Да намериш своя Икигай

 

След книгите на Серхио Бамбарен, за които писах тук и тук, сега искам да споделя впечатления от книгите на двама испанци Ектор Гарсия и Франсеск Миралес, които от години живеят в Япония, правят съвместни проекти и пишат заедно.

Първата е „Икигай. Тайните на Япония за дълъг и щастлив живот“, издадена в България през 2016 г. от издателство Гнездото. В нея двамата автори разказват за пътуването си до село Охими, което се намира на остров Окинава и се отличава с най-високия индекс на дълголетие в света. Там провеждат интервюта с жителите и се опитват да формулират разковничето на дълголетието; да разберат японската философия за съхраняване на здраво тяло, ум и дух, а тя е радостта да сме винаги заети, активни, вдъхновени и полезни на общността, в която живеем; т.е. радостта да следваме своя Икигай в допълнение към здравословен начин на хранене и здравословен начин на живот.

Икигай е японска дума, която няма точен превод. Икигай е смисълът на живота; на френски raison d’être; онова, което ни кара да се събуждаме с радост всеки ден. Думата се състои от „ики“, което означава „живот“ или „жив съм“, и „гай“ – „онова, което си струва и има стойност“; или с други думи икигай е „онова, за което си струва да живеем“.

Съвременните хора в западния тип общества, заети с ежедневните си задължения, захласнати в работа и печелене на пари, в свръхактивност забравяме за мечтите си, забравяме какво носи страст в живота ни, губим удовлетворението и радостта си от живота. От японският опит в тази книга обаче можем да се научим как да се радваме на дълъг, пълен с оптимизъм, смисъл и щастие живот.

Втората книга на Ектор Гарсия и Франсеск Миралес е продължение на първата. Казва се „Да изживееш своя Икигай“ (El metodo Ikigai, 2017), издадена е в България през 2018 г. от издателство Гнездото, което ни призовава „Открий истинската си страст, изпълни живота си със смисъл!“ Хареса ми посвещението на двамата автори: „На всички, които превръщат света в едно по-приятно и красиво място, като споделят страстите си и събуждат тези на останалите“, защото и аз напоследък следвам идеята, че една свещ не губи от светлината си, ако запали други свещи, тоест дори да успея да вдъхновя само един човек с това, което пиша или правя, пак има смисъл.

Икигай според тази книга е пресечната точка на: това, което обичаш; това, в което си добър; това, от което се нуждае светът; това, за което може да ти плащат; пресечната точка на страст, мисия, професия и призвание. Книгата е по-скоро сборник със съвети за личностно развитие; всяка глава е отделно пътуване до различни гари в Япония в бъдеще, минало, и настояще на индивида, което предлага практически инструменти и техники, с които авторите смятат, че можем да формулираме и да изживеем приключението, наречено икигай. Според японците всеки има своя икигай, и трябва да го открие и живее, защото Икигай е твоята причина да живееш, онази страст, която ти носи удовлетворение и радост, смисълът на твоето осъзнато съществуване, радостта да си винаги зает и да живееш с пълнота и смисъл.

Ако не сте от хората, които се дразнят на книгите за личностно развитие и на тенденциите в западния тип мислене за осъзнатост, поемане на отговорност и търсене на смисъл и щастие в живота си, тези книги са за вас.

 

Плиска и Мадара

 

Наскоро разказах в блога за моето 15-дневно пътуване по Северното Черноморие през август и за различни места, които са интересни да се видят в района, като Аладжа манастир, текето Ак Язълъ баба, на север от Балчик и Побитите камъни. На връщане от Варна, всеки, който като ученик не е видял Плиска и Мадара като мен, е хубаво да се отбие. От магистралата Варна-София се слиза при Каспичан и след това се следват табелите, което е по-лесно за Плиска, защото от разклона при Каспичан се следва табелата към Плиска и на десетина километра следва съвременния град Плиска, а после е националния историко-археологически резерват „Плиска“. В новия град Плиска е интересно да се разгледа музея на буквите (има табели към него, още в самото начало на града е), но аз нямах време. От разклона край Каспичан обаче внимавайте, ако ползвате навигация, защото, както се убедих при това ми пътуване, навигацията постоянно греши, и вместо към Мадара покрай Каспичан за десетина километра, ще ви прекара към Мадара през Шумен, което е с още 15 км отгоре.

Националният историко-археологически резерват „Плиска“ е разположен на площ 23 хил. декара. Това прави старопрестолнината един от най-големите средновековни градове в Европа. Тя е създадена от първия български владетел хан Аспарух и повече от два века е първата столица на българската държава (681-893 г). Най-значимите исторически събития, свързани с първата столица на българската държава са приемането на Христянството (864 г) при княз Борис-Михаил и приемането на учениците на братята Кирил и Методий (886 г), поставили началото на разпространението на славянската писменост в България. През 893 г столицата на България била пренесена в Преслав. Входът за комплекса е 5лв на човек, има голям паркинг.

