Артистът – едно малко бижу за ценители

От 24 февруари, по кината в България, тръгна филмът „Артистът” (Франция, Белгия, 2011); романтичната драма, за която цялата световна киноиндустрия говори в последните месеци. Аз очаквах с нетърпение филма, изгледах го веднага, след като тръгна по кината и не останах разочарована. Филмът е черно-бял и ням, но е много добър; лъхащ на романтика, на комедия и драма; интересен, забавен, вълнуващ, трогателен, човешки. Въпреки, че актьорите не говорят, филмът не е досаден и 100-те минути минават неусетно; липсата на цветове в картините не пречи на колорита на характерите и сцените във филма. Това е един добър филм, за ценители на киноизкуството; филм бижу, който събра 64 награди от всевъзможни фестивали по цял свят, от световната си премиера през май 2011 до сега. Филм, който си заслужава да се гледа.

Режисьор и сценарист – Мишел Азанависиюс; продуцент - Томас Лангман. В ролите Жан Дюжарден, Беренис Бежо, Пенелопе Ан Милър, Джон Гудмън, Джеймс Кромуел и др., и три сладки кучета (в ролята на едно), които са страхотни актьори.

Действието във филма се развива между 1927 и 1932, в разцвета на нямото кино, навлизането на звука във филмите, и в началото на голямата депресия в щатите. Филмът разказва за съдбата на Джордж Валентин, звезда на нямото кино и за обратите, които преживява в този отрязък от време. Във филма има блясък, богатство, слава, амбиция, нещастие в семейния живот, красива любов, неточни преценки и липса на далновидност, падение, нещастие, банкрут и въздигане от пепелта до блясъка и славата с помощта на истинската любов. Филмът ще ви развълнува (може и да ви разплаче) и ще ви хареса с човешката история, с красивите костюми, бижута, прически на хората от началото на миналия век.

Филмът спечели преди дни 5 награди Оскар за: най-добър филм, за най-добър режисьор, за главна мъжка роля, за оригинална музика (Людовик Бурс) и за костюми (Марк Бриджес). 1929 година е последната, в която черно-бял, ням филм грабва най-голямата награда на Оскарите; лентата носи името "Крила” и освен приза за най-добър филм, печели и първата награда на академията за най-добри инженерни ефекти. Тогава на церемонията присъстват 270 гости, билетите струват 5 долара, а връчването на наградите трае общо 5 минути. Освен 5-те Оскара, „Артистът” има 7 отличия БАФТА, три "Златни глобус"-а и 6 „Сезара”. Жан Дюжарден получи до сега освен "Оскар", наградата на кинофестивала в Кан за най-добра мъжка роля, "Златен глобус", британската награда БАФТА, наградата на Гилдията на американските актьори, наградата на Австралийската филмова академия, наградите за мъжка роля на филмовите фестивали в Холивуд и Санта Барбара, наградите на Дружеството на лондонските филмови критици, на Дружеството на филмовите критици от Финикс и на Дружеството на филмовите критици от Лас Вегас и наградата "Независим дух".

Въпреки, че за първата седмица от излъчването си филмът не може да влезе в първата десетка по гледаемост в България, "Артистът" постига това, което безброй други съвременни ленти, изобилстващи от специални ефекти, не успяват: той е ням, черно-бял и забавлява без да затормозява, държи интереса на публиката от началото до края. Препоръчвам го за гледане от киноманите.

Тоска – един много добър спектакъл на софийската опера

Вчера успях да се насладя на една от най-известните опери в оперното изкуство – „Тоска” на сцената на Софийска опера и балет. Премиерата на операта на софийска сцена беше на 12 ноември 2011 под диригентството на Алесандро Санджорджи. През ноември не успях да взема билети, но ето, че за следващите спектакли през февруари успях. Диригент на спектаклите на 18 и 19 февруари е Виктор Плоскина, Главен диригент на Националния академичен театър за опера и балет - Минск, Беларус, с богат и разнообразен симфоничен и оперен репертоар. На 18 февруари съставът беше: Цветана Бандаловска (Тоска), Мартин Илиев (Марио Каварадоси), Никола де Микеле (барон Скарпия), Петър Бучков (Анджелоти), П. В. Петров (клисар), Николай Павлов (Сполета), Антон Радев (Шароне), Димитър Станчев (Тъмничар), Антония Иванова (овчарче). Режисьор на спектакъла е проф. Пламен Карталов, сценография Миодраг Табачки, костюми Лео Кулаш; с участието на оркестър и хор на Софийска опера и балет и хор на Софийските момчета. До края на сезона „Тоска” ще се играе само още веднъж през март с диригент Алесандро Санджорджи, така че не пропускайте да вземете билети. Спектакълът е много добър, певците пеят страхотно и играят много добре, напълно пресъздават емоциите на героите; костюмите ми харесаха, декорите не ми харесаха особено, но като цяло сценографията е подходяща. Най-силно ми въздейства с музиката си трето действие, в което е и една от любимите ми арии (E lucevan le stelle) и в което музиката е прекрасна, а най-силно ми въздейства играта във второ действие. На края на спектакъла съставът отнесе много аплодисменти и подвиквания „браво”. Играта на Цветана Бандаловска и Мартин Илиев беше въздействаща и успя да ме развълнува; като цяло спектакълът успя да ме впечатли.

