„Детектив Алекс Крос”

снимка на cinefish.bg

„Зазоряване – част 2”, „007 координати: Скайфол”, анимацията „Хотел Трансилвания”, „Спешна пратка”, триизмерната анимация „Разбивачът Ралф”, „Облакът Атлас”, „Любовна терапия”, „Седемте психопата”, криминалния екшън „Детектив Алекс Крос”, „Стоичков” – това е част от киноафиша в момента, но също така е и подредбата на родния бокс офис за последната седмица към този петък.  Заради слабото представяне по екраните за трета поредна седмица излъчване, филмът за Алекс Крос, сред  десетте, е на девето място. На мен обаче филмът ми беше интересен и мисля, че далеч повече си заслужава парите от някои други от изброените. Вероятно слабото представяне на филма може да се оправдае със слабата световна реклама и участието на сравнително непознатия извън САЩ Тайлър Пери.

„Детектив Алекс Крос” (САЩ, 2012, 101 мин.) е криминален екшън, трилър. Премиерата му в България беше на 09.11.2012, а световната - на 18.10.2012. Режисьор на филма е Роб Коен, сценаристи Кери Уилямсън, Марк Мос. В ролите: Тайлър Пери, Жан Рено, Рейчъл Никълс, Матю Фокс, Чад Линдберг, Стефани Джейкъбсън, Едуард Бърнс, Джанкарло Еспозито и др.

Алекс Крос е измислен герой от романите на американския писател Джеймс Патерсън. Алекс Крос е тъмнокож, бивш агент на ФБР и бивш детектив-психолог от полицията във Вашингтон. В екранизациите на романите на Патерсън до сега - „Завръщането на паяка” и „Целуни момичетата”, ролята на Алекс Крос се изпълнява от Морган Фрийман. Обикновено му възлагат крайно заплетени или неразрешими случаи. В този филм Алекс Крос е полицай-психолог, който разрешава сложни казуси, има човешко лице (обича много жена си, децата си и майка си) и заради по-добрата материална осигуреност на семейството си кандидатства за специалист-профайлър във ФБР. Обичта към семейството го кара да наруши закона и вървейки по ръба да преследва до край убиецът-психопат; защо и как обаче, ще разберете, ако гледате филма.  Матю Фокс играе много добре образа на лошия, когото Крос преследва - истински психопат, интелигентен и зъл наемник, с маркови дрешки и интересна кола и с особено отношение към болката, на която подлага своите жертви (направо садист), на когото не откриваме слабото място през цялото време, дори в даден момент можем да започнем да му се възхищаваме на дисциплината, организираността, предвидливостта и издръжливостта, но не и на психарията му. Определeно Матю Фокс играе доста добре и превъзхожда Тайлър Пери. Жан Рено не прави особено забележима роля. Филмът е интересен, динамичен, на моменти напрегнат (добре, че не дават в кадър гадостите, които прави психопата на жертвите си), интригуващ и поне за мен – с не толкова очевиден край.

На един дъх

Обикновено в този блог не се пише много за проза, художествена литература и нови книги (с изключение на няколкото ми споделени кратки разкази, есета и притчи). Не мога обаче да се въздържа и да не споделя за една нова книга, която прочетох на един дъх, от началото до края, от 11 вечерта до 5 сутринта, а това се случва доста рядко, да не кажа почти никога с нова книга.

Става въпрос за новата книга на Анди Андрюс, която издателство Skyprint пусна в края на октомври 2012 – „Съюзници” (странен превод на заглавието от английски, The heart mender). Открих Анди Андрюс като автор миналото лято, когато приятелка ми подари първата издадена негова книга у нас – «Проницателят» (The noticer, 2010); дълго време книгата отлежаваше на рафта, но в един момент дойде времето да я прочета и доста ми хареса; прочетох я набързо, впечатли ме и ме накара да се замисля. Аз вярвам, че определена книга трябва да се прочете в точно определен момент, или както се казваше – когато му дойде времето да я осмислиш. След това купувах още при излизането следващите книги «Съкровищата на пътешественика» (The Traveler’s gift, 2011) и «Последният жокер» (отново странен превод на заглавието от английски, The Final summit, март 2012). Чудя се преводачът дали вниква в смисъла на думите, които превежда, историята и в „Съюзници”, и в „Последният жокер” се носи от заглавието, а то на български не звучи точно, но както и да е, това е само едно мнение. Иначе книгите на Анди Андрюс са много увлекателни и той е в списъка на Ню Йорк Таймс за бестселъри (The New York Times Best Seller List) със «Съкровищата на пътешественика»

