Мадам Бътерфлай

След като не можах да гледам премиерата на „Летящият холандец“ на езерото Панчарево, а в зала, поради лоши метереологични условия, миналата седмица се зарадвах, когато ме поканиха на опера пак в рамките на 3-тия Летен фестивал "Музи на водата" на езерото. Този път имахме леко хладна вечер без дъжд и случихме на представление край езерото.

На 12 август Софийска опера и балет представи „Мадам Бътерфлай“. През годините съм гледала спектаклите на Софийската опера на „Бохеми“, „Тоска“, „Турандот“, дори „Джани Скики“ („Манон Леско“ в Скала), но „Мадам Бътерфлай“ не бях гледала и много се зарадвах на поканата.

„Мадам Бътерфлай“ е опера от Джакомо Пучини в три действия; либрето Луиджи Илика и Джузепе Джакоза. Действието се развива в Нагазаки, Япония, в последните години на XIX век. Премиерата е на 17 февруари 1904 в Миланската Скала, с лош успех, поради което е преработена от две в три действия, а в София е поставена за първи път през 1924 г.

В ролята на Чо-Чо-Сан гледахме откритието на голямата Райна Кабаиванска - южнокорейското сопрано Витория Йео. На 12 август тя си партнира със солистите: СУЗУКИ - Иванка Нинова; ПИНКЕРТОН - Мартин Илиев; ШАРПЛЕС - Венцеслав Анастасов; ГОРО - Николай Павлов; ПРИНЦ ЯМАДОРИ - Росен Ненчев; БОНЗО - Димитър Станчев; КОМИСАР - Ангел Христов; ЧИНОВНИК - Слави Манов; КЕЙТ ПИНКЕРТОН - Любов Методиева; ДОЛОРЕ - Шана-Никол Печанова. Оркестър и хор на Софийската опера с диригент: Андрей Галанов. Режисьор на спектакъла е Пламен Карталов; възстановка: Юлия Кръстева.

Витория Йео в ролята на Чо-Чо Сан беше истинска гейша, беше супер интересно да я гледам. Много, много красиви костюми, и много красиви декори, особено ми хареса мостчето в стил от Япония на фона на езерото, както и къщичката. В края на първо действие любовния дует на Бътерфлай и Пинкертон, и моментът им в къщичката беше много красив. Това, което видях и чух много ми хареса, и бих гледала спектакъла отново, например в зала. Прекрасен спектакъл.

Ичиго-ичие

Наскоро попаднах на реклама на една книга, и тъй като е от двама испанци, за чийто книги блогът е писал тук, веднага я поръчах и, през лятната почивка в Турция, я прочетох набързо. Ектор Гарсия и Франсеск Миралес са автори на „Икигай.Тайните на Япония за дълъг и щастлив живот“, и „Да изживееш своя Икигай“ (2016 г., 2018 г., издателство Гнездото), а тази книга е последният им общ проект. Харесвам японската философия за живота; стремежа на японците към красота, простота, хармония, самоусъвършенстване; вниманието към детайла; тайната на дълголетието им - да продължават да бъдат активни в общността си, да се наслаждават на хобитата си и да следват целта си в живота, независимо колко години са навършили.

„Ичиго-ичие“, изкуството да превръщаме всеки миг от живота си в незабравима възможност е издадена в България през 2021 от издателство Гнездото. Ичиго-ичие е японска дума, която се използва и при среща, и при сбогуване в Япония, за да покаже, че срещата е уникална и специална. Философията ичиго-ичие – „сега или никога“ означава, че това, което изживяваме точно сега, няма да се повтори никога повече, за това трябва да възприемаме всеки миг като ценно съкровище. Ичиго-ичие е ключът, който може да отвори отново вратите на вниманието, на хармонията с другите и на любовта към живота у всеки в ерата на абсолютното разсейване и липсата на изслушване, в културата на бързите и повърхностни пруживявания. Философията ичиго-ичие ни внушава, че дори да живеем дълги години, всяка наша среща е уникална в същността си и повече няма да се повтори. Може да се озовем на същото място със същите хора, но вече ще бъдем по-възрастни, ситуацията и настроението ни ще бъдат различни, ще имаме други приоритети и ще сме придобили нов опит. Вселената се променя постоянно, а заедно с нея се променяме и ние. За това никога нищо няма да се случи отново по същия начин.