„Тоска” е опера в три действия; завладяваща, разтърсваща драма. Музика Джакомо Пучини, либрето – Джузепе Джакоза и Луиджи Илика, по едноименната пиеса „Флория Тоска” на френския драматург Викториен Сарду, създадена специално за великата Сара Бернар. „Тоска”, петата от дванадесетте опери на Пучини, е сред най-известните му творби заедно с „Мадам Бътерфлай” и „Бохеми”. Несъмнено тя е една от най-мелодраматичните и дълбоки опери на италианския композитор и силата й се дължи и на реалистичния сюжет. Пучини завладява с импресионистичния си, типично френски стил, както и с вниманието си към детайла в композициите. Премиерата на „Тоска” се състои на 14 януари 1900 г. в римския Teatro Costanzi. Успехът е главоломен – Пучини е извикан от публиката няколко пъти на сцената, и по-точно след арията от трето действие E lucevan le stelle (Там звездите блестяха). За разлика от публиката, критиците не одобряват „Тоска”, защото намират, че в операта има много жестокост и насилие. Въпреки това операта се прочува бързо, поставя се по цял свят и е преведена на много езици. За пръв път у нас „Тоска” се изнася от Софийската народна опера през 1925 г. под диригентството на Юрий Померанцев в сценична постановка на Хр. Попов. Участват Флория Тоска, знаменита певица; Марио Каварадоси, художник; Барон Скарпия, шеф на полицията; Анджелоти; Клисар; Сполета, полицейски агент; Шароне, офицер; Ключар на затвора; Овчарче; Кардинал, свещеници, хористи, деца, офицер, сержант, войници, полицейски агенти, граждани, гражданки, прокурор, богомолци. Действието се развива в Рим в продължение на 24 часа през месец юни 1800 г., когато Наполеон напада Италия (битката при Маренго).

На 3 февруари 2012 Варненската опера е представила премиерният си спектакъл по операта на Джакомо Пучини “Тоска“ с Димитринка Райчева (Тоска), Емил Иванов (Каварадоси) и Нико Исаков (Барон Скарпия), под диригентството на главния художествен ръководител на Държавна опера Варна Борислав Иванов. Така, че в момента „Тоска” се играе и на софийска и на варненска сцена, надявам се с голям успех.

PS Това е единствената опера до сега, която с удоволствие бих гледала отново на софийска сцена - интресено ми е да чуя представянето и на другия състав...може и да го направя.

Може ли любовта на живота ни да получи втори шанс?!

Отговорът на този въпрос ни дава премиерният филм от този петък "Сватбен обет", който излезе в България само седмица след световната му премиера и който застана начело в бокс-офис класацията в САЩ и Канада в първата седмица от излъчването му според световните агенции. Филмът  "Сватбен обет" (The Vow, САЩ, Бразилия, Франция, Австралия, Великобритания, Германия, 2012) е романтична драма. Режисьор на филма е  Майкъл Съкси, сценаристи: Аби Коен, Марк Силвърстайн, Майкъл Съкси. С участието на: Рейчъл Макадамс, Чанинг Тейтъм, Сам Нийл, Скот Спидман, Джесика Ланг и др. Филмът няма претенции за послания, отразяване на социалнозначими теми и награди, но е човешки, трогателен, приятен за гледане, вълнуващ и докосващ сърцето, така че може да се гледа. На мен ми хареса и успя да ме развълнува, както предполагам, че би докоснал голяма част от женската публика, за мъжката не гарантирам.