«Съюзници» е роман, който разказва за истински събития, които са били строго пазени в тайна и класифицирани от американското правителство; събития, за които е имало забрана да бъдат споменавани в медиите, а именно потопяването на десетки товарни търговски и военни кораби в Мексиканския залив и убийството на хиляди американци от немски подводници по времето на Втората световна война. Действието се развива през 1942 година, в градче, на брега на Мексиканския залив. Главни герои са една нещастна, млада американка, останала вдовица от войната, семейството, което й дава работа и приятелството си, един немски офицер подводничар, неговият приятел, капитан на подводница и назначеният наблюдаващ нацист. Както самият автор казва, това е роман - трилър, любовна история, мистерия, исторически роман, който ни учи урок. Няма да разказвам повече, само ще кажа, че романът е интересен, динамичен, увлекателен, разказва за малко известни исторически факти и се чете на един дъх. 

"... Пазим болката в себе си, размишляваме над нея... Тя е с нас, когато ядем, с нас е, когато спим - постоянно е с нас и се отразява на начина, по който говорим с децата си, с любимите си, приятелите си... Дори когато виновникът си отиде от този свят, дори тогава гневът продължава да живее и болката продължава да ни измъчва.

– Докато не простим - кимна Били. Права си. Няма такова нещо като "контролиране на гнева". Това просто е невъзможно. Единственият изход е да простиш."

Изложба „Густав Климт в София”

Аделе Блох-Бауер I, 1907
Густав Климт (1862–1918)
Масло върху платно
Нова галерия, Ню Йорк

През седмицата в Галерия „Средец”, София беше открита една малка изложба, която отбелязва 150 години от рождението на австрийския художник Густав Климт (1862-1918). Изложбата „Густав Климт в София” продължава от 21 ноември до 8 декември и включва 16 висококачествени репродукции на картини на Густав Климт. Творбите (фотопринт върху ленено платно, специална поръчка на Община Виена) са копия на известни живописни произведения на големия художник, които австрийската столица показва в единадесет партньорски града от мрежата на ComPRess: Белград, Братислава, Будапеща, Букурещ, Краков, Любляна, Москва, Прага, Сараево, София, Загреб. Изложбата се организира от Бюрото КОМПРЕС СОФИЯ, което е връзка с Община Виена, съвместно с Министерство на културата. От началото на годината музеите и във Виена откриват изложба след изложба, а магазините в австрийската столица са пълни повече от всякога със сувенири с мотиви от творби на Климт.

На изложбата могат да се видят фотоси на платна, които са били изгорени от нацистите по време на Втората световна война като "Приятелки II", създадена от австрийския символист между 1916 и 1917 г. и унищожена през 1945 г. в двореца Имендорф, където в пламъците изгаря и "Хигия", 1907, която посреща посетителите на витрината на галерията. Българската публика ще може да види още знакови платна на Климт като "Целувката", „Емили Фльоге”, 1902, „Аделе Блох-Бауер I”, 1907  и «Аделе Блох-Бауер II”, „Смърт и живот”, 1910/15, „Очакване”, 1904, „Селска градина със слънчогледи”, 1907 и др..

През 1888 г. Густав Климт получава от император Франц Йосеф "Златен кръст" за заслуги в изкуството. Става почетен член на Мюнхенския и Виенския университети. През 1897 г. става един от основателите и президент на учредената във Виена група Сдружение на австрийските художници – сецесион. Secessio означава отделяне и има предвид освобождаването от историческите академични традиции. В творчески аспект представителите на Сецесиона се ориентират по международния модернизъм, абстракционизма.

