На Коледа стават чудеса

Имало едно време едно момиченце. Момиченцето обичало да прекарва семейните празници със семейството си и на гости при роднини, да има шумни и богати трапези. Тъй като момиченцето било малко, още не знаело в какво да вярва. Но това скоро щяло да се промени.

Тази Коледа имало много сняг и било доста студено в предпланинския град. Но както всяко нещо, което, когато усети топлина, започва да се разтапя, така и ледът по покривите се топял под ласките на обедното слънце. Естествено, тъй като било зима и било студено, стичащите се от капчуците капки, като падали на земята ставали на лед. На Коледа на обяд, семейството на момиченцето тръгнало на гости на чичо Христо на именния ден. Тръгнали да излизат от блока, в който живеели; пръв заслизал по стълбите пред блока бащата и казал: „Внимавайте по стълбите, защото има лед и се хлъзга”; след него заслизало момиченцето и майка й. Момиченцето слязло на първото стъпало, след това на второто и се подхлъзнало, западало назад. Всичко се случило като на забавен каданс. Падайки назад, момиченцето извикало; майка й се обърнала с лице към нея, изпищяла и се вцепенила – видяла как момиценчето пада и се разтрошава на стълбите. Бащата бил вече слязъл по стълбите и бил далеч, майката не можела да реагира от вцепенение. В този момент се случило нещо – както падало назад, току да докосне с гърба и главата си стълбите, момиченцето се изправило и се озовало долу под стълбите, на пътя, сякаш било прелетяло. След момента на вцепенение, майката, таткото и момиченцето се събрали на пътя и се зарадвали, че се разминали с нещастието. Тогава момиченцето попитало: „Видяхте ли мъжа, който стоеше долу на стълбите?” Майката и бащата се спогледали и казали, че не са видяли никого, че били само те тримата на стълбите, но момиченцето вярвало, че е видяло мъж в черно долу на стълбите, който все едно я бил издърпал.

След тази случка никой не говорел вече за това, от време на време на някоя следваща Коледа момиченцето питало: „Помните ли?”, а майката и таткото отговаряли: „Да, но не помним да е имало някой друг; не знаем как не си разби главата”. От тогава обаче момиченцето знаело в какво да вярва – на Коледа стават чудеса.

NORDOST – Приказка за разрушението

Преди две вечери в Младежкия театър гледах постановката „NORDOST – Приказка за разрушението“ по пиесата на Торстен Бухщайнер. Режисьор на спетакъла е Василена Радева, участват Ангелина Славова, Койна Русева и Искра Донова.

Постановката е много силна, действието е динамично, напрегнато, а играта на актрисите е затрогваща. Признавам, че от самото начало на спектакъла до самия край едва сподавях сълзите си, защото историята е тежка.

Спектакълът, доколкото съм чела, е пример за документален театър. Разказва за действителен случай – на 23 октомври 2002г., група от над 40 чеченци, мъже и жени – т.нар. „черни вдовици“, нападат театъра на улица „Добровка“ в Москва по време на представянето на руския мюзикъл „Норд-Ост“ и взимат близо 800 души за заложници, в това число актьорите, музикантите и служителите на театъра. Сред зриителите има много деца и над 70 чужденци, граждани на много държави. Първоначално терористите обещават, че чужденците ще бъдат пуснати, но при условие, че дипломатите на съответните държави пристигнат на място до определено време, което не става. Чеченците с ръководител Мавсар Бараев искат изтегляне на руснаците от Чечня и прекратяване на войната. Преговорите продължават 3 денонощия, заложниците имат право само на вода, ходят до тоалетна на смени в оркестрината, обстановката в театъра е тежка. Накрая историята завършва с щурм на руските спец-служби, които пускат през вентилационните шахти газ, целящ да приспи терористите и да им попречи да взривят десетките бомби. При щурма, от газа, умират всички терористи и много от заложниците – към 140 души, сред които и деца.

Историята е разказана през погледа на три жени, участващи в събитията – счетоводителка, която месеци наред събира пари, за да заведе мъжа си и детето си на мюзикъл (А.Славова); лекарка, която е дежурна на повикване през цялото време и чиито дъщеря и майка са в театъра (К.Русева) и една от черните вдовици – терористки (И.Донова). Зрителите събират пъзела на историята от трите гледни точки на жените, което прави разказа особено стойностен и затрогващ. Разказ за това, как едно събитие за секунди преобръща живота ни, за това, че войните не носят нищо добро, и за това, че не сме застраховани от това, да ни сполетят събития, които гледаме по телевизията.