Филмът е по действителен случай и разказва историята на двамата жители на Ню Мексико Ким Карпентър и неговата съпруга Крикит, които успяват да преоткрият един друг отново след тежък инцидент. Историята е публикувана в книга през 2000г. от семейство Карпентър. Крикит Карпентър е щастливо омъжена вече над 18 години и макар да не си спомня и до днес нищо от периода между първата й сватба и катастрофата, е убедена, че всичко се е било по този начин: „Съпругът ми е невероятен. Той направи всичко по силите си, за да ме спечели отново. Животът е изпълнен с възходи, падения и предизвикателства, но човек е длъжен да дава най-доброто от себе си.“

Двамата актьори (Макадамс и Тейтъм) си пасват идеално и успяват на пресъздадат голямата любов на героите много добре. Историята разказва за мъж, който трябва да накара съпругата си да го обича отново след като вследствие амнезия, след катастрофа, тя забравя за него и последните 5 години от живота си. Филмът показва, че за голямата любов, в която има и уважение, подкрепа, съпричастност, взаимопомощ, има втори шанс и обратен път назад към щастието след нещастието. Филмът разказва за внезапните моменти, които преобръщат живота ни за секунди и които могат да застигнат всеки човек. Филмът е истински и приятен и е интересен за гледане.

„Когато се вричаш на някого за цял живот е от голямо значение да влагаш смисъл във всяка дума, да си искрен и наистина да го имаш предвид.”

Моята седмица с Мерилин

Вчера гледах "Моята седмица с Мерилин" (драма, Великобритания, САЩ / 2012); от началото на февруари чаках с нетърпение филма. Останах обаче леко разочарована, вероятно заради големите си очаквания. В сравнение с „Южнячки” (който носи и послание), "Моята седмица с Мерилин" е много приятен филм, със силна актьорска игра, но нищо повече. Филмът е наистина много приятен, тържество на красиви прически, грим, красиви костюми, характерни за 50-те години на миналия век; красиви природни гледки и имения, характерни за британския пейзаж; тържество на силната актьорска игра. През по-голямата част от филма гледах замечтано, с усмивка на уста, защото беше красиво и приятно, но към края започна да ми става скучно и започнах да се прозявам, въпреки, че филмът не е толкова дълъг. Филмът е приятен за гледане и силен като актьорска игра; препоръчвам го, но с едно наум.
Режисьор на филма е Саймън Къртис, сценарист: Ейдриън Ходжис; участват: Мишел Уилямс, Кенет Брана, Джуди Денч, Джулия Ормънд, Еди Редмайни, Тоби Джоунс, Ема Уотсън, Доминик Купър, Дъгрей Скот, Дерек Джейкъби, Филип Джаксън,  Саймън Ръсел Бийл и др.
Филмът представя отношенията между сър Лорънс Оливие (Кенет Брана) и Мерилин Монро (Мишел Уилямс) по време на снимките на филма "The Prince and the Showgirl" през 1956-та в Лондон, в който Мерилин участва, а Оливие е режисьор и изпълнител на една от ролите. „Моята седмица с Мерилин” е по действителна история, част от мемоарите на Колин Кларк, издадени през 1995, който докато е бил на 23 години е навлязал в киното именно по време на снимките на „The Prince and The Showgirl”,  а после става документалист и писател. По време на снимките, Мерилин продължава да е с Пола Страсбърг, учителката й по актьорско майсторство, току що е омъжена за великия драматург Артър Милър и е на върха на славата. Срещат се тогавашната богиня на киното (Монро) и богът на театъра (Лорънс Оливие); играта е за надмощие - тя тайно мечтае да я харесват и като актриса, той я ревнува за славата на звезда и инстинкта пред камерата. Мерилин е представена като слаба, несигурна в себе си жена, която иска единствено да бъде обичана и от която всеки иска да печели. Тя е самотна, неуравновесена, жадуваща за любов, осланяща се на приближените си, които не спират да я тъпчат с лекарства, за да могат по-лесно да я управляват. Самата тя усеща фалша, но е неспособна да се откъсне от него, тъй като харесва твърде много славата и звездния блясък, поради което си отива и толкова рано от света.

Мишел Уилямс приема предизвикателството сама да изпълни песните и танците във филма, вместо да прибягва до дубльори и синхронизация на устните. Справя се блестящо с нелеката задача да пресъздаде култовия пърхащ поглед, игривия сексапил, неимоверната тъга в очите, съмненията в себе си и болезнената несигурност на Монро, че никой не я обича, като на екрана тя успява да улови няколко различни образа – на световноизвестната филмова звезда, на уязвимата и несигурна жена, и на наивната шоугърла Елси, героинята от филма. Заради силната си роля, Мишел Уилямс получава и много номинации за награди.
Филмът е сред номинираните за наградите БАФТА в цели 5 категории (включително номинации за Мишел Уилямс, Кенет Брана и Джуди Денч), но за съжаление не успява да спечели награда, Мишел Уилямс е номинирана и спечели Златен Глобус 2012 за главна женска роля в мюзикъл/комедия и номинация за Оскар 2012 за главна женска роля, а Кенет Брана има номинации за Златен Глобус и Оскар за поддържаща мъжка роля.