Известен основно с алегориите и женските портрети, Густав Климт сравнително късно се отдава на рисуването на пейзажи. От 1900 до 1916-а Климт прекарва летата със семейство Фльоге в близост до алпийското езеро Атерзее, където създава своите пейзажи. Климт оставя над 50 пейзажа, които са в по-малък формат в сравнение с портретите му. Най-важната жена в живота на Климт е Емили Фльоге, която остава до Климт до края на живота му. Тя е негова муза, изповедник и му помага в търсенето на модели и клиентки. Кои от тях са делили леглото му не е известно. Климт признава бащинството на трима синове, а след смъртта му става ясно, че вероятно художникът има 14 деца. По няколко пъти на ден той пишел писма или картички на Емили Фльоге и на любовницата си моделът Мици Цимерман (от която има трима сина). Запазени са към 400 негови писма и картички. Гюстав Климт оставя около 250 картини и близо 4000 рисунки.

На мен картините на художника много ми харесват, както и бижутата, създадени доста по-късно от бижутерска къща FreyWille, която използва мотиви от творбите на Климт. Входът за изложбата е безплатен и не отнема много време разглеждането й (жалко, че галеристката не е много кооперативна и не предлага повече информация и материалите, които впоследствие видях, че са направени за изложбата, като например дискове, които могат да се купят). Приятно разглеждане.

Лили Иванова се раздаде на публиката

Лили Иванова пя близо 3 часа снощи пред около 15 хиляди души публика в столичната зала „Арена Армеец“. Тя се раздаде на публиката и въпреки, че на един – два пъти каза, че се е уморила от скачане, в края на концерта тя изглежда имаше желание и енергия да продължава да пее, за да зарадва зрителите. Не си спомням някой голям изпълнител от рода на Стинг, Мадона, Лени Кравиц или друг, когото съм гледала, да е пял толкова дълго, за да зарадва публиката; моето очакване беше, че примата ще пее час и половина и ще се оттегли. Лили Иванова стана първият български изпълнител със самостоятелен концерт в най-голяма ни зала и явно беше решила да направи грандиозен, запомнящ се концерт, концерт, който каза, че подготвя през последната една година. Концертът започна 15 минути след 20 часа с архивни кадри от стари видеоклипове на певицата, осветлението угасна, залата притихна, след което прожекторите осветиха сцената с певицата и оркестъра. По време на концерта примата смени два тоалета изцяло в черно, като в момента, в който излезе да се преоблече и отдъхне, на двата екрана до сцената гледахме видео-клип, в който Мариус Куркински изпълнява стихове на Мартин Карбовски, а на сцената танцуваше любимата балерина на Лили Иванова. Към средата на концерта певицата прекъсна една от песните си, тъй като искала да чува в контролите си реакцията на зрителя, след което започна песента отначало (и така показа на съмняващите се, че пее на живо). Накрая на концерта обаче благодари за перфектното осветление и озвучаване на залата. В края на концерта примата се пошегува с публиката, че е на 100 години и не помни какво се е случило преди 90, по повод желанието на публиката за бисове и изпълнението на „Ветрове” (нещо, което ме накара да я погледна със симпатия, за разлика от концерта й в Банско миналата година, когато говореше на публиката малко надменно). Публиката беше разнородна, като имаще дори много малки дечица, дошли с родителите си.

На сцената примата се качи с 31 музиканти, обединени във формацията Grand Li Orchestra, като музикален директор на формата и аранжор на всичко, което чухме е Живко Петров. В концерта, като част от Grand Li Orchestra, участваха Живко Петров, Стоян Янкулов-Стунджи, Михаил Йосифов, Веселин Веселинов-Еко, Калин Вельов. Лили Иванова изпя над 20 песни и изпълни 3-4 биса. Публиката аплодираше, викаше „браво” и „искаме още”, свиркаше и на няколко пъти става на крака по време на концерта. Лили Иванова и оркестърът изпълниха песни от новия й албум и по-стари хитове в нов аранжимент, като редуваха по-бавни балади с по-енергични парчета, като ключовата дума навсякъде беше Любов. Иска ми се да вярвам, че Любовта е кредото на примата - любов към музиката, любов към сцената, любов към публиката, любов към живота и любов към любовта. По средата на концерта сцената и залата светнаха в червено, чухме прекрасни инструментални изпълнения на китарата на Ангел Дюлгеров, на цигулката на Орлин Цветанов и перкусиите на Калин Вельов, като част от изпълнението на "Камино", което се оказа вълшебно. Примата започна концерта със „Стрелките”, взриви залата с песента „Без правила”, която на мен ми е любима; накрая я изпя и на бис, пя и „Ти сън ли си”, също любима моя песен два пъти; и рокаджийското парче „Черната овца" на Ахат (миналата година на концерта си в Банско също пя „Черната овца”, която вероятно й е любима).

