Край на сагата около СДС и Синята коалиция

Вчера Върховният административен съд (ВАС) и лично Председателят му, като председателстващ състава, отмени отказа на Централната избирателна комисия (ЦИК) да регистрира Синята коалиция за изборите за национален парламент и задължи комисията да впише десният съюз. Този акт на съда слага край на сагата около СДС и Синята коалиция. Като гражданин следях с интерес историята около регистрацията на Мартин Димитров за председател на СДС и регистрациите в ЦИК на Синята коалиция за европейските и националните избори. През всичките тези месеци в мен се надигаха няколко въпроса:
- възможно ли е председател, който по устав губи правото си на представителство с насрочване на нов избор за председател, да продължава да иска да представлява „де юре“ и „де факто“ партията си, въпреки волята на съпартийците си?! Кой има полза от подобна ситуация?!
- възможно ли е председател, избран на пряк избор от съпартийците си, което определено е демократичен акт, да не може да бъде вписан от съда половин година?! Кой има полза от това?!
- възможно ли е едно на практика елементарно дело, като промяната на съдебната регистрация на една партия, да бъде такъв „препъни-камък“ за Софийски градски съд (СГС) – все пак това не е дело за углавно престъпление – защо съдиите така устремно си даваха отвод по делото; кой има интерес от не регистрирането на председателя на СДС половин година?! Нали съдебната власт е независима?! Защо определени кръгове от изпълнителната и законодателната власт оказват натиск върху представители на съдебната власт?!
- защо ЦИК отказваше да впише Синята коалиция за европейските и националните избори и се налагаше решенията да бъдат обжалвани пред ВАС – за да се печели време ли – от 24 часа?! или защото някой си мисли, че може наистина безнаказано да лишава гражданите от представителство и партиите от участие в избори?!
- и защо винаги представителите на БСП и ДПС на моменти подпомагани от тези на НДСВ и Атака оспорват регистрацията на СДС и Синята коалиция?!
Колко много въпроси, свързани със СДС и Синята коалиция и тяхното участие на предстоящите два избора. Кой има интерес да спъва една партия и една коалиция от участие в политическия живот на страната?! В какви времена живеем?! Нали „политическият живот в страната се основава на принципа на политическия плурализъм“?! Нали „партиите съдействат за формиране и изразяване на политическата воля на гражданите“; част от гражданите могат да се окажат непредставени, ако не се регистрират СДС и Синята коалиция за участие в изборите. Къде отива демокрацията тогава?!
Отделен е въпросът, свързан с това, какви хора издига СДС за участие в общите листи? Дали например млад човек на 25-30 години, без политически опит, без да е „врял и кипял“ сред политическите структури, без професионален стаж в дадена област и управленски опит; ще бъде способен народен представител, който ще защитава професионално интересите на избирателите във всички области на живота? В тези редове иде реч за справедливото участие на СДС в политическия живот на страната, а не за естеството на кадрите на партията.
Какъв е планът на определени партийни мозъци със сагата около СДС – наистина да се лишат гражданите от представителство и партията от участие в изборите или да се повиши рейтинга на Синята коалиция, за да може тя да дърпа от гласовете на ГЕРБ?! С цялата тази сага около СДС и Синята коалиция наистина се вдигна рейтинга на десните, но не за сметка на ГЕРБ. Кой е губещият от нечестната игра – десните ли?! Със сигурност не. Според мен дори леви избиратели биха гласували на предстоящите два избора за Синята коалиция „напук“ на БСП, защото в една демократична държава трябва да има справедливост и ред, да се спазват законите и да има независимост на властите. Не може да има политически произвол и силните на деня, които управляват да си правят каквото си искат – в това число и да ограничават правото на определен процент от гражданите на представителство при провеждането на избори. Очаквам с нетърпение предстоящите два избора.