В националният историко-археологически резерват „Плиска“ могат да се видят главна (източна) порта, представителни дворцови сгради, юртообразна дървена постройка (стори ми се много интересен макет на юрта), голям езически храм и Дворцова базилика, укрепен жилищен дворец (Цитадела), болярско жилище, гробът на Карел Шкорпил (чешки историк, който пръв открива мястото и започва разкопки, пожелал да бъде погребан в Плиска), музей, търговско-занаятчийски помещения, южна порта и дървено укрепление на вътрешния град. Вътрешният град е укрепена резиденция на българските владетели и най-важна съставна част от столицата на ранносредновековна България. Тук управляват хановете Аспарух, Тервел, Кормесий, Севар, Винех, Телеи, Сабин, Умар, Токту, Паган, Телериг, Кардам, Крум, Омуртаг, Маламир, Пресиан, хан и княз Борис-Михаил, княз Владимир-Расате (обзалагам се, че половината от тези прабългарски имена прочитате за първи път като мен, освен, ако не сте завършили история). Най-добре запазената сграда в Плиска е т.нар. Омуртагов дворец (Тронна палата) – съхранени са до 4 реда блокове от оригиналния градеж на стените и основите на тухлените сводове в приземния етаж (за мен беше малко разочароващо, че не могат да се видят сгради в цялост, но вековете време и византийските нападения са оказали отпечатък). Археологическите изследвания на мястото продължават и днес. От главната (източна) порта започва изградения преди повече от 10 века павиран път, предназначен за церемониални шествия, който води до цялостно изследвания и експониран комплекс „Архиепископска резиденция и манастир при Голямата базилика“ (до там можете да се придвижите пеша или с колата). Комплексът „Голяма базилика“ е на площ над 20 дка, оградена и защитена с висока около 4 м каменна стена със зъбери и приютява Голяма базилика, Архиепископска резиденция, първият български манастир. Преди изграждането на базиликата на това място е съществувал раннохристиянски комплекс-мартириум, съставен от кръстовиден храм и кладенец-аязмо. Голямата базилика (875г) с големите си размери и сложна структура е сред най-големите катедрали в ранносредновековна Европа и в продължение на 250 г служи като катедрален храм, княжеска, архиепископска и манастирска църква.

Мадарският конник е открит за науката през 1872 г. Представлява изваян в скалите релеф на конник с няколко надписа около него (очаквах от снимки, които съм виждала, да е по-голям на живо). Това е единственият каменен релеф от такъв тип в Европа. Издялан е на 23 м от основата на скалата, изображението е в естествена големина. В дясната ръка конникът държи поводите на коня, а в лявата държи чаша или рог за пиене; конникът е представен в победна поза. Лъвът пред него е промушен с копие. Според последните проучвания Мадарският конник представлява триумфален образ на българския хан Тервел (701-721 г), за което загатват надписите около него с гръцки букви. Мадарските надписи са най-старите български официални документи. Мадарският конник е един от шедьоврите на средновековното българско изкуство и от 1979 г е включен в списъка на ЮНЕСКО на световното културно и природно наследство. Мадарският конник е част от национален историко-археологически резерват „Мадара“, който включва още скално светилище (капище), средновековен архитектурен комплекс, църква, скална гробница, римска вила, средновековен басейн, музей, Мадарската крепост, скална църква, Малка пещера и Голяма пещера. Входът за резервата е 5 лв на човек. За да разгледате всичко ще са ви необходими няколко часа. Аз видях Мадарския конник, скалния параклис, който е до Малката и Голямата пещера, които са на една линия, наблизо и това ми отне по-малко от час, изкачването до крепостта отнеме повече време. Разходката от конника до пещерите е приятна, в горичка. В Голямата пещера около средата на 1 хил. пр. Хр. се заселват траките и по-късно създават светилище, посветено на три нимфи, покровителки на природата. Тук са открити каменен релеф с тяхно изображение, оброчна плочка на тракийски конник, мраморни релефи на Херакъл и Дионис. През всички исторически епохи пещерата е служила за склад на храни, в някои части капе вода и е опасно да се стои, тъй като има опасност от падащи камъни, така че внимавайте. Малката пещера е обитавана от праисторически хора още през ранния палеолит 200-150 хил. год. пр. Хр., като свидетелство за това са оръдия на труда и оръжия от кремък, кост, камък, амулети. Над скалния параклис до Малката пещера има процеп, прорязващ скалата от основата до върха, който е бил пряк път, служещ за връзка между крепостта и пещерата. Слагам няколко снимки, за да добиете представа, ако все още не сте ходили, тук.