Организацията на събитието беше добра, полицаи регулираха движението на коли в района, момчета и момичета проверяваха билетите и насочваха за местата на всяка крачка; само климатикът духаше на моменти доста силно и студено и изстуди горните сектори, но се търпеше; а екраните в центъра на залата можеше също да предават картина, но не работеха. Като цяло се получи грендиозен концерт; концерт, който се прави с любов, труд, търпение и пари и който е по силите на изпълнител от голяма величина, каквато е Лили Иванова. Запис на концерта вероятно ще бъде излъчен по bTV през декември.

WiFo на DiVino.Taste

снимка на taste.divino.bg

В събота и неделя (17 и 18 ноември) в Централния военен клуб в София се проведе второто издание на форума за българско вино DiVino.Taste. По равносметка на организаторите, над 3000 човека са посетили изложението, представени са около 40 производители на вина, които са изложили за дегустация над 250 от най-добрите вина от всички региони на страната.

DiVino.Taste е форум на българското вино, изложение на български винопроизводители с дегустация на вина, съпроводено от програма с майсторски класове и лекции. Участници като изложители могат да бъдат само български винарни, специално поканени от организаторите, като броят на участниците е ограничен и организаторите правят своята селекция на база своите наблюдения върху качествата на вината, устойчивото пазарно поведение и репутацията на съответната изба, участието и наградите в престижни български и международни класации и конкурси.

С идеята, че културата на храненето и културата на пиенето на вино са не по-малко важни от посещението на театрални и оперни спектакли например, аз си купих билет за участие. От всички предложени майсторски класове и лекции аз избрах да участвам в първото издание на WiFo - форум за вино (wine) и храна (food), който се проведе под мотото Да поговорим за вино и храна, и беше обявен като пространство „за хората, които не просто се интересуват какво ядат и пият, но искат да споделят своята страст”. Пълната програма на DiVino.Taste можете да намерите тук. Аз очаквах различен формат на форума WiFo, но се оказах малко излъгана, както и някои други участници, с които говорих на обяда. Форумът за храна и вино WiFo включваше 9 лекции, разделени в три части, като всяка лекция продължаваше 15-20 минути и беше последвана от 10-ина минути за въпроси; между отделните части имаше половинчасови почивки и така от 13 до 19 часа. Казвам, че си купих билет за форума WiFo с очакването да чуя повече за съчетаването на различни ястия с различните видове вина, а всъщност темите се оказаха доста разнообразни. Първата лекция на Наталия Гаджева, беше празни приказки, тъй като тя не се беше подготвила предварително с текст и презентация; втората лекция на рекламиста Радослав Бимбалов беше доста интересна с акцент върху рекламата на вина; в третата лекция португалецът Руи Фалкао (който води и майсторски клас по време на DiVino.Taste) ни разказа за различните сортове грозде и отглеждането на лозя в Португалия; в Четвъртата лекция баничар от Харманли, Жак Латинов, ни разказа как се прави бизнес с банички; след това Константинос Лазаракис, който е Master of wine (и който води и майсторски клас по време на DiVino.Taste) ни сподели пътя, който е извървял до получаване на титлата Master of wine и какво представлява самата титла (в света има само 300 човека с тази титла, като на моят въпрос за жените в тази сфера, той разказа, че 60% от Master of wine в света са жени и че жените са облагодетелствани в тази сфера заради по-доброто си обоняние от мъжете); в петата лекция Светослав Тодоров (интериорен дизайнер) ни разказа за изграждането на бар във Варна, чийто дизайн е получил европейска и световна награда за интериорен дизайн (разказът беше във връзка с това, че модерните заведения са посещават от определен кръг хора, които от своя страна създават определена мода в пиенето на определени напитки например вина, и така мода в дизайна и мода във виното); Любомир Стоянов наистина говори за съчетаване на различни храни и ястия с различни вина и лекцията му беше много интересна; Ясен Захариев говори за виното от философска гледна точка, а Сандра Алексиева разказа в последната лекция за своя успешен проект на сайт с кулинарни съвети и рецепти, който започва от сайт-списание със съвети по пиене на вино, като в момента сайтът-проект е отварян от хиляди хора на ден. Накрая организаторите ни поканиха да отпием по чаша вино на изпроводяк от WiFo с идеята, че това е само началото от поредица подобни форуми за вино и храна. Надявам се следващите издания на WiFo да са по-съсредоточени върху съчетаването на храна с вино и културата на хранене и пиене на вино.