Преди всичко ичиго-ичие означава внимание. Означава да обърнем внимание на онова, което правим в момента или на този, с когото сме в момента; на магията на споделения момент, на нуждите на другия-например да усетим чрез подаваната от него обратна връзка кога трябва да замълчим. Авторите свързват изкуството на вниманието с изкуството да слушаш, изкуството да гледаш, изкуството да докосваш, изкуството да вкусваш, и изкуството на помирисваш, т.е да владееш напълно петте си сетива, за да оцениш момента, ситуацията, обекта. Съветват да се отървем от стрях, гняв и тъга, тъй като тези емоции препращат към бъдещето или миналото, а идеята е да се научим да оценяваме това, което имаме в момента, да живеем в радост, в настоящото, т.е да живеем в ичиго-ичие.

Предполага се, терминът произхожда от 1588 г от една хроника на майстор на „чаною“ - чаена церемония, който прави революция в дизайна на залата и купичките за чай.

Примери за преживявания ичиго-ичие са по време на чаною или на ритуала ханами-да видиш цветовете на сакура  през сезона на японските вишни сакура {по хроники този фестивал се е провеждал още през III век}; кайка - началото на цъфтежа, първите цъфнали пъпки на сакура; манкай - точният момент, в който цветът на сакура е напълно отворен; ханафубуки - вихъра от венчелистчета на сакура- момент, изразяващ красотата и поезията на мимолетното. Кайка моментът е когато вътре в нас започва да цъфти нещо, което преди не сме познавали; като например в началото на любовните връзки. Манкай моментът, е когато искаме онова, което се е зародило вътре в нас, да узрее и да се разгърне в цялата си пълнота. Тези моменти ни учат да оценяваме красотата на мимолетното.

Хареса ми пример с японските майстори на мечове: силата и красотата ни се крият в това да премахваме ненужното, докато стигнем до същественото. А това се постига само с търпение и постоянство.

Изрази от древността като „Memento mori“ („помни, че ще умреш“) и „Carope diem“ („живей за мига. Възползвай се от днешния ден не се доверявай на утрешния“) и будизма се позовават на ефимерния характер на съществуването; напомнят ни, че всичко е преходно и непостоянно; че нищо от онова, което обичаме, не е вечно и че всеки момент може да бъде последната ни възможност. Изразът “Amor fati” предполага да приемем, че всичко, което ни се случва, дори и най-неприятното, има някаква цел. Но от нас зависи да му придадем положителен смисъл с действията си и с решенията, които взимаме относно нещата, които съдбата ни предлага миг след миг. Това е въпрос на светоусещане на хора, които смятат, че всичко, което се случва е за тяхно добро, дори в началото да не изглежда така.

Авторите съветват да се отървем от предразсъдъците, свързани с възрастта - всеки от нас, независимо от възрастта си, има способността да постави ново начало в живота си. Важното е не колко години още можем да живеем, а какво ще направим с времето, което ни остава. Дават 8 дзен съвета, за да постегнем ичиго-ичие в живота си. Препоръчват, че „да участваме в чайна церемония, да практикуваме спорт, който ни харесва, да слушаме музика, да четем вълнуваща книга, да развиваме хобито си, да се срещаме с приятели, (или познати – бележка на автора), чийто дух е 100% ичиго-ичие - всичко това ни свързва отново с живота, колкото и нещастия и разочарования да сме преживели.“

И така, в заключение, да се научим живеем ичиго-ичие - да оценяваме срещи, преживявания, моменти като съкровища и да не ги оставяме да ни се изплъзнат, без да сме им се насладили.

Искрецки манастир „Успение Богородично“

Тази събота, след връщането ми от Турция, за което писах в предходния пост, все още не можех да изляза от пътешественическия дух, и с приятели решихме да отскочим до Годеч и района (където никога до сега не бях ходила, а те искаха да ми покажат); като открихме красиво място в планината с малък манастирски бисер. В Годеч си пазарувахме от местната мандра и местния сладкарски цех.

Село Искрец се намира в Община Своге, на около 45 км от София, в дясно по пътя преди село Шума и Годеч, и на 10 км от Своге; разположено е между Мала планина и Понор планина, дялове на Стара планина – местността е много красива, с иглолистни и широколистни гори. През селото минава Искрецка река (река Сирищница), която се влива в река Искър, край селото има карстови извори (Искрецките извори). Селото има близо 2000 жители; дълго е няколко километри, има много къщи, голямо училище, стадион, дори блокове. Останките от укрепления в околността му свидетелстват, че тук е имало селище още през римо-византийската епоха – селище от V-VI в и крепост от XII-XVII в.; първи писмени сведения за селището се срещат още през 1447, а по-късно и в 1576 и 1606г.

Климътът в селото е уникален, заради специфичния микроклимат, който се формира по устието на реката, което го прави подходящ за лечение на белодробни заболявания. Заради това през 1908 г. е създадена противотуберкулозна болница с указ и дарение от цар Фердинанд, като Светият синод дарява земя, а Минстерството на горите засажда 250 дк иглолистни и широколистни видове, които обогатяват въздуха и го правят по-лечебен. Белодробният санаториум функционира и понастоящем, но без физиотерапия.

Искрецкият манастир „Успение Богородично“ се намира в източния край на селото, като се кара по главния път, който разделя селото, в един момент има отбивка с бариера за санаториума, минава се през бариерата и по пътя отдясно, преди санаториума е манастира.

Искрецкия манастир е основан по време на Втората българска държава (1185-1396 г.), през XIII в. (при ремонт е отрита стена, която датира храма дори от X в.), за което свидетелства ктиторски надпис от 1110 г., а през XIV в е разрушен от турците; част е от Софийската „Мала Света гора“. През XVII в. е възстановен, като през 1602 г е построен параклис/църква, а от 1834 г  действал като маснастир. През XVII в. около възстановената църква били достроени жилищни и стопански сгради.

Манастирският храм представлява еднокорабна, едноапсидна, безкуполна постройка, укрепена с контрафорси и притвор, пристроен през 1846г., функционирал и като енорийски храм. Църквата е семпла отвън, без украса, но е богато украсена отвътре с интересни стенописи от XVII-XIX в (някои от по-старите се датират от XVI-XVII в. и се приписват на Св. Пимен Зографски). До църквата се намира седмоъгълна, седмостенна куполна постройка (седем са тайнствата в църквата, а първото е светото кръщение) – баптистерий (кращелно) - единствен по рода си на Балканския полуостров, изцяло изрисуван отвъртре със стенописи, в които преобладава образът на Божията майка, построен през 1856 г. (според някои историци тази сграда е датирана от Xв., а стенописите са от XVIII-XIX в.) Останалите манастирски сгради са разрушени през XIX в. Църквата е обновена през 2000 г., а през 2005 всички руини от сгради на манастирския комплекс окончателно са съборени. Запазена е малка част от вратата на манастира, с лъвчета и кръстове от двете й страни. През 2019 г. са реставрирани част от стенописите и манастирът започва отново да функционира като манастир (след 1949 г.  е бил затворен). Подобни баптистерии съм виждала край много катедрали при обиколките ми в Италия (последно писах за пътуването до Емилия-Романя тук, където посещавах баптистерий в Равена и Парма), но за първи път виждах подобна сграда в България, а и за първи път виждах изложени навън, извън олтара толкова много мощи на различни светци, което ме накара да потърся за разговор игумена (архимандрит Януарий), с когото си поговорихме за миналото на манастира. От него разбрах, че всъщност уникалното в манастира наистина е баптистерият-единствен в България, а мощите са събирани от него и не са уникално голямо количество, просто са изложени за миряните, докато на други места са в олтарите на храмовете и не се виждат. Игуменът ни почерпи кафе, поговорихме и го оставихме за вечерната служба, за която чакаха поклонници, които срещнахме, които в момента вървят (от 1 юли до 6 август) по пътя на мощите на Св. Иван Рилски от Велико Търново до Рилския манастир (поклоннически път, за който също научавах за първи път). От 1969 г. този манастир е обявен за паметник на културата с национално значение. Много е хубаво да се оставиш на потока, да откриваш нови места и да научаваш нови неща.

още снимки