Красота и духовност

В Националният дворец на културата между 11 май и 21 юни се провежда за четиринадесети път, превърналият се в традиция Салон на изкуствата.
http://salon.pagebg.com
Във времена на все по-ширеща се посредственост в България, когато свалянето на филми от интернет замества гледането на прожекции в киносалоните; когато театралните режисьори пригаждат оригиналните текстове към масовия вкус с цел да привлечат повече хора в театрите; когато от телевизионният екран ни облъчват „риалити шоу-та“ и пошли реклами; когато издателите са принудени да организират различни атрактивни игри по време на Пролетния базар на книгата с цел да привлекат внимание и да реализират продажби; когато се създават и разпространяват песни със съмнителна музикална стойност; когато пресата е заливана от статии за убийства, кражби и корупционни схеми...
Ето в такива времена заслужават адмирации, усилията на организаторите на подобни културни събития, които са като светъл лъч, внасящ красота в ежедневието на хора, които биха искали да съхранят и развиват душевността си насред българската действителност.
Благодарение на пролетния Салон на изкуствата например през 2004 година, имах възможност да разгледам изложба на испанския художник Хуан Миро, за когото сигурно не бих чула, ако не беше това събитие, за което пазя все още красив спомен. В рамките на тазгодишния Салон предвиждам да посетя някои изложби, балет, концерт. Има за всякого по нещо – идете и вижте.

Защо уникалната израело-арабска комбинация не успя да трогне европейските сърца?!

Защо европейците, които по принцип гласуват политически на този конкурс, не гласуваха за единствената песен, която беше на 100 % политическа?!

Късно снощи завърши 54-то издание на песенния конкурс на Евровизия, който се проведе в Олимпийският комплекс в Москва. За хвърлените милиони долари от руснаците за организиране на конкурса в състояние на световна икономическа криза няма да говоря. Конкурсът беше спечелен от Александър Рибак с рекордните 387 точки, който представяше Норвегия с песента „Приказка“ /Fairy tale/ и който спечели за Норвегия домакинството на Евровизия 2010. На второ място остана песента на Исландия, а на трето – на Азърбейджан.

За участието на България и отпадането й на първия полуфинал, който се проведе на 12 май, ще си спестя подробните коментари, тъй като Българска Национална Телевизия, която организира конкурса, проведе обширен дебат по темата „Става ли тази песен за представяне на подобен международен конкурс?!“. Ясно е, че трябва да има промени в регламента за провеждане на конкурса от БНТ. България подкрепи на финала с най-много точки Азърбейджан, Турция и Гърция и техните песни, които бяха най-близо до музикалната култура в момента на българите, но това е отделна тема.

За качеството на песните на финала, също няма да говоря. Имаше по-танцувални и комерсиални, от типа, който много пъти е печелил конкурса, като например песните, които представяха Гърция, Турция, Румъния, Азърбейджан, имаше и по-класически изпълнения като песните, които представяха например Великобритания и Малта.

По-главният въпрос обаче, който възникна в мен след финала на конкурса, беше „Защо европейците, които по принцип гласуват политически на този конкурс, не гласуваха за единствената песен, която беше на 100 % политическа?!“ - песента, която представяше Израел - „There must be another way”, изпълнявана от Ноа и Мира Ауад. Песента беше изпълнена на иврит, арабски и английски и целеше да трогне европейските сърца, но уви остана на 16-то място сред 42-те страни участнички. Защо европейците избраха «сладките приказки» и не обърнаха внимание на призива за намиране на изход от ситуацията, в която се намират Израел, палестинските територии и останалите арабски страни?! Нали по принцип страните гласуват политически на този конкурс от дълги години. Как ?! Като всяка страна подкрепя винаги страните-съседки, или страните, с които е в най-близки отношения. Андора винаги дава най-много точки за Испания или Франция, Беларус – за Русия, Русия – за Беларус или Украйна, Финландия – за Швеция или Норвегия, Гърция не гласува за Турция и обратно и т.н. Така беше и тази година: Черна Гора подкрепи Босна и Херцеговина, а Босна и Херцеговина подкрепи Хърватия, Хърватия пък подкрепи Босна и Херцеговина, Сърбия подкрепи също Босна; Турция даде най-много точки /както винаги не за Гърция/ за Азърбейджан, а Азърбейджан – за Турция; Румъния подкрепи Молдова, а Молдова – Румъния; Кипър както винаги подкрепи Гърция, а Гърция /както винаги не Турция/ гласува с най-много точки за Великобритания; Андора традиционно подкрепи Испания, Армения – Русия, Дания - Норвегия и т.н. и т.н. И ако това не е политическо гласуване, независимо от качеството на песните, здраве му кажете.