 

Побитите камъни

 „Побити камъни“ е защитена местност, природен феномен с площ: 253.3 хектара на около 18км. западно от град Варна. Някои сравняват „Побити камъни“ със Стоунхендж, но за мен по-скоро тракийско скално светилище Бегликташ, за което съм писала тук, прилича на Стоунхендж, ако въобще има смисъл да се търсят прилики. “Побити камъни” е защитена зона в мрежата Натура 2000, обявена с цел опазването на най-големите в страната вътрешни пясъчни хабитати със специфична растителност и животински свят. Флората е представена от редки растителни видове като кактуси, планинска роза, флокс, акация и други. Фауната също е специфична за ландшафта; в площите живеят много лисици, зайци, гущери, жаби, змии, скорпиони и др. Побитите камъни са уникални геоложки образувания и по своята степен на запазеност и представителност нямат подобен аналог в света; рай за геолозите.

„Побити камъни“ са разпръснати на територията на община Аксаково, с. Слънчево; община Белослав, с. Страшимирово; община Девня, гр. Девня; и община Суворово, с. Баново.

GPS-ът ме закара от Варна към село Игнатиево, което е отдясно на магистрала Хемус от посока Варна, а всъщност трябваше да ме изпрати към село Слънчево (пак отдясно на магистралата) или към село Тополи (от ляво на магистралата от посока Варна). За най-бързо от Варна трябва да се следва пътят от ляво на магистрала Хемус покрай село Тополи (старият път Варна-Девня). От село Слънчево се пресича отдолу магистралата и после надясно по същия второстепенен път Варна-Девня се стига до една от групите Побити камъни. Така след обикаляне на района близо час заради глупавия GPS навигатор, се отказах от навигация и използвайки добрият стар пътеводител: „с питане и до Цариград се стига“, намерих групата Побити камъни Слънчево-югоизток.

Побити камъни Слънчево-югоизток (Дикилиташ) е Централна група скални образувания – музей на открито с дължина 800м (в община Белослав е по-голямата група). Вход за възрастни - 4лв; за деца - 2лв. Работно време: май - септември: 10:00 – 19:30ч., почивни дни: понеделник и вторник; октомври – април: 10:00 – 17:00ч., почивни дни: събота и неделя. Има паркинг до входа на музея на открито. Оказа се, че съм неподготвена – не бях прочела, че се ходи в пясък и бях с неподходящи обувки, които се пълнеха с пясък докато се разхождах из „музея“, освен това много пече и е добре човек да има шапка и слънцезащитен крем.

Побитите камъни представляват варовикови колони с различна височина – от 5 до 7 м, и дебелина от 0,3 до 3 м. Изглеждат като побити в пясъка и оттам идва името им. Колоните са без твърди основи, кухи и запълнени с пясък. Някои от тях са разположени на етажи (глина, пясък, варовикова скала) и достигат до 100 м под земята по думите на домакина. Смята се, че са образувани преди около 50 милиона години, като тук е било море, което се е отдръпнало и пясъкът е останал. За произхода им са предложени много хипотези, които могат да бъдат обединени в две основни групи, първата от които застъпва неорганичния произход на колоните, а втората - техния органичен произход. При първата група твърденията предполагат механично оформяне на структурите чрез ерозионни процеси под действието на атмосферата и водата, морския прибой, изветряне или инфилтрация на подпочвени води. Според привържениците на органичния произход каменните колони са останки от коралови рифове, вкаменени газови извори, биогенни водораслови струпвания или вкаменена гора. Все още не може да се каже със сигурност коя от тези хипотези отразява най-точно възникването на този феномен, но всички те изключват идеята, че са творение на човека.

Отговорника на музея ще ви разкаже, че това е място със силна енергия – втората най-силно енергийна точка в България след Рупите. Аз обаче не почувствах нищо, докато на Бегликташ сърцето ми заби по-силно. Казва, че наблизо тече лековита вода срещу камъни в бъбреците и жлъчката. Добавя, че в пясъците расте глог, който се използва в билколечението при болести на сърцето и, че това е знак за добра енергия на мястото. Ще ви разкаже и за „Кръгът на желанията“, който е нареден от колони от проф. Владимир Иванов през 1986 г., който сбъдва желания и за Камъка на любовта, които са в края на музея – трябва да се походи в пясъка, сред колоните до падина, за да се стигне до тях. На някои от колоните има символи на глаголица, много от колоните са опреличени на животни и имат имена като „Куче“, „Камила“ и др. Снимки от Побити камъни Слънчево-югоизток слагам в галерията ми тук.

В музея на Плиска по-късно може да се види снимка на Побити камъни Девташлари.