Премиерата на спектакъла е била през март 2010 и постановката вече има две награди Аскеер за 2010 година: за Ангелина Славова - за главна женска роля и за Василена Радева - за изгряваща звезда, за режисурата й на "Нордост" и "Грозният" в театър "София". Играе се на камерна сцена и билетите са 12,15 лв.

Младежкият театър „Николай Бинев“ е сред любимите ми театри. От репертоара му препоръчвам още „Три сестри“ по А.П.Чехов с режисьор Крикор Азарян, „Вуйчо Ваньо“ по Чехов и „Осем жени“ – много силни представления. Постановката „Тихи, невидими хора“ от Яна Борисова с режисьор Десислава Шпатова е малко философска, абсурдна комедия, която честно казано не можах докрай да разбера и не бих могла да я препоръчам, а мюзикълът „Страхотни момчета“ на Владимир Люцканов не ми хареса особено, въпреки че признавам, че е нещо различно за театралната сцена и се радвах на наградата на Станка Калчева за участието й в мюзикъла. С интерес очаквам да видя премиерите този сезон – „Фрида“ със Станка Калчева в ролята на Фрида Кало и новия мюзикъл „Стъпка напред“.

PS Постановката получи и награда Икар 2011 за най-добър спектакъл

Фламенко, фламенко

Снощи, директорът на НДК Хр. Друмев закри в зала 1 Киномания 2010 с филма „Flamenco, Flamenco” (2010) на режисьора Карлос Саура. (Киномания все пак продължава с програма до неделя, 28 ноември в различни кино-зали). Документалният филм беше представен от известния фламенко китарист Хосе Фернандес Торес "Томатито" като част от европейската премиера на новия филм на великия режисьор. Виртуозният китарист, носител на няколко награди Грами и неговия секстет имат концерт и ще потопят в красотата на фламенко-изкуството зрителите си днес, 27 ноември в зала 1 на НДК. На 9 декември пак в НДК ще има концерт на друг виртуоз на китарата - Пако де Лусия, който също е сред участниците във филма.
Филмът „Фламенко, фламенко“ е продължение на документалната сага, посветена на това красиво и страстно изкуство. След като премина през ритъма на тангото и фадото, Карлос Саура се завръща към първата си любов – фламенкото. Настоящият филм представя актуалните фигури в песента и танца– Естрея Моренте, Карпета и Фарукито, Сара Барас, Мигел Поведа, Ниня Пастори, Ева Ла Йербабуена, Исраел Галван, Хосе Мерсе, Антонио Сунига, Соледад Моренте, Монтсе Кортес, Исраел Галван, Росио Молина, както и китаристите - Пако де Лусия, Томатито и Маноло Санлукар. Петнайсет години по-късно, с “двойна доза” фламенко, Саура, като сценарист и режисьор, в тандем с оператора Виторио Стораро, проследява развитието на най-страстния испански танц, от рождението му до наши дни. Томатито вече се е снимал в 2 филма на Карлос Саура. Двамата с приятеля му Камарон де ла Исла са участвали в “Севиянас” (1992) – първият документален филм на Саура, посветен на танца, а само Томатито свири и във „Фламенко” (1995).
През ноември фламенкото бе обявено за част от световното нематериално културно наследство на ЮНЕСКО.


„Фламенко е тристранно изкуство, което включва пеене, танцуване и свирене на китара едновременно, както и допълнителни средства за подсилване на ритъма (кастанети и др.), които пък сами по себе си се считат за отделна форма на изкуство. Има стотици видове фламенко със собствена мелодия, ритъм и хармонична структура, както и характерно настроение. Изглежда че това, което в последствие е било наречено фламенко е съществувало още през 16-ти век. Песента фламенко (или както още е известна – cante) включва синтез от поне четири култури: циганска, арабска, еврейска и испанска (на коренното население на Андалусия). Акомпаниментът на китара се появява по-късно, въпреки че е отбелязан от пътешествениците още през 18 век. Андалусийските фолк песни в миналото били акомпанирани от различни инструменти включително бандура, виола и тамбура, но сега китарата започва да доминира. Фламенко става публично изкуство през втората половина на 19 век когато започва да се изпълнява в заведенията. Първото такова място е в Севиля през 1842 година, но то не привлякло почти никакво внимание. Обаче през 1860 година подобни заведения се появяват из цяла Испания, дори в Мадрид. Така хора от всички класи гледали изпълненията. Тогава фламенко-групите се състояли от един или двама певци, три или четири жени и двама мъже танцьори и акомпанимент от две китари. Втората половина на 19 век била зрялата възраст на фламенкото. По това време изпълненията на китара станали невероятно популярни. Тогавашните добри китаристи трябвало да знаят как да акомпанират на много различни видове песни и танци, и да могат да следят стиловете на различните певци. С течение на времето, докато певецът си останал водещата фигура, китаристът престанал да бъде само помощник. Имало голямо търсене на добри китаристи, състезанието помежду им било яростно. В своята надпревара китаристите въвели нови техники, които понякога били доста странни, като например свирене с ръкавица на едната ръка или с китарата държана над главата. Но заведенията поощрявали само изящните китаристи, един от които е Ramon Montoya (1880-1949), който се смята за основател на модерния стил фламенко със соло китара. Великите дни на заведенията за фламенко преминали и до края на века те направо изчезнали. Годините до 1936-та са времето на театралното представяне на фламенкото с тогавашните “Opera Flamenca” и “Flamenco Ballet”. Вкусът на обществото се изменил към по-нежните гласове, като този на Antonio Chacon, и по-леките стилове. Това е времето на най-великите певци на фламенко – Chacon, Torre и др, както и на истинските китаристи – Javier Molina, Ramon Montoya, Manolo de Huelva и Perico del Lunar. Втората световна война и последвалата гражданска война в Испания направили четиридесетте години на 20 век неблагоприятни за изпълнителите на фламенко, с малко възможности за платени изяви, освен в Америка. През 50-те интересът към фламенко отново се появява с възможности за някои по-сериозни изяви. Фестивалите в Кордоба, Херес и Малага в края на 50-те стимулирали обществения интерес и окуражили новото поколение артисти.“ - извадки от http://thefastest.biz

Киномания започна със страхотния филм „Конфуций“

Снощи започна едно от най-чаканите събития от любителите на киното – "Киномания". 24-то издание на киномаратонът ще продължи до 28 ноември и включва 72 филма. В програмата има заглавия от Аржентина, Белгия, Бразилия, България, Великобритания, Германия, Дания, Ирландия, Италия, Испания, Канада, Коста Рика, Колумбия, Китай, Южна Корея, Полша, Русия, САЩ, Франция, Филипините, Чехия, Швеция, и Япония. Сред деветте специализирани програми се отличават "Латиноамериканско кино", "Азиатско кино" и "Българско кино". За първа година в "Киномания" ще се излъчват и анимационни филми. – Това може да се прочете във всички новинарски сайтове.

Аз поне от седмица чаках с нетърпение филма „Конфуций“. Официалното откриване на Киномания беше снощи от 19 часа в зала 1 на НДК именно с филма "Конфуций" на режисьора Хъ Мей. Фестивалът се откри от директора на НДК Х. Друмев, който не се представи и така и хората не разбраха кой е. След това, приветствие от името на Министерство на културата, поднесе зам.министър Д. Дерелиев, който разказа интересната история на Киномания и как през 1991 разни „демократи“ са искали да закрият фестивала като социалистическо мероприятие. Слава богу само са го преименували от Световна филмова панорама на Киномания и събитието продължава и до днес. Тази година е с подкрепата на Министерство на културата и Столична Община, както и на медийни партньори и фирми. Залата беше пълна; оказа се че с билетите, които сме платили, сме помогнали на 500 социално-слаби софиянци и на жителите на дома за възрастни дейци на културата, нуката и изкуството да присъстват на откриването.
Приветствие поднесе и Посланникът на Китайска НР – словото му си беше като при откриване на сесия на ООН. После ни представиха 75-ия пра-пра-внук на Конфуций. Оказа се, че потомците на Конфуций наброяват 3 милиона души по цял свят, неговият род е с най-добре изучената, проследена и описана генеалогия в света. Родословното дърво на Конфуций с историята на членовете е описана в стотици томове. От определен момент на наследниците му е дадена най-високата благородническа титла в Китай и това се оказва и най-стария благороднически род в света. Конфуций е живял преди 2500 години. Забележителна далновидност и страхотно постижение за китайската нация – да съхрани историята на един човек, който е поставил началото на философията, етиката, морала, правото, военните тактики, дипломацията в света. След края на филма китайското посолство беше устроило щанд с книги и дискове – купих си диск за 1 лв (!!!) с традиционни китайски рисунки и книга за историята на интелектуалната собственост в Китай за 1 лв (!!!); е имаше и по-скъпи книги (20-50 лв), но аз взех каквото ме интересуваше.