В края на форума DiVino.Taste беше обявена и класацията Divino Топ 10 2012 на българските вина. Екипът на Divino определи Midalidare Grand Vintage Malbec Mogilovo Single Vineyard 2010 за българско вино номер 1. На второ място се класира Rubaiyat Chardonnay 2009, а Castra Rubra Butterfly’s rock 2009 заема третото място.

На Рим с любов

снимки на cinefish.bg

Снощи ходихме с приятели да гледаме на Киномания новият филм на Уди Алън, който чаках отдавна – „На Рим с любов”. Прожекцията беше в Зала 1 на НДК; залата беше препълнена, още в началото на седмицата почти не бяха останали билети, тъй като на 17 ноември е единствената прожекция на филма на тазгодишната Киномания. Залата малко се издразни, тъй като преди да започне прожекцията гледахме почти 20 минути реклами, но след това, филмът изтри лошото впечатление. Премиерата на филма в България ще бъде на 21.12.2012, след което филмът ще тръгне масово по кината; световната премиера беше още на 20.04.2012.

“На Рим с любов” (Испания, САЩ, Италия / 2012, 112 мин.) е комедия със сценарист и режисьор Уди Алън. В ролите: Пенелопе Крус, Оливия Уайлд, Алек Болдуин, Елън Пейдж, Уди Алън, Джеси Айзенбърг, Алисън Пил, Грета Геруинг, Джуди Дейвис, Роберто Бенини, Орнела Мути, Рикардо Скамарцио, Карол Алт, Марисел Алварез, Исабела Ферари, Флавио Паренти и др.

След филмите за Лондон, Барселона и Париж, Уди Алън посвещава последният си филм на вечния град, Рим. “На Рим с любов” разказва историите на няколко човека в Рим; проследени са четири отделни сюжетни линии, които текат по едно и също време. Разказва се за любов, опера, за приятни спомени, за обикновените хора и известността на звездите, за филмови звезди и кино, за бизнес и по-богатите италианци. Режисьорът представя с много хумор любовните отношения, приключенията и перипетите, през които минават главните герои в отделните сюжетни линии. Филмът е много лек, ненапрягащ, приятен, разтоварващ, романтичен; през цялото време не спряхме да се смеем. Критиката в Италия е обявила филма като "прекалено романтичен и повърхностен и не показва икономическите трудности, с които се сблъскват повечето жители на италианската столица". Според мен, в сравнение с „Полунощ в Париж” и „Вики Кристина Барселона”, този филм е наистина леко повърхностен, но въпреки това е приятна комедия и си заслужава да се гледа от почитателите на Италия и на Уди Алън.

P.S: Близо 4000 зрители са гледали в Зала 1 най-новия филм на Уди Алън, съобщиха продуцентите на "Киномания 2012" от НДК. Те твърдят, че това е абсолютен прецедент за прожекция на филм в България през последните 10 години.

Чамбао отново в България

снимка Булфото

Завърши поредното концертно турне на испанската група Чамбао (Chambao) у нас. Чамбао представи новият си албум, носещ името на групата на 07 ноември в зала 1 на НДК, София, на 08 ноември в Панаирна палата 2, Пловдив и на 10 ноември в Двореца на културата и спорта, Варна (билетите бяха между 20 и 40 лв).  Днес групата отлетя за Лас Вегас за церемонията по Латино Грами наградите, на която е номиниран последният им албум в категория „Най-добър съвременен вокален поп албум”. На мен лично новият албум много ми харесва, слушам го докато работя нещо или докато чета новини; най-любимата ми песен от албума е “Lo major pa ti”. На сцената бяха вокалистката и основател на групата Мария Родригес (Мари) и 7 музиканта, (които тя представи в края на концерта), които изпяха песните от новия албум, включително и “Lo major pa ti” в акомпанимент на цигулката на Васко Василев, което взриви публиката, както и някои по-стари парчета, като "Pokito A Poko", "Papeles Mojados" и др. Васко Василев беше специален гост на Чамбао на трите има концерта (в Пловдив дори Васко и Мари са изпяли и втори дует – бонус за препълнената палата).