Ясно е, че обиколката на папа Бенедикт Шеснайсети из Светите земи не е направила особено впечатление на европейците. Идеите на йорданския крал Абдула за мир между Израел и арабите и за организиране на мирна конференция с участието на всички страни някъде през лятото също явно не е на дневен ред за европейците. И без това сме в икономическа криза и избори за Европейски парламент и в тази ситуация е по-приятно да си мислим за «сладки приказки», разказани от един сладък младеж, отколкото да се затормозяваме с още една криза – израело-палестинския конфликт, чието решаване се точи, по-сериозно според мен, от 90-те години и времето на Бил Клинтън и преговорите в Кемп Дейвид, ако не и от 70-те години насам. Президентът Обама е направил заявка за активно участие в разрешаването на израело-арабския конфликт. Редно е, ако наистина бъде организирана мирна конференция до края на годината с участието на всички засегнати страни, и ЕС да изиграе активна роля и да помогне за намиране на изход и за установяване на мир по Светите земи.

Младите българи вече живеят по европейски

За българите винаги се е говорело на родна земя, че когато са в чужбина, са като вълци-единаци и винаги гледат да се спасяват поеденично. Дали наистина това е така? Наскоро попаднах в следната ситуация: връщайки се от Хага към София, поради мъгли и бури над Германия, един неделен ден, изпуснах последния за деня полет от Мюнхен за София и се наложи да остана в Мюнхен. Отделен е въпроса, че ако летях за Стокхолм или Париж, а не за София, полетът вероятно щеше да изчака пътниците, идващи за връзка със закъснение. Защото беше ясно в този ден, че всички полети на немските авиолинии над Европа закъсняват и пътниците, които правят връзки ги вземат от закъснелия полет и ги натоварват директно на следващия. Но това се случва за други дестинации, не за София. Добре поне, че немските авиолинии се грижат за пътниците, които изпускат полет по вина на превозвача. Но да се върнем на въпроса. Петима млади българи, на възраст до 31 години (Костадинка, Даниел, Радослав, Наталия и Мария) и едно малко момиченце на 3 годинки и половина (София), съвсем непознати до този момент, идващи от Амстердам и Марсилия, изпускат полета за София за десетина минути. И какво мислите се случва? – те не се спасяват поеденично. Събират се в група, намират багажа си от транзитна зона, уреждат отношенията си с авиопревозвача, качват се заедно на автобус до хотела, настаняват се, вечерят, нощуват, закусват и отново се придвижват до летището в група /и то доста весела компания/. Не поотделно, а в група! В този случай неприятната случка се превърна в приключение и обедини петима непознати млади българи. Възрастната българка, с остарели разбирания, идваща от Амстердам и чакаща на опашката зад тях, естествено не се присъедини към малката компания, но не заради възрастта си (защото групата щеше да я приеме), а заради високомерието и нравите си.

Младите българи с добро образование и прилични доходи вече живеят като връсниците си от останалите европейски страни. Говорят задължително английски и доста често вече и втори или още няколко езика (за разлика от по-старите поколения); ползват интернет – съответно четат чужди вестници, следят световните медии, пазаруват по интернет (разширяват кръгозора си, за разлика от предишните поколения); пътуват и опознават нови места в Европа и света; срещат се с нови хора чрез интернет или пътуванията (по-лесно установяват контакт и по-лесно се доверяват от предишните поколения); явяват се на интервюта за работа в други страни (и вече не само като помощен персонал в обслужващата сфера както предишните поколения, а като експерти в различни европейски институции и фирми). Тоест младият българин вече знае, че с добро образование, ползване на чужди езици и възможностите на интернет може да търси реализация не само в България, а и навсякаде по света. Въпрос на личен избор вече за него е дали ще предпочете да остане в България и ще се бори с неуредиците на живота тук или ще предпочете да има по-уреден и по-спокоен, но емигрантски живот някъде другаде.

Каква би била ролята на държавата в тази ситуация? На първо място да повиши качеството и достъпа на образователната система, за да могат младите българи да получават качествено и достойно образование в страната, а не с всяка следваща година все повече да пълнят университетите в други европейски градове или да остават неграмотни (22 % неграмотни българи). На следващо място държавата да осигури нормален климат за живот на младия българин, като възможност за вземане на студентски (младежки) кредит за образование (жилище); по-добра инфраструктура, за да уреди пребиваването си, детски градини и училища, за да отгледа децата си; социален пакет, за да може да създаде семейство. И на последно място, но не по важност, държавата да осигури нормална среда за развитие на икономиката, за да може младият човек да си намери работа или да започне собствен бизнес, ако има данъчни облекчения за стартиращи фирми на млади хора. И така, когато държавата създаде нормални условия за спокоен и достоен живот на младите хора в България, те ще остават в страната и ще работят като европейци за благото на родината, а няма да стават емигранти и да работят за благото на други европейски страни.


В-к „Дума“ брой 280 от 4.12.2008 г.

Остава ли встрани от България правенето на политика в ЕС?

От 1 януари 2007 г. България стана пълноправен член на Европейския съюз. С членството си в общността страната ни придоби съответно и всички права, и всички задължения, които имат отделните страни членки. Присъщо на всеки човек е да се интересува и да защитава предимно правата си, като позабравя за задълженията си към институциите. Подобно на гражданите, явно и органите на държавната администрация и държавно управление внимават повече да не се нарушат правата им, произтичащи от еврочленството (като например да не се спрат субсидиите им), отколкото дали изълняват докрай задълженията, произтичащи от този факт (като например да участват в правенето на политика).

Настоящите редове нямат за цел да анализират поведението на органите на държавната администрация и държавното управление, само ще констатират един факт. На 16 и 17 октомври 2008 г. в Европейския парламент в Страсбург Европейската комисия съвместно с френското председателство на Съвета на Европа организираха конференция на тема „Права на индустриалната собственост на вътрешния пазар”. Конференцията дойде като продължение на съобщението на Комисията до Европейския парламент, Съвета и Европейския икономически и социален комитет: Европейска стратегия за правата върху индустриална собственост, от 16 юли тази година, което имаше за цел да възобнови дебата за развитието на патентната система в Европа. Три са основните моменти, на които конференцията обърна внимание: правораздаване в областта на европейски патент и патент на общността; патент на общността; борбата с фалшивите стоки.

На конференцията присъстваше европейският комисар по вътрешния пазар и услугите Чарли Макрийви, както и депутати от Европейския парламент; председатели на патентни ведомства от държавите членки, вицепрезиденти на Европейското патентно ведомство; представители на съдилища, митнически агенции, търговски камари; съдии и адвокати; председатели на редица европейски браншови и на потребителите организации, на фирми от индустрията, и др. Гледайки дългия списък с участници, възникна един въпрос: къде е България в тази конференция; къде са представителите на Министерство на правосъдието, на Министерство на икономиката и енергетиката, на Патентно ведомство?!

Да кажем, че сме бедна държава и няма пари, но в този случай такси за участие не се дължаха - участниците заплащаха само престоя и пътните си разходи. А и до кога ще се измъкваме „по бедност”. Нима държавната администрация не плаща хиляди командировки на служителите си до различните европейски институции, та не може да плати за командироване на конференция, на която се обсъжда политиката на общността в един сектор. Или нас иновациите и конкурентноспособността, производството и разпространението на фалшиви стоки на вътрешния пазар не ни интересува? Създаването на единен Европейски патентен съд не е на дневен ред в нашите институции. Ясно е, че битката за седалището на Европейския патентен съд и за езиците, на които ще се правораздава, е между големите страни-Франция, Германия и Великобритания. Германия има най-много подготвени съдии по патентни дела, английският е езикът на повечето заявки за патенти, Франция предлага седалището да е на нейна територия и има амбицията да се вземе някакво решение по време на нейното председателство. Фактът, че по статистика сме сред първите 10 държави по производство на фалшиви стоки в света и заливаме европейския пазар, не смущава явно представителите на ресорните държавни институции. И така на място, където се обсъждаше политиката на общността в един конкретен сектор, България не присъстваше. Ние си знаем, че сме малки и от нас нищо не зависи. Каквото и да ни спуснат като директива и регламент, веднага ще го преглътнем, без да си кажем мнението като страна. Но нужно ли е да демонстрираме така явно този факт?! Защо да не си кажем мнението, да не си отстояваме интересите? Защото „на завет” е по-удобно ли?!

В-к „Дума“ брой 250 от 30.10.2008 г.

ОПОМНЕТЕ СЕ, ДРУГАРИ

Вместо да печели избиратели, БСП губи привърженици

Кое е най-характерното качество на добрия политик или на успяващата политическа партия? Това, че още на следващия ден след спечелени избори, започва да работи активно, целенасочено и разумно за успешното си представяне на следващите избори. С какво се отличават българските политици от тази максима? С това, че се сещат за наближаващите избори 1 година преди редовното им провеждане и се втурват на лов за избиратели с хиляди популистки идеи. Жалко е, че от 1990 г. насам политическата класа не проведе сериозна реформа на политическата система и вече 18 години се провежда политика с един и същи почин. Една година преди избори се изваждат десетки популистки идеи, които обслужват един или друг електорат с цел да го „подкупят”; не се изчистват избирателните списъци от „мъртви души”; напълват се изборните комисии с „наши хора”; купуват се гласове в деня на изборите, като най-често за тази цел се ползват представители на малцинствата или студенти; манипулират се резултатите от избора в различни общини и след спечелването на задоволителен процент, политиците получават амнезия за 3 години. Но през тези 3 години политиците обикновено получават амнезия по отношение на нуждите на избирателите, а не по отношение на собствените си или на тези на семействата им нужди. След проведените избори започва купуването на удобни места в държавната администрация, разменянето на услуги и комисионни, източването на фондове, „затварянето на очи” пред десетки престъпления и „разпъването на чадър” над миропомазаните близки хора и фирми. Това е вечния порочен цикъл и постоянната грозна картина, която се повтаря вече 18 години и превръща политическата среда в блато и политическата класа в мошеници. Дори и да влязат нови хора в политическите среди, те бързо се сливат с масата корумпирани политици, защото ако не се слеят, биват „смачкани и изплюти”. Хората идеалисти, разбрали механизмите на политическата система, избират да се оттеглят и да не се занимават с политика, защото както повечето българи казват „политиката е мръсна работа”. Тази история всеки я знае, много българи роптаят срещу „тези престъпници политиците, и сини и червени са все същите” и се заканват де не гласуват на следващите избори. То така и се случва – все по-малко българи гласуват на всеки следващ национален избор, но това до нищо не води. Политическата класа продължава да се самовъзпроизвежда и промяна в политическата система все още не се провежда, защото, с малки изключения, липсва ГЛАСЪТ на гражданското общество.

От началото на месец септември много актуална тема сред политиците стана похарчването на бюджетния излишък – 4,2 млд. лева до момента. Управляващата коалиция излезе с предложения за разпределение на част от сумата; опозицията гракна, че ще се купуват гласове. Но същата тази опозиция вероятно щеше да постъпи по същия начин, ако беше управляваща и имаше на разположение същия този бюджетен излишък. Нали целта е една и съща – да се спечелят гласове и да се възпроизведе същата тази политическа класа. Прокрадна се идеята на хора от средите на БСП няколко хиляди пенсионери да бъдат изпратени на почивка на море или планина, като заплащането ще се извърши от бюджетния излишък. 5 000 или 15 000 на фона на над 2,2 млн пенсионери! Що за безумие е тази идея другари?! Вие чувате ли се какво говорите?! Масата българи нямат нищо против да се индексират пенсиите и да се заделят пари за коледни надбавки на пенсионерите, защото всички знаем за какви размери пенсии става въпрос при голям процент от пенсионерите. Това все пак са нашите баби и дядовци или родители. Но да се изпращат пенсионери на почивка, като се използват държавни пари - това е подигравка с активно работещите българи. Това е чиста доза популизъм и корупция. Популизъм, защото целта е да се подкупят определен брой пенсионери (и то пак ще са гравитиращи около БСП, което е безсмислено) и корупция, защото се наливат държавни пари в близки до партиите фирми, които притежават пустеещи почивни комплекси и на които трябва да се уплътни легловата база с държавни пари. Това е поредната безумна идея, която се прокрадва сред редиците на нашата партия. Защо не се помисли например как да се финансират с държавни пари ин витро оплождането при бездетни семейства, които в последните години са все по-голям процент или да се платят дълговете на болниците или да отпуснат повече средства за хората с редки заболявания, за онкоболните, за диабетноболните, за трансплантации и т.н?! Защото вместо да мислим и създаваме, е по-лесно да раздаваме готови пари. Защото всъщност здравната ни система е като плаващи пясъци и колкото повече пари се наливат, толкова повече потъват и не се знае къде отиват. Имаше идея на тройната коалиция от срещата й в Катарино, да започне реформа в здравния сектор, но тя за пореден път беше отложена, тъй като ще са нужни много непопулярни мерки, които в момент преди избори не са много удобни, а и, от друга страна, „не можем да се разберем как да се разпредели баницата, така че нашите хора да са по-облагодетелствани”. Идеята на социалното министерство да се изпращат деца без родители на почивка /летен лагер/ не е лоша, защото това са членове на обществото, за чието възпитание държавата трябва да поеме отговорност. А до колко една държава е социалноотговорна, се съди по това, как се грижи за слабите и болните. Но пенсионери на почивка?

Опомнете се, другари, и мислете внимателно, преди да пускате подобни идеи, като тази с почивките на пенсионерите, в публичното пространство. И без това публичното пространство е наситено със спирането на парите от европейските фондове; корупцията в МВР и съдебната система; недоволствата на браншови организации; високата инфлация и редица други парливи въпроси, които понижават и без това ниското доверие в управлението на тройната коалиция. С подобни идеи не само, че не привличате симпатизанти извън БСП, но губите и собствените си симпатизанти и членове сред активно работещото население на страната. А добрият политик и успешната политическа партия се бори за гласа на всеки един избирател.

В-к „Дума” брой 209 от 11.09.2008 г.

КАКВО ЩЕ ПРАВЯ, АКО АЗ СЪМ НА МЯСТОТО НА ДРУГИЯ ?

Геноцид ли провежда НЗОК спрямо диабетно болните?

Колко често си задаваме въпроса: „Какво ще правя, ако аз съм на мястото на другия, що се отнася до здравето?!” Отговорът на този въпрос е много, много рядко. Българите страдат открай време от синдрома „вечно някои друг да ни е виновен и винаги да гледаме в чуждата паничка”. Така, страдайки от този синдром, българите забравят да се поставят на мястото на другите. Това в голяма степен важи и за случаите, в които насреща ни стои наш близък роднина, приятел, познат с тежък здравословен проблем. Изказваме няколко думи на съчувствие и съпричастност и отминаваме, като забравяме да се поставим на мястото на другия. Всеки си казва „Нали мен не ме засяга, аз не съм болен”, но забравя, че животът е колело, което се върти и те поставя във всякакви ситуации и не знаеш дали утре и ти няма да си болен от подобна коварна болест.
Тези разсъждения важат в случаите, когато трябва да дарим 1 лв. за болно дете или дете без родители. Спомнете си националната кампания „Българската коледа” – колко българи дариха 1 лв. за болно дете?! За съжаление прекалено малко. А става въпрос за децата на България! Със същия успех протичат и лични кампании за набиране на средства за лечение на болни дечица или за възрастни с тежко заболяване, които се нуждаят от скъпо лечение в чужбина. С еквивалентен успех протичат и кампаниите за подкрепа, които се провеждат от десетките пациентски организации в страната.
На дневен ред в обществото от началото на месеца е кампанията, подета от Българското дружество по ендокринология /БДЕ/ и пациентските организации на диабетно болните срещу променените от НЗОК „Критерии за провеждане на инсулиново лечение на болните от захарен диабет”, които са влезли в сила от 16 юни 2008 г. От БДЕ са внесли възражение в НЗОК срещу тези критерии и правят пресконференция; от здравната каса отвръщат на удара с прес-съобщение, в което защитават своите позиции; пациентите обвинянат касата в геноцид. Интересно хората, които работят в „любимата” ни здравна каса колко често се поставят на мястото на пациентите, за които пишат подобни критерии ? В момента над 500 000 българи страдат от захарен диабет, което е 9 % от населението, а според Международната диабетна асоциация до 2025 г. броят им ще се увеличи до 14 %. Поставя ли се в момента администратора от НЗОК на мястото на диабетно болния?! Не, защото не го засяга. Обаче след няколко години, ако „не дай си Боже” се разболее от захарен диабет, сигурно ще съжалява за променените критерии и за липсата на възможност да се лекува с най-модерния аналогов инсулин. Аналоговият инсулин по-добре имитира физиологичния процес в здравия човек и според специалистите ендокринолози от БДЕ, ако човек се лекува с такъв инсулин, след няколко месеца не трябва да му се отнема тази възможност заради изследване, било то основно, но все пак субективно за конкретния ден. Българските пациенти, които се лекуват с аналогов инсулин са едва 21 %, всички останали ползват човешки инсулини. В останалите европейски страни тези процент е двоен; за сравнение в Гърция – 42 %, Хърватия – 55 % от пациентите на аналогов инсулин и т.н. Аналоговият инсулин е по-скъп от човешкия, но все пак здравето на хората е безценно. За това не трябва да се отнема на диабетно болните възможността да се лекуват с аналогов инсулин, защото според ендокринолозите, качеството на живот значително се подобрява, тъй като се избягват честите хипогликемични кризи /много ниска кръвна захар/, в които изпадат пациентите при лечение с човешки инсулин.
Знаем, че за това до колко една държава е социалноотговорна, се съди по това, как се грижи за слабите и болните. Тук идва въпросът защо служителите от здравната каса си играят с живота на хората? Колко често се поставят на мястото на пациентите? Това важи не само за диабетно болните; но и за всички останали пациенти, които се нуждаят от животоспасяващи и животоподдържащи лекарства. Да си припомним, че вече здравните власти в България /в лицето на Министерство на здравеопазването и НЗОК/ са осъдени от пациенти, пострадали от „навременните здравни грижи на държавата”.
Призовавам всеки, който прочете тези редове, да подкрепи подписката на Българското дружество по ендокринология и пациентските организации на диабетно болните срещу последните промени в критериите на НЗОК. И нека всеки се замисли колко често проявява симпатия и съчувствие, а в някой случай и любов и протяга ръка за помощ?! Всеки да си зададе въпроса: „колко често се поставям на мястото на другия?” Не е ли време, във времена на агресия, да станем отново човеци?!

В-к „Дума”, брой 161 от 17.07.2008 г.