Филмът разказва за живота на Кон Ци от неговите 50 и няколко години до смъртта му, от момента в който владетелят на царство Лу прави Кон Ци министър на вътрешните работи, за да се пребори с мощта на Трите фамилии. Кон Ци успява чрез умели военни стратегии и тактики да върне 3 града на царство Лу от съседното царство Ци; да поиска и да реализира разрушаването на високите стени на някои градове; след това обаче първият министър и Трите фамилии недоволни от силата му го изпращат в изгнание. Дълги години Кон Ци се скита с учениците си от царство в царство докато малко преди края на живота си, първия министър го кани обратно в царство Лу. Кон Ци се връща в бащините си земи и до края на живота си преподава на последователите си и пише книги (под формата на дървени дъсчици съшити с конец).
Конфуций проповядва идеите за чест, достойнство, благородство при благородника, за мир и хармония сред хората, за равенство, за обучение и образоване на всеки човек, за грижа за ближния. Той създава школа, която повлиява основите не само на китайското, но и на японското общество; поставя основите на Конфуцианството, на съвременните науки философия, етика, право, дипломация. Един велик човек (през цялото време се чудех коя сила е зародила точно в неговия мозък идеите от учението му ?!).
Филмът си заслужава да се гледа; ще го дават пак на 21 ноември в Дом на киното.

Детският дом в квартал Драгалевци

Искам да Ви разкажа за едно мое преживяване с деца, лишени от родителски грижи.

За мой късмет или нещастие (who knows?!) в момента работя в американска компания. Политика на фирмата е да подарява 1 път в годината един работен ден на служителите, за да извършват обществено-полезен труд. Тази година този ден за клона в София беше на 5 ноември. Десетина колеги и аз, вместо да садим дръвчета на Витоша, да боядисваме градинката на ИСУЛ, да се грижим за кучетата в Богров или да мием прозорците на дом за социално слаби, безпризорни хора в Слатина, решихме да отидем в детския дом Драгалевци, за да „гушкаме“ децата. Първоначално понесох решението си много тежко, „с ред сополи и сълзи“, но после се оказа, че не боли чак толкова.

Детският дом Драгалевци се грижи за деца от 3 до 7 години, лишени от родителска грижа. Намира се в квартал Драгалевци на улица 305. В момента там живеят 40 деца, разделени на първа, втора и трета група като в детските градини. По-голямата част от децата са от ромски произход; има деца, чиито родители или роднини идват и ги взимат понякога за събота и неделя. Това, което прави впечатление е, че децата изглеждат добре - облечени и нахранени, весели и жизнени при срещата с нас; вижда се, че добре се грижат за тях, но това което прави впечатление още е, че са малко по-изостанали в развитието си от децата в нормалните семейства, за които се грижат родители, които имат роднини, приятелчета в детската градина и на детската площадка; че изглеждат по-изостанали от 4 годишните ми племенници например. Дечицата там имат всякакви играчки, имат и страхотни битови условия за живеене (имат играчки, каквито и Вашите деца може би нямат). Домът разполага с широк двор с дървета и зелени площи, на които са разположени атракциони – люлки, пързалки, катерушки и др. На вторият етаж са стаите на децата и занималните. В занималните има пиано, телевизори, най-различни играчки, има салон за физически занимания, стая за приказки с най-разнообразни приказни костюми. Стаите на децата са за по 4 дечица, с малки дървени легълца, с красиви перденца и детски комплекти за легълцата, в коридорчетата на стаите има гардеробчета за всяко дете, стаите са с отделни бани. Навсякъде е чисто, боядисвано е преди няколко години, но децата, въпреки че са малки, пазят (така са научени от социалните работници), подовете са с ламинат и красиви килими. Въобще може да се каже, че децата имат прекрасни битови условия за живот благодарение на многото спонсори, които по празници се сещат за домовете. Това, което липсва на децата е грижа и любов, но не грижата на социалния работник, а грижата и любовта на родителя, на роднината и на приятеля. Липсва им някой да ги прегърне, да ги хване за ръка и да ги заведе на пързалката, да пооцветява с тях, да поговори с тях и да им разкаже нещо за света. Децата изглеждат като цвете в саксия, тъй като в този дом добре се грижат за оцеляването им. Липсва им обаче контакта с обществото и със света, липсва социалната интеграция на детската площадка, в парка, в зоологическата градина. Колегите и аз поиграхме няколко часа с децата: гушкахме ги (те най-често казват „гушни ме“), оцветявахме, редихме пъзели, правихме хартиени цветя, надувахме балони; децата толкова се радваха, подарихме им два-три часа усмивки, грижа и внимание, може би любов – подарихме им това, от което имат нужда.

Положението в детските домове не винаги изглежда така, както го представят медиите. Този дом е образцов и осигурява отлични битови условия за децата. Децата не са нито гладни, нито голи и боси. Напротив децата изглеждат добре гледани. Това, което им липсва е семейна среда, грижа и любов от семейство и приятели, социални контакти.

За това, ако искате да помогнете, може да направите като нас – да им купите плодове, книжки и пособия за рисуване, дребни шарени залъгалки за игра и да отидете да поиграете с тях час-два, да поговорите с тях, да има покажете загриженост и внимание, да ги гушнете; ако имате пари за даряване можете да им подарите гостуване на куклен театър при тях или да им платите разходка до зоологическата градина. Въобще не е страшно и не боли; мислех, че след часовете в дома ще ми е доста тягостно, тъй като съм доста чувствителна и емоционална натура, но не - бях доволна от престоя с децата, без камък, който да тежи да плещите. Така че хората, които казват „не искам да се разстройвам, защото ще ми е тежко“ от сега нататък няма да мога да ги разбера. Децата имат нужда от приятели, имат нужда от нас.

За грижата и вниманието, от които децата имат нужда, се грижат доброволци към Фондация „Дечица“, която е поела грижата за още два дома в София, освен дома в Драгалевци. Повече за работата на фондацията и за доброволческия труд можете да прочетете от страницата на фондацията http://www.dechitsa.org.

Йълдъз Ибрахимова на гости на Сцена „Академия“

На 5 ноември вечерта се състоя концерт на Йълдъз Ибрахимова с участието на Младежка Филхармония "София" с диригент Боби Йоцов. Този концерт е първият от новия сезон 2010/2011 на проекта Сцена „Академия“.

Йълдъз Ибрахимова беше подбрала музика на Бах, Бокерини, Гершуин и завърши с цигански романси, при което вдигна публиката на крака. Йълдъз на няколко пъти спомена, че за първи път пее с камерен оркестър и то съставен от ученици, възпитаници на музикалното училище. А „децата“ свиреха много добре, особено първата цигулка- едно момче, което с такава страст свиреше циганските романси, че получи много аплодисменти от публиката (което го накара да се изчерви :-)). Имаше много аплодисменти, публиката не искаше да си тръгва и извика певицата на бис. На мен концерта много ми хареса; на компанията, с която бях, пеенето на Йълдъз й звучеше като стържене. Вярно, че пеенето беше леко и нямаше дълбочина, но все пак на мен ми хареса. Залата беше на крака и извика на бис певицата – така че по-скоро общото мнение е, че концертът беше едно приятно/страхотно изживяване.

Концертът се проведе в залата на ул. „Оборище“ 17 на Националното музикално училище „Любомир Пипков“. Жест от страна на Йълдъз Ибрахимова е фактът, че певицата е решила да дари хонорара си от концерта на Националното музикално училище. Средствата ще бъдат използвани за закупуването на компютри за учениците. Певицата сподели, че се вълнува, тъй като е завършила това училище, което й е дало стабилна подготовка преди Консерваторията, която „е била песен“ в сравнение с музикалното училище. Певицата получи почетния знак НМУ„Любомир Пипков“ и картина като подарък, както и много цветя. Билетите бяха на смешната цена от 10 лв.

Проектът „Сцена Академия“ се организира от Хилда Казасян, Боби Йоцов и още няколко техни приятели (Атанас Янкулов, Добромир Славчев, Нено Димов). Концертната поредица се провежда със съдействието на фондация „Америка за България“, която напоследък е доста активна в спонсорирането на музикални и театрални представления. Повече информация за програмата и целите на Проекта, можете да откриете на тяхната страница http://www.scenaacademia.com.

Изложба на Фрида Кало във Виена

Ако до края на ноември се случи да посетите Виена, препоръчвам Ви да разгледате изложбата на Фрида Кало.

Първата ретроспективна изложба в Австрия на колоритната мексиканска художничка Фрида Кало е организирана от Банк Аустриа (Bank Austria Kunstforum) и продължава от 1 септември до 5 декември 2010.

Фрида е фигура, идентифицираща мексиканската култура, пионер на феминисткото движение. Изложбата представя 60 нейни картини, както и нейни графики, костюми и снимки, събрани от племенница й Кристина Кало. Включена е серия от фотографии-икони, които й е правил Никола Мюре, от които се вижда, че тя е била красива и интересна жена.