Концертът на групата в НДК обаче не ми хареса много, за разлика от моята компания и почти цялата част от публиката, на които много им хареса (виждах обаче един приятел на следващия ден и той сподели, че и на тях концерта не им харесал много, заради звука, така че не съм единствена с негативно мнение). Причината концертът да не ми хареса беше лошият звук, басовете (или друго) според мен бяха страшно високи (в един момент столовете ни вибрираха от силния звук, а ние седяхме на втори балкон!!), не знам какъв саунд чек са направили през деня, но ефекта на мелодията на различните песни се губеше заради кънтенето и силния звук и всичко звучеше почти еднакво. Зала 1 беше препълнена, имаше и правостоящи; цялата зала пляскаше, викаше и пищеше истерично през цялото време, дори и след като Мари говореше на испански, а мнозинството хора едва ли разбираха какво им казва. На мен ми направи лошо впечатление, че Мари общуваше с публиката на испански, все пак 10 години кариера, издаване на албуми, концерти по цял свят би трябвало да са й показали, че в по-голяма част от света езикът на общуване между различни националности е английски, не испански, но явно за нея най-важна е емоцията, не думите. Не знам дали Мари знае също така, но сиртаки се играе в Гърция, а не в България, групата изсвири набързо едно кратко сиртаки, а публиката много им се израдва (незнайно защо, все пак не изсвириха ръченица, а сиртаки?!). Мари беше облечена в оранжеви шалвари и черен потник с елек  и пя през цялото време боса (като покойната Сезария Евора), като от време на време присядаше където свари по земята на сцената. Като цяло направи впечатление нейната непринуденост, усмивката й, желанието и емоцията, с които пее, позитивизма й, който зарежда хората, които я гледат и слушат. Все пак не съжалявам, че бях на концерта, беше различно изживяване, а албумите на групата мога да слушам с по-добър звук в къщи по всяко време, а на живо изпълнение се чува веднъж на няколко години.

Песните на групата представляват приятна и отпускаща смесица от традиционни испански фламенко ритми (фламенко чил (Flamenco chill)) музика, електронна музика и джаз.

„Желязната лейди” на Киномания

снимка на cinefish.bg

В четвъртък вечер започна кинофестивалът Киномания (8 ноември – 2 декември 2012) с концерт на хора „Мистерията на българските гласове” и с премиера на документалния филм "Балканска мелодия", посветен на пътя на българския хор към получаване на световна известност. Организаторите от НДК са подбрали 64 филма от цял свят, включващи разнообразни заглавия в секциите „Българско кино”, „Класически удоволствия”, „Екранизациите”, „Детско кино“, „Кулинарно кино”, „Музиката”, „Киното и неговата история”, „Италианско кино”, „Фестивал на френския филм” и „Фестивал на фестивалите”. В рамките на фестивала ще се проведат и две изложби - „Български филмови плакати” се състои от около 60 репродукции на плакати от фондовете на Българската национална филмотека и Националния филмов център, включително и такива, получили награда „Златна роза”, а експозицията „Почит към киното и красотата“ представя 10 ексклузивни черно-бели фотографии на датския фотограф Кенет Уилардт.

В петък вечер, в рамките на Киномания, гледахме премиерата за България на биографичният филм „Желязната лейди”, който чакам да излезе по кината от началото на годината. Световната премиера на филма е преди година - на 08.12.2011, а в България все още не е минавал по кината, така че отидохме с голямо желание. Прожекцията беше в Дом на киното, билетите бяха свършили далеч преди началото, аудиторията беше предимно от хора над 50-те и имаше и правостоящи. „Желязната лейди” (Великобритания, 2011, 105 минути) е историческа драма, която разказва основните акценти в биографията на първата жена премиер в Европа – Маргарет Тачър. Сценарист на филма е Аби Морган, режисьор - Филида Лойд. Участват Мерил Стрийп, Джим Броудбент, Антъни Хед, Ричард Е. Грант, Оливия Колман, Хю Рос, Хари Лойд и др.