„Южнячки”

Безспорният хит на последната седмица в кината, за мен, беше премиерният филм „Южнячки” (САЩ, Индия, ОАЕ / 2011) по романа „Слугинята”, 2009 на Катрин Стокет. Филмът е класифициран като драма, но към това добавям и „политическа”. Сценарист и режисьор е Тейт Тайлър. В ролите: Ема Стоун, Вайола Дейвис, Октавия Спенсър, Майк Вогъл, Брайс Далас Хауард, Сиси Спейсек, Крис Лоуел, Алисън Джани, Джесика Частейн, Катрин Стокър. Филмът е дълъг, близо два часа и половина, но времето минава неусетно; историята е увлекателна, напрягаща, силна и много трогателна и времето въобще не досажда. Филмът е много добър, не се сещам за по-добър филм, който да е излизал по кината през последните месеци, ако не и година. Заслужава си да се гледа (въпреки, че може да ви разплаче), препоръчвам горещо.
Филмът разказва историите на три жени и покрай тях, историята на малък южняшки град в щатите през 60-те години. Действието се развива в щата Мисисипи и предлага поглед върху движението за граждански права на чернокожите по онова време. В малкия град белите жени се женят рано и още деца, раждат деца, белите бебета се отглеждат от чернокожи жени, които на свой ред са изоставили децата си, за да отглеждат децата на белите и да поддържат домакинствата им. Младите, бели жени са високомерни, жестоки и лицемерни, грижат се за външността си; има красиви, ефирни рокли, красиви прически и бижута; играят карти и организират балове; занимават се с благотворителност, а в същото време забраняват на чернокожите си прислужници да ползват техните тоалетни, понякога ги третират като своя собственост и са готови да ги заменят за най-малкото провинение, без оглед на факта, че същите тези прислужници са ги отгледали. Чернокожите прислужници отглеждат белите дечица, правят пайове и печени пилета, лъскат сребърните прибори, нямат право на личен живот и дори в някои случаи се превръщат в собственост на белите. На фона на останалите, едно бяло момиче се завръща от университет, започва работа в местния вестник и решава, че иска да пише книги. Покрай работата тя се среща с една от прислужницете Ейбълийн, отгледала 17 бели деца, но загубила собствения си син заради расизъм. Ейбълийн и нейната приятелка помагат на младата журналистка с писането на колонката в местния вестник, а после и с писането на историята на сегрегацията в града и щата. Така по неписаните закони на сегрегацията тече живота в малкия южняшки град и който не спазва правилата на малкото общество или не се вписва, бива игнориран и наказан. На фона на живота в Мисисипи, в Ню Йорк набира сили гражданското движение и протестите на Мартин Лутър Кинг....
Филмът има много номинации и награди в последните седмици, включително 5  номинации за Златен Глобус 2012 и 4 номинации за Оскар 2012 за "Най-добър филм", "Най-добра актриса" на Виола Дейвис, "Най-добра поддържаща женска роля" на актрисите Октавия Спенсър и Джесика Частейн, "Най-добра песен от филм" за "The living proof". Филмът спечели награда Златен Глобус за най-добра поддържаща актриса за Октавия Спенсър. Актьорският екип на "Южнячки" е големият победител при 18-то обявяване на годишните награди на Гилдията на филмовите актьори в Холивуд. Отличията, с които бе удостоена лентата, са за най-добра актриса - Виола Дейвис, за най-добра женска поддържаща роля - Октавия Спенсър, и за актьорският състав.
 PS. Филмът получи и Оскар за поддържащата роля на Октавия Спенсър на 84-тото раздаване на наградите на Американската филмова академия на 26 февруари.

Пухеният

снимка от http://www.javorgardev.com

Пиесата „Пухеният” е написана от британският писател от ирландски произход Мартин Макдона; за първи път пиесата е поставена през 2003 г. в Кралския национален театър в Лондон; получила е наградата “Лорънс Оливие” за най-добър театрален текст за 2004 г. Пиесата е преведена на български език специално за представлението на Варненският драматичен театър “Стоян Бъчваров” с режисьор Явор Гърдев, като премиерата е била в рамките на МТФ „Варненско лято 2004“. От премиерата до 2011 г „Пухеният“ е игран 94 пъти, след което Варненския драматичен театър сваля постановката от репертоара си. Постановката "Пухеният" на Варненския театър е с награда "Аскеер" 2005 за сценографията на Никола Тороманов; селекциониран е за фестивалите “Аполония”, Созопол и “Сцена на кръстопът”, Пловдив.
Спектакълът на Явор Гърдев влезе в столичния афиш с премиерни представления в Театър 199 "Валентин Стойчев" на 15 и 16 октомври 2011. Сценографията и костюмите са на Никола Тороманов, музиката – на Калин Николов. Участват: Пенко Господинов, Михаил Мутафов, Стоян Радев, Никола Мутафов и Йоанна-Микаела Димитрова.
Аз гледах пиесата на сцената на Театър 199 и останах с противоречиви впечатления. Пиесата е много силна с черния хумор, тя е разтърсваща, провокативна и за някои шокираща. Тя показва някои от най-тъмните черти на човешката природа, а именно насилието над други човешки същества, включително убийството, в това число и най-страшното и най-крайното – насилието над деца и убийството на деца. Пиесата разказва за разпит на писател от двама инспектори, които преглеждат по време на разпита разказите на писателя, които описват странни, приказни, шокиращи, дори шизофренни истории, в които главни действащи лица са деца. Направен е разрез на характера и миналото на писателя през разказите му. Действието е напрегнато, динамично, стресиращо и с обрати. Писателят, заподозрян в убийства, на моменти се превръща в жертва на насилие, в други - в извършител на убийства. Разследващите полицаи прилагат насилие над арестанта, в което прозират собствените им рани от насилието в собствения им живот. Актьорите играят много добре, сценографията е интересна и режисьорският прочит е брилянтен. Постановката „Пухеният”, както и последната постановка на Гърдев по Макдона - „Ръкомахане в Спокан”, е разтърсваща, изпълнена с насилие и провокативна. Постановката е добра, но е шокираща и трудна за преглъщане от масовия зрител; не се препоръчва за лица до 16 години. Със сигурност „Пухеният” трябва да се гледа от ценителите на Явор Гърдев.

През 2009 „Пухеният” от Мартин Макдона е поставян и на сцените на Сатиричния театър и на Модерен театър с режисьор: Стайко Мурджев, сценография: Момчил Тасев, костюми: Ивелина Минева, музика: Емил Граничаров с участието на: Благой Бойчев, Явор Бахаров, Ивайло Драгиев, Ованес Торосян, Милко Йовчев, Мира Бояджиева, Радина Кърджилова. За участието си в този спектакъл Ованес Торосян е номиниран за награда ИКАР в категория “Дебют”, номиниран е и режисьорът на спектакъла – Стайко Мурджев.

Балетът за деца – разширяване на кръгозора и нещо различно

През януари Софийската национална опера и балет беше включила в репертоара си „Палечка”, балет за деца по музика на Дж. Росини, по приказките на Х. К. Андерсен. Балетът е съвместна продукция на Софийска опера и балет, балетна школа „Силует”  и НУТИ. Освен приказката за Палечка, са пресътворени и приказките „Снежанка и седемте джуджета”, „Храбрият оловен войник” и „Грозното патенце”. Аз отидох да гледам детския балет с двете ми племеннички, които са на пет годинки. Моите пламеннички харесват да гледат балет по интернет, играят на балерини и от време на време искат да станат балерини; пускала съм им и „Лебедово езеро” в изпълнение на Мариинския балет, който те гледат близо час с интерес. Идеята да гледат балет на живо за първи път, макар и балет за деца, се оказа добра.
В неделята, когато ние отидохме, „Палечка” се играеше не на голяма сцена, а на малка сцена на 7-мия етаж на Националната опера. Още с влизането в залата, на мен и снаха ми ни направи лошо впечатление, че местата са пластмасови столове (не много удобни), чиито номера бяха разбъркани  и съответно ние не успяхме да заемем местата, които предварително бяхме избирали. Залата е малка, без подиум или сцена, което затруднява виждането особено на дечица, седнали на задните редове и пред тях седящи възрастни. На мен и снаха ми ни направи и лошо впечатление, че една от педагозите постоянно напътстваше по-малките изпълнители, като по този начин според нас им внасяше допълнителен стрес с думите да си махнат дъвките или къде да застанат. Но до тук с негативните коментари. „Палечка” се играе от страшно много изпълнители, които са на различни възрасти, от 3 до 18 години (по мое мнение), чиято координация си е трудна задача заради разликите във възрастта и уменията; балерините и балетистите играят с голям ентусиазъм; особено малките балеринки са много сладки. Кралицата и кралят на елфите, Снежанка и принцът, майката на Палечка и Къртът, Мишката са балерини и балетисти от Националната опера. Палечка, лястовичката, принцът на елфите, жабки, летни цветя, есенни листа, снежинки, джуджета, пеперудки, пиленца, кокошчици, лебеди, лястовички, елфи са солисти и артисти на Националната опера и балет, ученички от НУТИ и дечица и по-големи изпълнители от балетна школа „Силует”. На спектакъла имаше доста родители, дошли да се порадват на отрочетата си-изпълнители. Като цяло балетът е много сладък, всички деца зрители много го харесаха и успяха да се задържат на места си в продължение на един час. Едната от моите племеннички след балета по целия път до вкъщи си пееше, а в къщи започна да танцува като балерина; и на двете ми племеннички балетът „Палечка” много им хареса. Това се оказа добър опит за внасяне на малко духовност и култура в живота на малките, нещо различно от обичайните им занимания и разширяване на кръгозора. Препоръчвам горещо на родители, лели и чичовци на малки деца да водят дечицата на балет за деца в Софийската национална опера и балет; има доста детски спектакли в репертоара. Билетите и за деца, и възрастни бяха по 8 лв, което е доста добра цена.

Идеята и реализцията на този спектакъл е на директора на школа “Силует”   Вероника Ценкова, хореограф е  Галина Сребрева, художник на костюмите – Мария Блажева. Балетна школа „Силует” е създадена през 1998 от Вероника Ценкова, балерина в Софийска опера и балет. Галина Сребрева е също балерина в Софийска опера и балет и хореограф, а „Палечка” е първия й балет за деца.

Как добрият текст спасява постановка

снимки от сайта на Народен театър

Следните редове ще са посветени на две постановки в Народен театър „Иван Вазов”, които са стари в репертоара, но аз гледах едва напоследък на голяма сцена. Две постановки, направени по брилянтни текстове; постановки, които на мен не ми харесаха особено, защото ми се сториха леко скучни и досадни, но тъй като за тях има доста положителни оценки, според мен трябва да се гледат заради текстовете.
Първата постановка е спектакълът на Леон Даниел "Пигмалион" по текста на Джордж Бърнард Шоу; сценография и костюми: Елена Иванова, музика: Кирил Дончев. Участват Рени Врангова, Валентин Ганев, Мариус Донкин, Жоржета Чакърова, Йорданка Кузманова, Стефан Данаилов, Биляна Петринска, Добринка Станкова, Христо Чешмеджиев, Албена Георгиева, Стоян Пепеланов, Георги Делов.
"Пигмалион" е най-дългогодишното заглавие в афиша на трупата на Народния театър. Премиерата му е била на 7 март 1998 г., като от тогава са изиграни, с малко прекъсване, над 100 представления. Постановката продължава два часа и половина с антракт. "Пигмалион" е печелил награда Аскеер '98 за водеща мъжка роля на Валентин Ганев за ролята на проф. Хигинс; награда за млади театрални дарования “Иван Димов ‘99” за Рени Врангова за ролята на Илайза; номинация за Аскеер '99 за най-добра женска роля за Рени Врангова.
Комедията „Пигмалион“ е написана през 1913 г. и открито критикува нравите на викторианското общество и отношението към жената. Специалистът по фонетика (и отявлен циник) проф. Хенри Хигинс се хваща на бас, че за шест месеца ще превърне обикновената улична цветарка Илайза Дулитъл в истинска млада дама с добри обноски и перфектен английски. Всичко върви по план, докато не се появят чувствата.
На мен костюмите и декорите ми харесаха, кореспондират с духа на епохата; сценографията е добра. Играта на Рени Врангова и Валентин Ганев, които играят главните роли, доста ме издразни, на Валентин Ганев не му се разбираха добре всички реплики; за сметка на това, ми хареса играта на Мариус Донкин и най-вече на Йорданка Кузманова в ролята на майката на професор Хигинс. Явно режисьорският прочит е доста добър, защото се усеща силата на текста и идеите, които иска да внуши автора, като се разкриват добре и характерите на основните герои. Като цяло постановката ми се стори леко скучна, към края почти се успивах заради умората от работния ден и ако не беше добрия текст с режисьорския прочит, които ме впечатлиха, едва ли бих говорила за нея. Залата обаче беше пълна за пореден път (доколкото чувам винаги се играе в пълен салон) и се хареса на масата хора.

Следващата постановка е спектакълът на Бойко Богданов “Сако от велур” по текста на Станислав Стратиев. Премиерата на сегашната постановка е била през ноември 2009 (спектакълът е игран и преди 30 години с голям успех, с Калоянчев в главната роля). Сценография: Светослав Кокалов, костюми: Петя Стойкова, музика: Бойко Богданов, пластика: Александър Илиев. Участват: Георги Мамалев, Филип Трифонов, Стефан Щерев, Пламен Пеев, Мария Сапунджиева, Николай Урумов, Ванча Дойчева, Христо Терзиев, Виктория Колева, Стоян Ппепеланов, Цветомира Даскалова, Милена Атанасова, Кирил Кавадарков.
“Сако от велур” е сатирична комедия, която описва абсурдите на българското общество през абсурдната бюрокрация и проблемите в тромавата администрация. Езиковедът Иван Антонов си купува сако от велур, но заради подигравки на приятелите си, решава да го подстриже при човек, който стриже овце. При това сакото е записано в регистрите като частна овца и от тук започва ходенето по мъките на главния герой и приятелите му по етажите на администрацията. За всяко нещо в държавата се дължат данъци, следователно езиковедът трябва да плати годишен данък върху овцата – сако. За да бъде отписана овцата от регистрите е необходимо притежателят й да убие лисица. Сценографията не е впечатляваща, декорите са оскъдни, достюмите обикновени. Актьорите играя добре, Георги Мамалев се превъплащава в няколко роли и обира овациите на публиката, Мария Сапунджиева също играе доста добре и много ми хареса. Като цяло на мен постановката ми беше на моменти леко досадна, не успя да ме разсмее от сърце. Текстът обаче си заслужава заради сатирата, с която е обисан абсурда в живота ни. Залата беше пълна и спектакълът се хареса на повечето хора, които аплудираха дълго актьорите; имаше и цветя за Мамалев.

„Градините на Миро“ в София

снимка от сайта на галерията

През последните десетина година, три изложби са ми въздействали най-силно; ако ги подредя по хронологичен ред това са: изложбата на Жоан (Хуан) Миро през 2004, подредена в НДК в рамките на IX-ият Салон на изкуствата в Дните на Испанската култура, която представяше колекция на Националния музей Център за изкуствата „Кралица София”; ретроспективната изложба на колоритната мексиканска художничка Фрида Кало през 2010 във Виена, Австрия, организирана от Банк Аустрия (за която разказах подробно в блога и която ме вдъхнови да рисувам) и постоянната експозиция на картини от „Хималайския цикъл” на Николай Рьорих в Националната галерия за чуждестранно изкуство. В тази връзка, когато видях реклами в средата на декември за предстояща изложба на Хуан Миро (16 декември 2011 – 15 януари 2012) в Музейната галерия за модерно изкуство (http://modernartgallery-bg.com/), си обещах, че трябва задължително да мина оттам. Вчера най-накрая успях да намеря време за Миро.

Хуан Миро (1893-1983) е испански художник, сюрреалист, с уникален стил с ярки цветове. Той владее множество техники в изкуството – офорт, литография, акварел, пастел, колаж и живопис върху мед. Много популярни стават и опитите му в керамиката и скулптурата. Двете керамични фрески за сградата на UNESCO в Париж, преименувани "Стената на Луната" и "Стената на Слънцето" (1957-59), са едни от най-известните му произведения.

Изложбата „Градините на Миро“ включва 45 оригинални цветни литографии, създадени в късния период на художника, включени в три серии: серията "Чудеса и акростишни вариации в градината на Миро" 1975, серията "Скулптор" 1974 и серията „Токсична мелодия” (Melodie acide, 1980). Това, което обединява трите серии литографии е поезията и вплетените акростишия в образите, а това, което ги различава са фигуралните аналогии, които будят у публиката и наситеността и преобладаването на цветовете. Акростишията в образите трябва да се разчитат като се следва черната линия, която е основна в творбите. Литографиите от серията “Melodie acide” са създадени под въздействието на поезията от френската стихосбирка “Rimes d’Asie”. Литографиите от отделните серии трябва да се разглеждат/разчитат вертикално или хоризонтално, защото в тях има скрит, закодиран от художника, смисъл. Според експерти никой в света не може да разчете наистина скрития смисъл на всяка творба на Миро; това може да направи единствено авторът, но за съжаление той вече не е сред живите. Важно е да се знае, че от всяка литография има само един оригинал, носещ подписа на художника и отпечатан върху специална хартия Velin d’Arche, останалите отпечатаци са на обикновена хартия и не носят подписа на Миро, така че внимавайте, ако купувате литография на Миро с нейната оригиналност. Литографиите от изложбата в галерията се продават – цените са от 1800 през 2500 до над 5000 лв. Колекционерите, които проявяват интерес могат да закупят литографии от галерията, тъй като тя е официален представител и работи с Фондация Миро и литографско Ателие Мурло (с което е работил художникът, както и много други известни художници през 20 век). Докато аз бях в галерията, изложбата разгледаха около двайсетина човека, което според мен си е доста, тоест към изложбата има голям интерес. Е, не са стотици хора, както бяха на изложбата на Фрида Кало във Виена, дори месец след откриването, и се чакаше на опашка извън сградата, но София не е Виена и култа към изкуството тук е далеч от други страни. Въпреки това изложбата продължава още една седмица, ако не бъде удължена, така че, минете през „Оборище” 10. Заедно с изложбата „Градините на Миро“, можете да видите в останалите зали и някои литографии на Марк Шагал и Анди Уорхол, както и офорт на Пабло Пикасо.

Ето каква информация ни дават допълнително от галерията за Миро: „В литографиите от първата серия са заложени две от съкровените влечения на автора - поезията и градинарството. Музиката, поезията и сънищата са основни вдъхновения за Миро. Той създава цветни акорди и хармонии, абстрактни игри между черния контур и шарени фигури. Картините са лесно разпознаваеми заради яркостта на визуалния им ритъм, заради уникалния стил, ярки цветове и специфичен рисунък. Работата му преди 20-те години на 20 век носи разнообразни влияния от различни направления като фовизъм и кубизъм, съчетани с традициите на каталунския фолклор Стъпва в Париж за първи път през 1920 г. и живее там една година, преди да нарисува картината, която ще го направи известен - The Farm (и която по-късно Ърнест Хемингуей купува). Силно повлиян от атмосферата на града с неговите поети и писатели, както и от "Манифеста на сюрреализма" (1924) от Андре Бретон, Миро използва образи от сънищата си и въображаеми пейзажи. Голяма част от творбите му се явяват визуален аналог на сюрреалистичната поезия. В тези приказни и неясни видения могат да се разпознаят забавни геометрични форми и зооморфни елементи. Тези приказни и неясни видения са добре организирани и премислени, често на неутрален, плосък фон. В картините си Миро обикновено използва ограничен набор от чисти и интензивни цветове – жълто, червено, синьо, зелено и черно. Те въздействат предимно с цвета, линиите и вътрешния си ритъм.”

Разкази за втория шанс в любовта

снимка от kulturni-novini.info

Преди известно време гледах постановката „Здравей, обичам те” в Студио 5. Студио 5 ми направи приятно впечатление с уютната атмосфера, която е създадена; атмосфера, подходяща за среща с приятели на питие след тежък работен ден, за представяне на спектакъл, за джаз-концерт или винена дегустация. Студио 5 се намира в сградата на НДК.

„Здравей, обичам те” се играе от Бойка Велкова (моя любима актриса до сега) и Стефан Спасов. Това е романтична комедия по текстове от съвременната американска драматургия - Уди Алън, Дейвид Мамет, Нийл Саймън (по афиш), но най-вече по Нийл Саймън (по мое мнение). Още с първите реплики на актьорите, аз и моите приятели се спогледахме изненадано, тъй като познахме, че това е част от една друга постановка, която бяхме гледали преди повече от година на сцената на „Сълза и смях” – „Любов номер 2” по текст на Нийл Саймън. „Здравей, обичам те” ще се хареса на хората, които не са гледали “Любов номер 2”. Нашата малка компания обаче не остана очарована от „Здравей, обичам те”, тъй като познавахме добре текста, въпреки, че бяхме гледали постановката на Ивайло Христов преди повече от година, като тогава бяхме останали дълбоко трогнати от текста и играта на актьорите.

Спектакълът “Любов номер 2” е с режисьор Ивайло Христов, сценографията е на  Александър Смолянов, костюми Кирил Наумов. Участват Бойка Велкова, Стефан Спасов, Кристина Янева, Пламен Сираков. Не съм сигурна дали още се играе на сцената на „Сълза и смях” (премиерата е била през октомври 2009). „Глава втора” е оригиналното заглавие на пиесата, която е почти автобиографична за Нийл Саймън. “Любов номер 2” е романтична комедия за любовта между мъж и жена и за втория шанс. Въпросите, които авторът поставя са: Можем ли да обичаме само един човек? Можем ли да обичаме не само един човек - когато любовта на живота ни си отиде, имаме ли място за втора? Как се справяме с болката? Искаме ли да забравим? Има ли втори шанс за самотниците? Болката, борбата със самия себе си, със собствените си чувства, оплитащи и някой друг, възможните изходи и решения, типичните и нетипични пътища на брака – това са темите, които занимават автора. Играта на актьорите в “Любов номер 2” беше много добра, хареса ни и сценографията и режисьорският прочит; като цяло “Любов номер 2” ни хареса и ни впечатли, когато я гледахме преди повече от година. Ако все още се играе на сцената на „Сълза и смях”, отидете и я гледайте; ако не се играе, можете да гледате „Здравей, обичам те” в Студио 5, тъй като мисля, че ще ви хареса.