Изкуството на Фрида е неразривно свързано с нейния тежък живот. Картините й имат страхотно излъчване, в тях прозират най-големите й болки - разтрошеното тяло и невъзможността да има деца - направо е сърцераздирателно; картините й сякаш говорят. Фрида Кало е била омъжена за друг голям мексикански художник - Диего Ривера. Фрида и Диего са били сродни души, партийни другари, приятели, съмишленици, любовници, съпрузи, конкуренти, врагове; женили са се 2 пъти, той я изпраща в последният й час. От картините й се вижда цялата история между тях - тя е изобразявала себе си като Луната, а Диего като Слънцето, като Ин и Ян - Слънцето и Луната все се гонят и не могат да се съберат, а Ин и Ян се допълват. Фрида е била страхотна жена, силен характер и силно чувствителна личност; гениален артист. Много болка, много сила, много чувствителност, много талант - това е Фрида.

Когато разглеждах изложбата, имаше много хора, а беше следобед в работен ден, тоест има голям интерес у виенчани към изложбата. Пред сградата имаше и малка опашка за влизане в изложбата, но не чаках много - десетина минути. Имаше няколко класа ученици от по-малки и по-горни класове, които обикаляха залите и когато влязат в някоя зала, слагат на пода гумени подложки и сядат върху тях в кръг, а учителките им разказват историята на залата, която представя съответната част от живота и творчеството на Фрида. Подобен похват не съм забелязвала в нашите изложбени зали и в посещенията на ученици. За да разгледате изложбата в цялост Ви трябват минимум два часа.

Изложбата е отворена от 10 до 19ч, а в петък от 10-21ч. (У нас Националната художествена галерия, където гостуваше Едгар Дега последните два месеца, работи до 17 ч – как работещ човек ще може да посети изложбата?!) Билетът за възрастен за изложбата на Фрида е 10 евро, но ако сте пътували до Австрия с Австрийските авиолинии и покажете бордна карта можете да си купите билет за 7 евро. Редукцията в цената на билети за музеи важи при представяне на бордна карта от Австрийски авиолинии и за много други събития, които се провеждат не само във Виена, но и в Мюнхен, Венеция, Лондон, Токио, Ню Йорк до декември 2010, а някъде и до март-април-юни 2011 – списък може да се намери на страницата на Австрийски авиолинии или на програмата Miles&More. Намаление може да получите не само в цената на билети за музеи, но и в услугите на ресторанти, хотели, кафенета, обиколки на града. Това се казва подкрепа на авиокомпания в условията на световна криза и подпомагане на културата от страна на бизнеса.

Изложбата е страхотна, доста рекламирана и си заслужава да се разгледа

Археологическият музей в Пловдив

Преди няколко дни отскочих до Пловдив. Пловдив лежи на сърцето ми още от ученическите години, искаше ми се да следвам там, но не стана; от тогава гледам да ходя от време на време на разходка за ден-два, когато ми се отдаде възможност.

Последните ми впечатления са, че това е един жив град, за разлика от много други градове в България в момента, в които животът като че ли е замрял. За забележително многото хора, които се разхождат през деня по главната улица няма да говоря (тези хора не работят ли?!), за разнообразието от магазини и молове също. Излишно е също да разказвам и за приятната разходка, която човек може да направи в различна атмосфера в стария град.

Това, което искам да споделя е, че Пловдив има Археологически музей на световно ниво. Регионалният Археологически музей се намира на площад Съединение. Малък е – на един етаж с три големи и четири-пет по-малки зали. Залите са добре осветени, изглеждат чисти и просторни. Експонатите, които са изложени в стъклени кутии със съответните сензори представят праисторията, раннотракийската култура (съдове, накити и оръжия), находки от тракийски могилни гробници – златни и сребърни съдове и накити и антична керамика; скулптура и мозайки от античния Филипопол. Музеят има и зали, които представят историята на музея и нумизматични колекции от гръцки, тракийски, македонски, римски, византийски и български монети. И атракцията за гостите и жителите на Пловдив – Панагюрското златно съкровище, което се състои от 9 съда с общо тегло 6 кг и 164 грама. Всички експонати са с табелки на български и английски език и с точно описание какво точно гледаш. Забранено е да се снима с фотоапарати, но с мобилни телефони може. При запитването ми защо е така, отговорът, който получих е, че снимките от фотоапарат са с добро качество и могат да се качат в интернет и да се използват за предпечатна подготовка, което нарушава авторското право (не ми се продължаваше спора, но по въпроса – снимките на Панагюрското съкровище обект ли са на авторско право може да се спори), а снимките от телефон били с лошо качество. Да им имам логиката на уредниците в музея. Както и да е, музеят има и сувенирен магазин, от който да си купите картички на Панагюрското съкровище, магнити на Пловдив и книги; има и конферентна зала и разбира се тоалетна.

По повод на спора къде да е изложено Панагюрското златно съкровище, то за мен отговорът на този етап е ясен – в Пловдив, защото музеят предлага модерно излагане и съответната защита (въпреки, че вече е бил обект на въоръжен грабеж). За мен Регионалният Археологически музей в Пловдив е на световно ниво. Може да наминете, ако имате повече време в града.

Ако се изморите от разходки и находки, може да поседнете и да отморите в някой от многобройните ресторанти, които се намират в центъра. Препоръчвам италиански ресторант „Gusto“ и ресторант „HamingWay“, които се намират в пресечки на главната улица съответно срещу хотел България и срещу Общината. Повече за ресторантите на Пловдив от мен, можете да прочетете във Виноблог http://www.vinoblog.eu/, където ме поканиха за гост-автор наскоро. Блогът е много интересен за почитателите на винената култура. Приятно четене

Размисли за една находка и за трите „з“

„...Ако искаш да отгледаш градина – освободи се за начало от трите „з“ – злоба, завист и злословие. Чуваш ли как з-з-звънко з-з-зжужат като з-з-зелени мухи лайнарки. Те са гнусни за самия теб. Превръщат и слънчевите дни в мрачни. Запази само добрите си чувства, които създават оазиси в пустинята......“

В Созопол преди седмица археологически екип откри при разкопки мощи на Св. Йоан Кръстител, като намерените мощи на острова са заровени по канон - под основния камък на църквата. Събитията в Созопол, репортажите на телевизиите, публикациите в печатните медии и мненията в блоговете през последната една седмица и особено вчера и днес, ми напомниха цитираните по-горе редове от една приказка за възрастни.

Като бивш научен работник признавам, че за всяко едно откритие са нужни научни доказателства, за археологическите открития също; доказателства, които се получават при извършване на съответните научни тестове. Добре, ясно е, че ще бъдат направени нужните такива – радиоактивно датиране и ДНК анализ, които се цитират в блоговете вчера и днес. Но какво ще докажат тези проучвания ?! – че са открити кости на мъж между 20 и 40 години (или на жена) живял между 1-5 век от новата ера. И какво ще докажат тези резултати ?! – абсолютно нищо със сигурност на 100 %. В света няма известно родословно дърво на Йоан Кръстител. А какво да кажем относно теориите, че религията е опиум за масите, че Старият и Новият Завет, Корана и другите подобни книги са създадени, за да внесат ред сред хората и да поднесат нещо, в което хората да вярват, да намират упование и утеха за действията си, да изпитват страх от наказание и т.н. Какво да кажем относно теорията, че религиите са създадени, за да манипулират масите, че християнството е мит, който се поддържа повече от 2000 години и в който вярват милиони хора. Не съм теолог и оставям настрана спора живяли ли са в действителност Дева Мария, Исус Христос, Йоан Кръстител – личности, които се почитат и от христяни, и от евреи, и от мюсюлмани; и открити ли са или могат ли да бъдат открити научни доказателства, които да потвърдят на 100 %, че тези личности са живяли наистина преди 2000 години. За вярващите находката в Созопол е светиня, за атеистите – повод за подигравки през последните дни.

Въпросът ми е - Защо не вземем пример от Лурд, от Истанбул и Амиен, от Рим и Ерусалим, от Ефес и др., които претендират да притежават части от главата или ръката на Йоан Кръстител или други артефакти, свързани с Христос и Богородица.
Не можем ли да превърнем Созопол в място за поклонничество на милионите вярващи от цял свят по примера на изброените градове независимо от резултатите от научните изследвания?!