Филмът показва ключовите моменти от живота на Маргарет Тачър, като ни пренася от наши дни, в които Тачър е стара, болна, с халюцинации, в основните моменти от биографията й, които я изграждат като „желязната лейди”, оставила отпечатък в историята на Великобритания, на Европа и на света. Филмът е интересен, човешки, трогателен, поучителен. Гледайки го, разбрах защо никой от семейството на Тачър не го е гледал и защо доста британци го критикуваха, но въпреки това филмът е доста красноречив, вероятно правдоподобен и си заслужава да се гледа. Историята започва с бащата на Тачър – бакалина Робъртс, който възпитава в нея любов към политиката и отстояване на гражданска позиция, продължава със следването й в Оксфорд, с първите неуспешни стъпки в политиката, срещата с бизнесмена Денис Тачър, който й дава финансов гръб и остава с нея до смъртта си като неин съпруг, продължава с битката за председателското място на Консервативната партия и избирането й за премиер, с войната за Фолклендските острови, атентатите на ИРА, които убиват нейни близки сътрудници и приятели (безмалко дори самата нея), със стачките и трудните решения за икономиката на страната. Филм за жена, със смелост да върви по пътя, който е избрала, с кураж да отстоява себе си и принципите си; която се бори без страх в мъжки свят и става модел за подражание на много жени през 70-ти и 80-те, която казва, че човек трябва да се бори за идеи, принципи и действия, а не за да стане известен, и за когото нашите мисли отразяват това, което сме. Горещо го препоръчвам за гледане.

Филмът има 2 награди „Оскар“ и БАФТА – за най-добра женска роля на Мерил Стрийп и грим, „Златен глобус“ за най-добра женска роля в драма на Мерил Стрийп, 2 награди на Лондонската критика – за най-добра актриса на Мерил Стрийп и британска актриса на Оливия Колман, награда на Нюйоркската критика за най-добра актриса на Мерил Стрийп, 2 номинации за БАФТА – за поддържаща мъжка роля на Джим Бродбент и оригинален сценарий.

P.S: Продуцентите на Киномания обявиха, че поради големия зрителски интерес пускат три допълнителни прожекции на филма за Маргарет Тачър - на 29 ноември от 19.00 и 21.00 ч. и на 1 декември от 20.45 в кино "Люмиер".

Тимон Атински

снимка от sofialive

Поредното представление на Кралския национален театър, Лондон, което беше предавано на живо по сателит в Cinema city, се състоя на 1 ноември. За предишни постановки на Кралския национален театър, Лондон съм писала тук и тук (препоръчвам да се гледат, по възможност на запис, за разлика от обекта на настоящото писание). Постановките от Лондон се предават на живо по сателит и на запис благодарение на Британски съвет България, Cinema City, Програма "Световен театър в София" на Международен театрален фестивал "Варненско лято" и Столична община. Преди дни гледахме „Тимон Атински” (Timon of Athens, 2012, Великобритания), драма от Уилям Шекспир. Режисьор на спектакъла е Никлъс Хайтнер. В ролите: Саймън Ръсел Бийл, Мартин Чембърлейн, Джейсън Чийтър, Ставрос Деметраки, Пол Додс, Дебора Файндли, Киърън МакМенамин, Ник Самсън и др. Актоьорският състав е доста голям, всички играха много добре и накрая получиха аплодисменти от публиката в Лондон, но като че ли публиката в София не остана очарована (спектакълът беше предаван по сателит в над 600 театъра по света). Декорите на спектакъла не са богати (дори са оскъдни), но са в унисон с действието. На мен и компанията спектакълът не ни хареса може би заради тежкият текст на английски  (все пак режисьорът беше запазил оригиналният текст на Шекспир, пълен с остарели думи, които аз специално не знам). Аз се опитвах да следя думите на актьорите, които се лееха като из ведро (Шекспир е щедър на думи, думи и пак думи). Опитвах се да следя и английските субтитри, в които имах стотици непознати думи, опитвах се да следя и българските субтитри, които се разминаваха с английските и с речта на актьорите и се получаваше малка какафония (да не говорим, че българските изречения следваха едно след друго, без пряка реч и не се разбираше кой герой говори в момента, и стояха много слабо на екрана). