„Риболов в пустинята” ... или как няма невъзможни неща, ако вярваш

снимка на cinefish.bg

През уикенда с приятели изгледахме един от новите филми по кината – „Риболов в пустинята” (“Salmon fishing in the Yemen”, Великобритания, 2011, 111 минути). Официалната му премиера за България беше на 15.06.2012, а световната е била на 10.09.2011. Филмът е класифициран като романтична драма и комедия и е по едноименния бестселър на Пол Тордей, а сценарият е написан от Саймън Буфой, който получи Оскар за сценария на един от любимите ми филми „Беднякът милионер”; режисьор на филма е Ласе Халстрьом. Участват: Юън Макгрегър, Амр Уакед, Емили Блънт, Кристин Скот Томас и др.

Филмът разказва историята на йеменски шейх, който иска да промени живота и поминъка на хората в даден район на страната си като построи язовир и започне на развъжда сьомга за риболов като запален рибар със замъци в Шотландия. Човек-визионер, с големи мечти и банкови сметки, за когото няма невъзможни неща, стига да имаш вяра. В историята участва представителката на шейха във Великобритания, която се наема да осъществи проекта и кани доктор по рибовъдство, който трябва да го реализира на практика. В процеса на реализация на проекта се преплитат личните истории на тримата, които се сближават, опознават и преоткриват, като накрая успяват да превърнат в реалност проекта, който в началото изглежда налудничав и възможен само на теория. В историята се замесва и Прес-секретарят на Министър-председателя на Великобритания, която иска да произведе добра новина от Близкия Изток и която от време на време подбутва събитията в една или друга посока. Историята на тримата ни внушава, че когато вярваме в нещо, колкото и невъзможно да изглежда, можем да го осъществим, ако вярваме и се трудим за него. Встрани от главната сюжетна линия, но все пак присъстващи, остават реалните конфликти в Близкия Изток и Афганистан и манипулирането на избирателите от политиците и медиите.

„Риболов в пустинята” е увлекателен, лек и позитивен, разтоварващ и трогателен филм, който внушава, че няма невъзможни неща за постигане стига да имаме вяра и да проявим постоянство и упоритост. Филмът ще ви разсмее, но също така на моменти може и да ви разплаче (около мен доста зрители подсмърчаха по едно време). Актьорската игра е много добра. Препоръчвам да се гледа.

Портретът на Дориан Грей

снимка на Младежки театър "Николай Бинев"

В понеделник вечер гледахме моноспектакъла „Дориан Грей” по Оскар Уайлд на Бургтеатър-Виена (Австрия) в изпълнение на актьора Маркус Мейер, режисьор Бастиан Крафт на Голямата сцена на Младежки театър „Николай Бинев”. Бургтеатър във Виена е втората най-стара театрална сцена след "Комеди франсез", основан още през 1741 г. „Портретът на Дориан Грей” е единствения роман на Оскар Уайлд, издаден през 1890 г. Текстът разказва историята на млад мъж, който се възгордява от красотата си, след като вижда образа си нарисуван от негов приятел-художник. Младежът си пожелава никога да не остарява, а портретът да старее вместо него; това се случва, но портретът показва с времето всички слабости, емоции, пороци и недъзи на вътрешния мир на Дориан. Възгорделият се Дориан става причина за самоубийството на своята годеница, а по-късно изпадайки в лудост той убива художника на своя портрет. Текстът на романа и моноспектакъла представят вечния стремеж на човека към красота, безсмъртие и слава, осмиват суетата – един от любимите грехове на хората и лудостта, до която може да ни доведе изпадането в крайности. Моноспектакълът беше много интересен и нестандартен. На сцената липсваха всякакви декори освен видео-инсталация. На различните екрани на видео-инсталацията вървяха отделни сцени от пиесата, в които участваше Маркус Мейер, но заснети предварително, които допълваха неговата игра на живо, на сцената, пред и върху самата видео-инсталация. Актьорът се превъплащава във всички герои от пиесата, но на живо играе Дориан Грей; всички останали роли са заснети предварително и вървят в диалог с Дориан. Актьорското превъплащение в няколко роли беше почти неузнаваемо (за някои зрители), играта беше много добра, а и самата концепция на спектакъла, съчетаващ видео-инсталация и наслагваща се игра на живо и на видео, е доста оригинална - за пръв път гледам подобно нещо в България. Имаше субтитри на български.

снимка на Младежки театър "Николай Бинев"

Моноспектакълът беше част от инициативата ”Световен театър в София”, организирана от Международния театрален фестивал „Варненско лято” с подкрепата на Столичната община от 2007 година насам. Тази година програмата от 1 до 18 юни 2012 на „Световен театър в София” включва освен „Дориан Грей” още пет заглавия: среща с Раймунд Хог (един от най-авторитетните хореографи в полето на съвременния танц, изпълнител, писател, теоретик и драматург) и хореографията на Раймунд Хог „Един следобед" в изпълнение на талантливия млад танцьор Емануел Егермонт (3 и 4 юни, Младежки театър); лекция-пърформанс „Лекция за пет пари" и „Пиеса за кравата" на две от най-влиятелните имена в съвременния танц - хореографът Джонатан Бъроуз и композиторът Матео Фарджион (5 юни Театър „София"); прожекция на „Франкенщайн" по романа на Мери Шели на режисьора Дани Бойл (8-ми и 18-ти юни, Cinema City); „Госпожица Юлия" от Аугуст Стриндберг, режисура и изпълнение на Анна Петерсон от театър „Интима" Стокхолм, Швеция, основан от Аугуст Стриндберг (12-ти юни, Театър „София"); „Масата” на трупа „Карбидо", Вроцлав, Полша (12 юни, Театрална работилница „Сфумато").

„Нощна пеперуда” или как духовното преобразяване на човека е крехко като живота на пеперуда

снимка на Народен театър "Иван Вазов"

Преди няколко вечери гледах постановката „Нощна пеперуда”, която се играе на Камерната сцена на Народен театър „Иван Вазов” от март 2012. Постановката е много добра и бях приятно изненадана. Част е от Руския сезон в Народния театър, който започна с „Ревизор” и включва още „Лов на диви патици” на руския режисьор Юрий Бутусов по Александър Вампилов и „Животът е прекрасен” на Александър Морфов по Николай Ердман и е най-силното представление от Руския сезон според мен.

 „Нощна пеперуда” е по пиесата на Пьотр Гладилин, който освен драматург е сценарист, художник-график, философ и психолог по образование. Режисьор на спектакъла е Явор Гърдев, сценография и костюми - Даниела Олег Ляхова, музика Калин Николов, хореография Виолета Витанова и Станислав Генадиев, фотограф Симон Варсано. Участват: Михаил Билалов (полковник Кинчин), Весела Бабинова (Николай Лебедушкин), Йосиф Шамли (старши лейтенант Ювачов - адютант), Христо Петков (капитан Багаев – ротен командир), Сава Драгунчев (майор Морозов –военен лекар).

Постановката е много силна и си заслужава да се гледа. Сценографията е интересна – камерната зала е пренаредена, част от редовете са махнати, в средата на залата е разположена малка сцена, на която актьорите играят, декори липсват, ако не се броят пердетата, които биват превърнати в костюми; костюмите са интересни. Актьорите играят много силно – аплодисменти за Михаил Билалов, който изиграва перфектно духовното израстване на полковника и за Весела Бабинова, която за студент играе перфектно и с изпълнението си на балет с автомат успя да ме просълзи. Действието се развива във военен гарнизон насред нищото (само един свинарник е наблизо), в който една сутрин редник Лебедушкин се събужда момиче, а висшите офицери се чудят как да обяснят, скрият и поправят трансформацията. В повечето ревюта пише, че това е спектакъл за сблъсъка на изкуството с въоръжените сили, но според мен това е спектакъл за сблъсъка на човека с изкуството и одухотворяването му. Независимо дали става дума за полковник от армията, за инженер или продавач в магазин, всеки, който се докосне до художествената литература, до театъра, до балета, до музиката и ги хареса, няма как да не бъде омагьосан, променен и трансформиран в по-образован и одухотворен образ. Точно това се случва с полковник Кинчин – покрай книгите на Лебедушкин, авторският му текст за пиеса, актьорската му игра по тази пиеса на фона на музика и танцовите изпълнения полковникът се преобразява и той започва да репетира Отело и да танцува танго (върховен момент в постановката). Това се случва и с младия редник, който иска да бъде творец, да пише пиеси, да чете, да бъде актьор, да танцува и да лети и силното му желание да твори го преобразява в момиче. Това за мен е най-духовната постановка на Гърдев, която най-ме е докоснала в позитивен смисъл (предишните, които съм гледала бяха по-провокативни и разтърсващи, но в други нюанси). Както нощната пеперуда не живее дълго, така и чувствителният творец, човека на изкуството (Лебедушкин) не оцелява дълго в жестокия свят на реализма и капитализма (военното поделение); но поантата на пиесата е, че изкуството и културата променят, извисяват и преобразяват стига да пожелаем и да се отдадем; изкуството и културата променят не света като цяло (тъй като все пак накрая Лебедушкин е победен от капитана на ротата), но поне индивидуалния свят.

Пиесата „Нощна пеперуда” е поставена за първи път в Москва на 17 декември 2001 г. от режисьора Евгений Коменкович. За нея Гладилин казва, че това е пиеса за спасението на душата. Той получава награда за нея от Министерството на културата на Руската федерация в драматургичния конкурс „Дълг, чест, достойнство” (2003).

Представлението у нас спечели награда Аскеер 2012 за най-добро представление; Явор Гърдев спечели Аскеер за режисурата на "Нощна пеперуда" и „Ръкомахане в Спокан” по Мартин Макдона. Весела Бабинова взе приза Аскеер за изгряваща звезда („Нощна пеперуда”), а Калин Николов – за музика (за "Нощна пеперуда" и „Ръкомахане в Спокан”).  Горещо препоръчвам да се гледа.

Недосегаемите

Препоръчвам горещо на киноманите, които са пропуснали да гледат, френският филм „Недосегаемите”, който върви в момента по кината. Много добър филм, разказващ обикновени човешки истории, с които всеки може да се сблъска.

„Недосегаемите” (Франция, 2011, 112 минути) имаше премиера в България на 11 май (световна - 23.09.2011). Сценарият и режисурата са дело на екипа Ерик Толедано и Оливие Накаш. С участието на: Франсоа Клюзе, Омар Си, Ан Льо Ни, Одри Фльоро, Клотилд Моле, Сирил Менди, Доминик Дагие и др.

Рекламата на филма е, че 10 седмици е номер едно в европейските класации, във Франция филмът е оценен като културното събитие на годината. Сигурно е така, за разлика от България, където се предпочитат филми за супер-герои, вампири и дебилни истории. Филмът е по действителен случай и е фина смесица от комедийни и драматични моменти, които поддържат интереса до самия край на филма. Разказана е историята на богат аристократ, загубил любимата си жена и след това и подвижността си и на току-що излязъл от затвора, млад чернокож от предградията; животът им се преплита и двамата поемат риска да приемат предизвикателството на общата им среща, като изградят стабилно приятелство, което ги прави недосегаеми за околните. Това е филм за силата на духа и свободата на личността; за умението да приемаш предизвикателствата, които животът ти отправя; за човешкото сърце, което има нужда от приятелство, разбиране и любов, които не се купуват с пари. Филм за хора от различни социални прослойки, култури и религии; с различно образование, интереси и финансови възможности, които в обичайните условия не биха имали допирна точка, но в даден момент животът ги сблъсква. Забавен, увлекателен, трогателен филм, който си заслужава да бъде гледан.

Омар Си с ролята си на Дрис спечели награда "Сезар" 2012 за главна мъжка роля, а Франсоа Клюзе имаше номининация в същата категория. Филмът е с осем номинации за „Сезар” 2012, сред които за най-добър филм и най-добър оригинален сценарий. Двамата актьори си поделят и наградата за главна мъжка роля на Международния филмов фестивал в Токио, където „Недосегаемите” е обявен за най-добрия филм на фестивала.

Раздяла

снимка от dnevnik.bg

С година закъснение в България успяхме да видим иранската драма „Раздяла” („Nader and Simin, a Separation”, Иран, 2011, 123 мин). Премиерата за България беше на 04.05.2012, а световната - 15.02.2011. Филмът беше включен и в програмата на „София филм фест” през март 2012, но аз не успях да го изгледам тогава и едва наскоро го гледах. Филмът ми хареса много, но ме натовари. Въпреки че е тежък, филмът си заслужава да се гледа. Понастоящем филмът може да се види в по-малките софийски киносалони като Дом на киното и Евро Синема.

Сценарист, режисьор и продуцент на филма е Асгар Фархади, оператор Махмуд Калари. Участват: Пейман Моади, Шахаб Хосеини, Сарех Баят, Сарина Фархади, Лейла Хатами и др.

Иранският филм "Надер и Симин: Раздяла" спечели голямата награда „Златната мечка” за най-добър филм на кинофестивала в Берлин още през февруари 2011.  „Сребърна мечка” 2011 за най-добра мъжка роля получиха актьорите Пейман Моади, Шахаб Хосейни и Сарех Баят. „Сребърна мечка” 2011 за най-добра женска роля получиха актрисите Лейла Хатами и Сарина Фархади. Това е първият ирански филм с „Оскар” за чуждоезичен филм, присъден му на тазгодишното раздаване на Оскарите, като филмът имаше и номинация за най-добър сценарий. Асгар Фархади получи първата награда МЕДИА на Европейския съюз, връчена му по време на фестивала в Кан през май 2012. Филмът има още награди Фажр ’11 – Награда на публиката, най-добър оператор, режисьор, сценарий, звук, поддържащ актьор (Шахаб Хосейни) и поддържаща актриса (Сарех Баят);  Сан Себастиан ’11 – Награда TVE Otra Mirada; БАФТА ‘12 за най-добър чуждоезичен филм; наградата „Златен глобус" 2012 за най-добър чуждоезичен филм; наградата „Сезар” 2012 за най-добър чуждоезичен филм.

Лентата разказва за съвременно иранско семейство от средната класа, за брак в криза, развод и последвалите проблеми, за класовите разделения в Иран, за иранския религиозен консерватизъм и за иранската съдебна система. Беше ми интересно да видя, че иранците живеят в същите жилища и карат същите коли като нас; носят дънки, отношенията помежду им обаче са утежнени от религиозните норми и социо-културни порядки. Филмът показва как егото и религиозните и семейни норми надвиват любовта  и личното щастие (което за мен е ужасно несправедливо).

Прожекция на филма „Раздялата“ на 8 май в Кинозалата на МВнР откри Дните на Иранската култура, които включваха Седмица на иранското кино. В програмата на Седмицата на иранското кино бяха още  филмите на  Асгар Фархади - „Историята на Ели” и „Празникът на огъня”. Дните на Иранската култура се организират по случай 115 години от установяването на дипломатически отношения между Република България и Ислямска република Иран. Организатори са Държавният културен институт към министъра на външните работи на Република България и Културното представителство към посолството на Ислямска република Иран, със съдействието на Сдружение „Пóзор”.

Ревизор

снимка от сайта на Народен театър

Снощи най-накрая успях да изгледам „Ревизор” на Голяма сцена в Народен театър „Иван Вазов” – постановката, която има дълга история за мен: исках да я гледам още от премиерата й през ноември 2011, четох критика и отворени писма в медиите, купихме през декември билети с приятели, но поради форсмажорни обстоятелства пропуснахме представлението, същите приятели излъгаха, че ще я гледаме все пак заедно и отидоха без мен, а аз си останах с очакването; постановката, за която чувах много добри отзиви от приятели и на която залите са винаги пълни – билетите се свършват още с пускането им за следващия месец в начало на текущия; и така след половин година чакане, успях да Я видя ...и останах разочарована. Чудех се защо при номинирането и раздаването на наградите Икар и Аскеер 2012, постановката, режисьорът, сценографията, музиката и актьорите са подминати от гилдията и вчера разбрах защо. Без да се обиждат хилядите фенове на представлението и актьорите (всеки човек си има различен вкус и аз безкрайно много уважавам и харесвам моноспектаклите на Мариус Куркински), но за мен спектакълът е малко дълъг (почти четири часа с антракта), накрая досаден и на моменти пошъл. Текстът на Гогол си е брилянтен и Мариус в голяма степен е постигнал целта да предаде идеите на автора, който осмива фино някои черти на руската, а и не само, народопсихология като жаждата за власт и пари, корупцията, лакомията, суетата, жестокостта, пошлостта, лъжата, тарикатлъка, завистта и желанието за унищожаване на ближния. Изразните средства на режисьора малко куцат, текстът на Гогол е актуален и днес и не е нужно да бъде осъвременяван с плюшени мечета, сатенени халати, пошли сексуални сцени и тн. Гогол обрисува брилянтно, с тънка ирония, Човека с част от неговите слабости и в частност руското общество през 19 век. Въпреки това на мен (и на приятелите, с които бях и, които се възмутиха от „пошлостта на любовните сцени, които бяха върха”) представлението не ни хареса и ни се стори досадно; едва изчакахме края от уважение, докато залата накрая шумно аплодира актьорите с ръкопляскания и викове „Браво”. Сценографията беше семпла или почти отсъстваше, костюмите бяха ок за мен, актьорите си играеха ту добре, ту на моменти преиграваха. За това представление има противоречиви отзиви, така че е по-добре всеки да прецени за себе си, кои да послуша.

Режисьор на постановката е Мариус Куркински, художник по костюмите - Анна Панайотова, сценография - Никола Тороманов, музика - Емилиян Гацов. Участват Мариус Куркински, Владимир Карамазов, Рени  Врангова, Александра Василева, Веселин Анчев, Цветомира Даскалова, Йосиф Шамли, Васил Драганов, Димо Алексиев, Юлиан Вергов, Леонид Йовчев, Павлин Петрунов, Сава Драгунчев, Валентин Балабанов, Валери Сегменски, Калин Яворов, Пламен Пеев, Дарин Ангелов, Деян Ангелов, Йордан Петков, Виктор Танев, Виктория Колева, Милена Атанасова, Албена Ставрева, Вяра Табакова, Петър Пондев, Розалина Пейчева, Василена Гецкова, Сара Морфова, Алена Вергова, Марк Делчев, Симон Александров.

Постановката е част от Руския сезон в Народния театър, който започна с „Ревизор” и включва още „Лов на дивипатици” на руския режисьор Юрий Бутусов по Александър Вампилов, „Животът е прекрасен” на Александър Морфов по Николай Ердман и „Нощна пеперуда” на Явор Гърдев по Пьотр Гладилин.

В същото време в Театър „София” също се играе (още от 2008 година до днес, с повече от 50 представяния) постановката „Ревизор” по Н.В Гогол на режисьора Бойко Богданов, която смятам да посетя за сравнение. Щом е издържала толкова дълго, може и да е по-добро представяне на комедията на Гогол.

Евровизия – отново слаби песни и политически вот

През изминалата седмица отмина тазгодишното, 57-мо издание на Песенния конкурс "Евровизия", което се проведе в Баку (Азербайджан) с 42 страни участнички. Спечели песента Euphoria на Loreen от Швеция с 372 точки. На второ място останаха бабите от Русия, а на трето моят фаворит Желко Йоксимович с песента Nije Ljubav Stvar и Сърбия.

Първият полуфинал беше на 22 май, като в него участваха: Черна Гора, Исландия, Гърция, Латвия, Албания, Румъния, Швейцария, Белгия, Финландия, Израел, Сан Марино, Кипър, Дания, Русия, Унгария, Австрия, Молдова и Ирландия (подчертани са страните, класирани за финала). Вторият полуфинал се проведе на 24 май, като освен България участваха: Сърбия, Македония, Холандия, Малта, Беларус, Португалия, Украйна, Словения, Хърватия, Швеция, Грузия, Турция, Естония, Словакия, Норвегия, Босна и Херцеговина и Литва. По регламент от двата полуфинала първите 10 песни с най-много точки отиват на финала, а за него директно се класират песните на 6 държави: Азербайджан (като домакин), Германия, Великобритания, Франция, Испания и Италия. Нека не звучи нескромно, но на Първият полуфинал познах 8 от десетте финалиста, а на Вторият - 7 от 10, което показва, че следенето отблизо на конкурса последните няколко години ми помага да разпозная лесно прозрачните тенденции в него; жалко, че това по никакъв начин не помага на нашето представяне (следващата година може да организирам залагания за финала).

Като цяло песните, според мен, бяха за поредна година слаби, с няколко изключения. От Първият полуфинал най-силно от масата се открояваха песните на Кипър и Русия, а на Вторият успя да ме докосне песента на Желко Йоксимович (Сърбия), фадото от Португалия, естествено нашата песен и тази на Литва. Жалко, че за пореден път не се класирахме на финала, Софи изглеждаше много разочарована – аз също, защото този път се надявах искрено да пробием за финала, както през 2007, когато песента "Вода" на Елица Тодорова и Стоян Янкулов завърши пета на финала, но резултатите се оказаха различни. Софи се представи много добре, но уви. Гърците пяха на първия полуфинал и нямаше как да ни подкрепят, а сърби, турци и македонци не ни обичат и не ни подкрепят за финал и така не успяхме отново. Вече четвърта година пиша за финала на Евровизия в блога и всеки път казвам, че конкурсът е политически (дори миналата година публикувах таблица за политическия вот) и трябва реклама. Тази година БНТ май се справи по-добре от предишни с рекламата на Софи, по мое впечатление, но това че страните-съседки на България не могат да се привлекат за „застъпници”, които да подкрепят нашата песен си оказва голямо значение. На финала стисках палци за Желко Йоксимович (Сърбия), защото го харесвам по принцип като изпълнител (имам цели четири негови албума), за Дони Монтел с Love is blind (Латвия), защото песента беше много приятна и за Иви Амаду с La La Love (Кипър), тъй като все пак е с български корени. На финала вотът на държавите си беше почти като предходни години – нищо ново; ако се погледне таблицата ми от миналата година с 8-10-12 точки, които всяка държава присъжда, може да се види, че повечето държави си гласуваха предсказуемо; дори някои страни, като например Молдова (Украйна, Азербайджан, Румъния) и Кипър (Азербайджан, Швеция, Гърция) повториха точно вота си с най-много точки от миналата година. Странен за мен беше вотът на България - Швеция, Азербайджан, Сърбия. За мен занапред остават два въпроса: Защо Сърбия я подкрепят съседите, а България не я подкрепят?! (риторичен) и Трябва ли да се следи конкурса, след като всяка година страните гласуват за едни и същи съседи (тоест конкурсът е предсказуем) и явно ние нямаме голям шанс да пробием? Не е интересно, всяка година се повтаря едно и също. И накрая - Защо точно тази песен спечели, след като не беше нищо особено?! – Защото е най-посочваната от букмейкърите или защото се върти в класациите на скандинавските страни от няколко месеца?! – риторични въпроси, всеки може да си отговори за себе си.

Рицарите на духа, мит и реалност у нас..

снимка от сайта на Народен театър

Наскоро изгледах постановката „Рицар на Светия Дух”, която доста ме впечатли. Играе се от декември 2011 на Камерна сцена на Народен театър „Иван Вазов”. Автор на пиесата „Рицар на Светия Дух” е Боян Папазов, автор на дванадесет пиеси. Пиесата „Бая си на бълхите” (1999) печели наградата „Икар” на Съюза на артистите в България за най-добра пиеса през 2001 г; „Продавате ли демони?” (2003) е отличена с първия „Аскеер” за съвременна българска драматургия, а следващата – „Бяс” (2005) е номинирана за наградата „Икар” през 2006 г. Боян Папазов е сценарист на множество игрални и режисьор на редица документални филми. Автор е на два сборника с пиеси, като единият – „Бяс” (2005) е номиниран за наградата „Христо Г. Данов”.  Единствената му книга с проза е „Всичко е любов” (2000). Пиесата „Рицар на Светия Дух” получава Голямата награда на Националния конкурс за българска драма „Иван Радоев” през 2007 г. и е номинирана за наградата „Икар” за драматургичен текст през 2008 г. За написването на тази пиеса Папазов е вдъхновен от есе на акад. Тончо Жечев, озаглавено "Одисеята на Щастливеца и Бай Ганьо", и по-специално от редовете "Въпросът е прост като молитва и иска прост отговор. Или Бай Ганьо е общонационалният ни тип и ние сме пропаднали. Или този народ е родил същевременно и неговото противоядие, противоотрова и ние сме спасени."; като за пиесата са използвани и писма и произведения на Алеко Константинов и документи от негови приятели. В пиесата Фильо Гологана призовава в алкохолен делириум духа на своя приятел – адвоката и писател Алеко Константинов, нелепо убит през 1897 г., докато се вози във файтон заедно с Михаил Такев, също адвокат и разиграва съдебен процес, в който Алеко, явен като Свети дух, защитава своите убийци като с идеята си да прости на своите убийци иска да спре безкрайното възпроизвеждане на злото.

Постановката „Рицар на Светия Дух” е с режисьор Маргарита Младенова, сценография и костюми: Даниела Олег Ляхова, музика: Асен Аврамов. Участват: Иван Бърнев, Валентин Ганев, Теодор Елмазов, Валентин Танев, Анна Пападопулу, Станислав Ганчев, Васил Дуев, Петко Венелинов. Иван Бърнев е в ролята на Светия дух и прави силна роля, Валентин Танев обединява прототипа на байганьовското и има няколко превъплъщения. Актьорският състав играе много силно; сценографията е интересна с пълната липса на декори и с пропадащата сцена на действието (образ на духовното пропадане на редица представители на байганьовщината); костюмите са интересни и ми харесаха като цвят и материя. Постановката е история за националните герои и идеали, за състоянието на духа, за доброто и злото в хората, за някои черти на народопсихологията като лакомия, жажда за власт и пари, завист и желание за унищожаване на ближния, но същевременно и за прошката, справедливостта, надеждата за промяна. Хареса ми идеята на режисьорката, при избора на пиесата и изграждането на образите, която споделя: „Водеше ни тревогата, че човешкият живот започва да губи цена. Човешката личност престава да е харизма, да е ценност. Много лесно от позицията на физическата сила и превъзходство се разправя човек с човека. Животът се връща в пещерата....В опрощението е цялата надежда да се намери изход от това непрекъснато възпроизводство на смърт, на отмъщение. От това свличане на българския ни живот. То е изпадане,  подчинено на беса - другият да е зле, не толкова ти да си добре. Опрощението е това, което може да ни хване за косата и да ни извади от дъното на кладенеца, където се намираме в духовно отношение. Това е призивът на Светлия дух - да простим въпреки всичко. Да простим на тези, които ни причиняват зло.”

„Рицар на Светия Дух” спечели награда Икар 2012 за най-добро представление и за сценографията на Даниела Олег Ляхова. Постановката има номинации за Аскеер 2012: за най-добър спектакъл, за режисурата на Маргарита Младенова, за сценография и за музиката на Асен Аврамов. Преди време режисьорът Маргарита Младенова беше удостоена с наградата на Обществото на независимите театрални критици за 2011 г. за спектаклите "Зимна приказка" от Уилям Шекспир и „Рицар на Светия Дух” от Боян Папазов заради "рицарското упорство, с което населява и брани територията на високия театър". Спектакълът „Рицар на Светия Дух” е селектиран сред 8-те български спектакли в основната програма и открива 20-тият Международен театрален фестивал „Варненско лято” през юни 2012. Заслужава си да се гледа от ценителите на „високия театър”.
PS Постановката спечели една награда Аскеер 2012 - за сценографията на Даниела Олег Ляхова.

Животът е прекрасен

Снощи гледах спектакъла „Животът е прекрасен”, който се играе на Голяма сцена на Народен театър „Иван Вазов” от началото на март. Постановката е част от Руския сезон в Народния театър, който започна с „Ревизор” на Мариус Куркински по Гогол и включва още „Лов на диви патици” на руския режисьор Юрий Бутусов по Александър Вампилов и „Нощна пеперуда” на Явор Гърдев по Пьотр Гладилин. Спектакълът „Животът е прекрасен” е по пиесата “Самоубиецът” на Николай Ердман; режисьор е Александър Морфов, сценографията е на Никола Тороманов; художник на костюмите - Марина Додова; музика – Асен Аврамов; хореография –  Ивайло Иванов. Участват Камен Донев, Рени Врангова, Светлана Янчева, Пламен Пеев, Албена Колева, Руси Чанев, Стефания Колева, Теодор Ялмазов, Дарин Ангелов, Деян Ангелов, Валентин Танев, Павлин Димитров, Биляна Петринска, Любомир Петкашев и др. Със специалното участие на мюзикхол оркестър „Разкърши се”: Веселин Веселинов – Еко, Мишо Шишков - син, Нивилиян Гемиджев, Николай Темнисков, Данаил Тотев.

 Пиесата “Самоубиецът” е написана през 1928 г. и е поставена за първи път в СССР чак през 1987 г., тъй като е била забранена. Ердман пише пиесата, когато е на 28 години и след нея не написва повече нито една пиеса.

Постановката продължава близо три часа и има антракт. След края си излязох силно възмутена от тази комедия на абсурда. Приятелите, с които бях, харесаха постановката, въпреки че и те като мен се чудеха през цялото време на какво толкова се смее публиката (харесва скечовете или се надсмива над опростачването на обществото); на мен спектакълът като цяло не ми хареса, през цялото време изпитвах силна досада и неразбиране към одобрителните възгласи и аплодисменти на публиката по време на действието. Текстът на автора наистина е много силен и критичен на моменти (особено във второ действие) със сатирата на обществено-политическия реализъм по времето на написването на пиесата. Сценографията е интересна с изнасянето на действието в комуналната квартира най-отпред на сцената, точно пред зрителите и по съседните ложи, върху които има простряно пране; във второ действие на сцената се появява подвижно стрелбище от панаир и ресторант със скара-бира; после сцената се върти и се превръща в гробище. Използвани са елементи и от нямото кино и музика, които препращат към Чарли Чаплин. Костюмите са в духа на епохата и ми харесаха. Актьорите играят много добре и си заслужават поздравленията. Камен Донев продължава със скечовете от „Възгледите на един учител за народното творчество” (който спектакъл не ми хареса и за мен е доказателство за връх в опростачването на публиката). Пиесата разкрива историята на малкия човек в СССР, който разбира 30 минути преди да умре, че животът е прекрасен. Но само, за да яде, пие, танцува и прави секс ли си струва да живее човек?! – у мен главният герой/режисьорът оставиха това впечатление. За мен животът също е прекрасен, но си заслужава човек да живее не само, за да яде наденица, да има боен бас и да живее с жена си и тъща си, които го обичат и почитат. Животът е много други неща – себеутвърждаване, любов, съпреживяване, пътувания, успехи, идеи, изобретения, прогрес, еволюция, промяна и развитие, морал, ценности и тн., и в никакъв случай не само ядене, пиене и гуляи. Режисьорът, който в медиите изразява недоволството си твърдейки, че народът у нас изпростява и нивото на успеваемост е нивото на средно образование, всъщност с постановката си, според мен, издига в култ точно изпростяването на обществото вместо да застане в опозиция. Защото публиката в залата се радваше и аплодираше именно простоватото говорене, танците, скечовете и псувните на сцената, а не идеята за пропадането на някои слоеве (интелигенция, духовенство, търговци) в обществото и за несвободата на малкия човек. Или аз не разбрах режисьора, замисъла му и като цяло постановката, или публиката като цяло не разбра замисъла на пиесата. Важното е, че всеки човек и вкус е различен, а този спектакъл пълни салона на всяко представление.

Светлана Янчева получи номинация за Аскеер 2012 за Водеща женска роля за ролята на Серафима Илинична, а Камен Донев получи номинация за Аскеер 2012 за Водеща мъжка роля за ролята на Подсекалников.

„Да се провреш под дъгата”

Наскоро гледах най-добрата постановка, по мое мнение, за този сезон – „Да се провреш под дъгата”, която се играе на Камерна сцена на Народен театър „Иван Вазов”. Пиесата „Да се провреш под дъгата” на Георги Марков е авторска драматизация на новелата му „Санаториумът на д-р Господов” (1965). Накратко историята на пиесата е следната: за първи път е играна в Добрич през 1966, тогава е и премиерата в Пловдивския театър с дебют на режисьора Крикор Азарян; през 1967 г. е била спряна и забранена след 13 представления във Военния театър като режисьорът Асен Шопов, актьорите Наум Шопов и жена му Невена Симеонова били изгонени от София за две години. Сега, пиесата на Георги Марков, е отново на сцената след 40 години. Режисьор на постановката и сценограф е отново Асен Шопов, костюми: Цвета Маринова, музика: Михаил Шишков. Участват: Васил Михайлов, Георги Мамалев,  Георги Кадурин, Стоян Алексиев, Валентин Ганев, Петър Попйорданов, Руси Чанев, Марин Янев.

След поставянето на тази пиеса Академия Аскеер ще удостои с Голямата награда за цялостен принос към театралното изкуство Аскеер 2012 режисьора Асен Шопов.

Действието в пиесата се развива в края на Втората световна война в санаториум за туберкулозно болни в планината, където все пак се чуват бомбандировките на близкия град и където бродят партизани. Пиесата разказва историята на шестима мъже, които са с различни професии, характери и социално положение, но са събрани на едно място от коварната болест. Те са обезверени, отчаяни, предали се пред смъртта, но същевременно не са загубили желанието за живот и поради това безсилието пред болестта ги прави цинични и злобни в ежедневните им беседи за смисъла на живота. Готови са дори да се самоизядат, когато разбират, че в санаториума е попаднала жена (партизанка), тъй като всеки от тях се надява да прекара известно време с нея. След като разбират, че тя е тежко ранена, всеки един тайно я предава в писмо до жанданмерията, като само един от тях си признава греха – бившият офицер Акрабов, за което останалите го убиват. Централна роля в пиесата е отредена на застаряващият бивш офицер, накичен с тенекиени ордени, защото “каквато държавата, такива и ордените”, който е простоват, да не кажем простак, натрупал богатство, злоупотребявайки със служебното си положение, като е изнудвал жени, съпруги на войници и офицери, за секс и пари с цел преместването на мъжете им по фронта. Останалите герои: празният Философ, бездарният и беден Художник, некадърният Доктор-милионер, гробарят Гърбушко и плейбоят, алкохолик Педро, се въртят около него. Накрая всички ще се опитат да преминат под дъгата, т.е. да се променят към по-добро. Представлението разказва истории за вечното търсене на смисъла на живота; за отчаянието, смъртта, греховете и грешките ни, за морала, за приятелство и предателство, за палитрата от човешки страсти, емоции и грешки; показва една картина на епохата през разкриване на палитрата от характери.

На мен представлението не ми се стори дълго, въпреки антракта; интригата ми беше интересна, хареса ми сценографията, костюмите, режисьорският прочит и играта на актьорите (всички актьори играят много силно, да не кажем брилянтно). За мен (и компанията) това е най-силното представление, което съм гледала през сезона, а аз доста постановки изгледах. Заслужава си да се гледа не само от поколението, съвременник на Георги Марков, но и от по-млади зрители.

Харесва ми един цитат от материала на вестник „Монитор” за постановката, който резюмира и моето мнение: „Представлението е неподходящо за търсачите на развлечения в театъра. То е за онези, които искат да надникнат в дълбините на човешката душа и да търсят философско осмисляне на съществуването.”