на град Виена, на малко познати места в него (стори ми се, че филмът е сниман при последното ми ходене в града в края на 2010, началото на 2011-та, тъй като видях реклами на изложба на рисунки на Микеланджело в Албертина, която течеше по това време). Третата сюжетна линия е посветена на случайната среща на двама непознати, мъж и жена, които се запознават в музея, и малко по малко се опознават и сприятеляват. Режисьорът разказва за изкуството в общуването, за помощта към непознат, изпаднал в беда, за търсенето на упора в непознатия град и откриването на подкрепа в труден момент в лицето на непознат; за общите интереси, които сближават. На моменти сцените са мрачни, но в музея са искрящи и колоритни. И така филмът отдава почит на изобразителното изкуство, на картините в музеите, на изкуството в градския пейзаж около нас като архитектура и случайни сцени, на изкуството в общуването.

Който си пада по живопис, картини, музеи, документално кино и случайни срещи да го гледа. Следващи прожекции: 31 октомври (четвъртък), 18:30 в Дом на киното и 02 ноември (събота), 18:30 в Одеон.

Фестивал на независимото американско кино SO Independent продължава до неделя в кината Люмиер, Евро синема, Дом на киното, Одеон и Синема сити Парадайз център с богата програма; аз съм харесала поне още четири филма за гледане в следващите четири дни. Приятно гледане.

Солидарност на дребно

В текста ще стане дума за най-дребните форми на солидарност или на вид благотворителност (като оставянето на билетче в автобуса за някой). Отскоро се включих в програмата на Уницеф за Благодетели, като станах Благодетел с месечни дарения, но това е тема за друг текст, тъй като ще трябва да направя реклама на програмата и да изагитирам читателите на блога по-сериозно. В настоящия текст ще стане дума за нещо елементарно, на някои може да им прозвучи дори дребнаво.

Тази сутрин излизайки от къщи обичайно минах покрай кофите за боклук пред блока и закачих отстрани едно бяло, чисто пликче с един хляб и кутия топено сирене (и двете с изтичащ срок на годност, но поради десетките Е-та във всеки продукт срока на годност би могъл да се удължи с още няколко дни).  Казвам обичайно, защото през последните месеци придобих навика веднъж в седмицата да закачвам бяло пликче с хляб и сирене или кашкавал или мляко за който го намери от местните клошари. Днес след като закачих обичайно пликчето се засуетих около колата да прибирам разни багажи и нещеш ли видях един чичко до кофата, откачи плика, отвори кутията с топено сирене, огледа парчетата (естествено неразопаковани, както са си купени), затвори кутията и прибра пликчето с хляба и сиренето в щайгата на колелото си и си тръгна без да прерови двете кофи, като че ли беше търсил това пликче. Тръгвайки към работа останах много доволна, защото видях, че все пак като закачвам пликче все някой го прибира, за пръв път от толкова месеци видях с очите си, че белите пликчета не отиват в кофата за боклук, а наистина някой ги прибира. Доволна съм и ще продължа.

И тук идва ред на идеята към жените (тъй като обичайно те разчистват къщите и в частност хладилниците) – не хвърляйте храна, дори тази с изтичащ срок на годност днес, може да се консумира още ден-два заради десетките стабилизатори в храните (доколко е здравословно, няма да коментирам). Ако например не сте отворили кофичка с мляко, на което ще изтече срока на годност днес, утре или вдругиден, не я хвърляйте в общия боклук, отделете я и я оставете за някой, който може да й се зарадва или ако цяла седмица не сте изяли хляба, който сте купили, този го отделете, ще си купите пресен. През последната година сутрин отивайки на работа срещам доста повече хора, ровещи по кофите от преди; на излизане от квартала на три улици някои сутрини има поне трима клошари (дори семейства и не само роми). Аз например имам навик напоследък като купя кашкавал или сирене на дадена марка и не ми хареса вкуса, тъй като не е добре узрял да го сложа в плик с хляб и да ги закача до кофата за боклук. Това е толкова лесно, елементарно и с течение на времето се превръща в навик; нещо, което няма да изядеш и изглежда добре, отделяш в плик и на излизане го оставяш на чисто и видно място място до кофите за боклук. До тук говорих за храна, която може да сте наяли, но която има добър вид и вместо да хвърляте в кофата с общия боклук, можете да заделите настрана – ако някой прецени, че я иска - да я вземе.

Преди време писах и текст за хранителните банки, които са световна инициатива, която след 2006-та се развива и у нас:  „Хранителните банки за момента са най-ефективният начин ненужната, но годна за консумация храна от различни звена на хранителната индустрия да стигне до нуждаещите се вместо на сметището или на нерегламентирани пазари. Хранителната банка е начинание с идеална цел, което обединява усилията на бизнеса, държавата и благотворителни организации.Тя събира и съхранява годна за консумация храна от фермери, производители, дистрибутори и търговци, която по някаква причина в нормалния ход на бизнеса се оказва непродаваема. А след като я сортира и  инспектира според стандартите за безопасност, я доставя до нуждаещите се чрез социални кухни, дневни центрове за социално подпомагане и други организации, осигуряващи помощ под формата на храна http://www.haccp.bg/.” С други думи, ако имате пакет ориз или консерви грах, на които им изтича срока на годност след 1-3 месеца и няма да ги ядете, да ги дарите във фирмата, в която работите и тя да ги предаде нататък. Ето линк и към целия текст.

Заделяйте храна, която не искате настрана – ако някой прецени, че я иска - ще я вземе.

Въпрос на време

снимка на cinefish.bg

Преди две вечери гледах много добър филм, може би най-смисления, който съм гледала в кината през последните месеци (въпрос на вкус разбира се) -  „Въпрос на време“.

„Въпрос на време“ (About Time, САЩ, 2013, 123 мин.) е романтична комедия с драматични нотки, която тръгна по кината на 18 октомври. Сценарист и режисьор е Ричард Къртис. Участват Рейчъл Макадамс, Бил Най, Домнал Глийсън, Линдзи Дънкан, Том Хъджис, Маргот Елис Роби, Том Холандър, Лий Никълъс Харис и др.

Филмът разказва за способността на мъжете в едно британско семейство да пътуват в миналото и да променят събитията както желаят, да моделират дните си, за да им носят удовлетвореност, наслада и щастие. Историята обаче не акцентира толкова върху ефекта на пеперудата, при който ако промениш едно събитие в миналото, променяш цяла поредица от последващи събития и върху извода, че всяко действие носи определени последствия, всяка грешка предизвиква поредица от събития и евентуално нови грешки, които вероятно ще искаш да поправяш. Историята акцентира върху любовта към родното семейство и към партньора в живота;  върху истината, че е най-добре да впрегнеш способностите си не, за да натрупаш богатство и да лентяйстваш, а да намериш добър човек, който да стане твой партньор в живота; да отделяш време, което да прекарваш с родителите, братята/сестрите си, децата си и да се наслаждаваш на времето с тях; историята акцентира върху любовта между баща и син. Изводът: ключът към щастието се крие в настоящето; да живеем за мига пълноценно, така, че да не искаме да повтаряме деня и да поправяме грешките си в него; всеки ден е безценен и трябва да се живее съзнателно, с радост, съзерцание и да носи удоволствие и щастие.

Филмът на моменти е лек, забавен (може да ви разсмее), ироничен, романтичен, но на моменти е тежък и тъжен (може да просълзи по-чувствителните). Препоръчвам го за гледане.

Макбет

Снощи Британски съвет и Cinema City ни представиха поредната британска постановка по системата на сателитните излъчвания NT Live на Кралския национален театър; този път различното беше, че гледахме спектакъл - „Макбет“ по пиесата на У. Шекспир, игран по време на Международния фестивал в Манчестер през месец юли тази година, а не в Кралския театър в Лондон.

Представлението се играе в интериора на бивша църква в Манчестър, репетициите и кастинга също са били провеждани в църкви. В главната роля е световно известният британски актьор и режисьор Кенет Брана. Режисьор на спектакъла е  Роб Ашфърд, носител на наградите „Оливие” и „Тони”. Лейди Макбет се играе от Алекс Кингстън.

В момента постановката може да се гледа само чрез кино прожекциите на National Theatre LIVE, тъй като е  играна в изключително кратък сезон – само 18 пъти, а билетите за всички представления били разпродадени за 9 минути.

„Макбет” е сред най-популярните пиеси на Шекспир; трагичен разказ за доблестта и честността, за болната амбиция, за жаждата за власт и покварата от нея, които водят до предателство, чувство за вина, лудост, убийства и войни. Страстите и чувството за вина на Макбет и лейди Макбет са предадени не само чрез разговорите им, но и чрез халюцинациите и съновиденията им. Пиесата разказва за битките към властта на шотландски крал, който е историческа личност, живяла през 11 век. Както каза режисьора това е разказ за злото. Представлението се играе на малко пространство между редовете със зрители, разположени от двете страни на импровизираната сцена в малката църква; почти липсват декори; костюмите на актьорите с шотландски мотиви бяха доста оригинални и ми харесаха. Играта на Кенет Брана ми хареса, но лейди Макбет и Макдъф ми се стори, че преиграват или поне ми стояха доста изкуствено в ролите си. Странно ми се видя хрумването актьорите да играят през цялото време в кал. Въпреки, че мен огромния поток от думи, написани от Шекспир, които всеки актьор изговаряше, ме натовари и в отделни моменти ме приспиваше, представлението като цяло е силно, впечатляващо и си заслужава да се гледа от почитателите на Шекспир и на Мелпомена.

Продължителност на спектакъла - 120 минути, без антракт; със субтитри на български. Следващото представяне е на 13 ноември от 19:00ч. на обичайното място.