Защо поне веднъж не забравим злобата, завистта, скептицизмът, които таим в сърцата си като българи?! Защо не променим манталитета си винаги да гледаме в чуждата паничка, да завиждаме, да злословим, да прехвърляме отговорността на другия. Да бъдем българи, които се гордеят с историята си и се грижат за опазване на културно-историческото си наследство, развиват туризъм било то културен, селски, религиозен или какъвто си решим да го наречем.
Аз съм съгласна като данъкоплатец държавата да харчи парите на данъкоплатнците, за да може България да бъде популяризирана като древна европейска държава с богато културно-историческо наследство, с древни съкровища, с антични градове, с надарени оперни певци, талантливи музиканти, артисти, художници, писатели; да се харчат парите на данъкоплатците, за да се популяризира страната като туристическа дестинация с красива природа, екологично замеделие и богат културен живот. И ако цената за тази реклама е милиони левове, аз съм съгласна държавата да я плати. За да може когато пътувам из Европа, хората, които срещам да Не свързват България с мафията, наркоканалите, беззаконието, гастербайтерите, ромите-джебчии, проститутките, трафика на деца и органи и т.н. Аз искам в Европа да свързват името България с тракийски съкровища и антични градове, богата история, добри оперни певци, добри музиканти, талантливи художници, режисьори, актьори, писатели, прекрасна природа, богат фолклор и гостоприемни хора. И ако за това е необходимо да се харчат милиони на година за реклама, съм съгласна като данакоплатец да се дават, нищо че сме в криза. Пари за култура и образование и тяхната реклама трябва да може да намери всяка нормална държава. И тези пари и усилия ще се върнат в бъдеще стократно в България.

Историята, миналото си не можем да променим, от тях можем да се поучим. Срамуваме ли се от историята си?!

Следващите редове са написани по повод на дискусията, която се разрази в блогосферата по повод на ордените, които връчва президента Първанов на Йорданка Христова и Щурците за заслуги в областта на културата


Всяка личност си има история, минало. Трябва ли да забравя личната си история?! – разбира се, че не – това всеки нормален човек ще го каже. Човек, вървейки по пътя си, се учи от грешките в миналото и получава сили от силните и щастливи моменти. Историята, миналото си не можем да променим, от тях можем да се поучим. Както всеки човек има минало и история, така и народите имат минало и история. Какво обаче се случва в България – струва ми се, че ние българите като народ, се срамуваме от историята си и се стремим перманентно към масова амнезия. Вместо да се поучим от грешките в миналото и да съберем сили от силните си моменти като народ, ние се опитваме да забравим, да зачеркнем цели периоди от общата си история. Наблюдава се масова амнезия за отделни събития и периоди без да се прави обективен анализ. Защо българите не анализират обективно миналите събития?! Историците ще кажат че трябва да минат поне 50 години преди да се оцени обективно едно събитие. Може би трябва да минат още 20-30 години преди да можем обективно да оценим периода между 1950 и 1990, защото в момента ми се струва, че не се оценява обективно този период от общата ни история.
Златният Орфей не бил част от българската култура, нищо че десетилетия наред текстописци, композитори и певци в България са напрягали сили, за да създадат нещо, с което да впечатлят публиката и да спечелят награда – точно както в последните няколко години, откакто се присъединихме към песенния конкурс Евровизия, напрягат сили да се класира тяхната песен и да представят България.
Индустрията ни не била сериозна индустрия, нищо че няколкото химически завода в България (например тези край Враца или Димитровград) са доставяли десетки проценти от световното потребление на азотни торове в соц.времената, а сега врачанският завод е превърнат в гробница.
„Знаме на мира“ било социалистическа измишльотина, само дето по време на тези срещи се е правила реклама на България по цял свят, създавали са се приятелства между деца от различни страни, които впоследствие са участвали в управлението на страните си и е имало възможност да лобират за прокарване на българските интереси. И тн и тн

Прилагам снимки от училищен дневник на един клас. Снимки, които са част от личната история на личности, които в момента са в разцвета на силите си и работят за развитието на страната, снимки, които са част и от общата, българската история.
Тези събития са се случили, трябва ли да ги отричаме, да се срамуваме от тях или трябва да си вземе поука и да продължим напред?! Според мен отговорите на тези въпроси са ясни, но поводът да пиша тези редове са изказвания на блогъри, които така злобно говорят за времената преди 1989 година, все едно не са част от техния живот. След 10-20 години как ли ще говорят за времената между 1990 и 2010 ?! Защо народът ни масово се срамува от миналото си и се опитва да зачертае всичко?! Защо трябва само да се отрича и да се „плюе“ по миналото, без обективно да се разделят положителните събития и тенденции от отрицателните такива?! Кога българите ще започнат да анализират обективно миналото си?! Може би никога.....за това държавата ни е на такова дередже и българите са най-нещастните европейци, защото манталитетът на нацията е повреден. И не трябва ли историята и миналото да се запазват обективно, без да се рушат артефакти, за да могат идните поколения да имат поглед върху събитията и тенденциите преди тях и да се поучат.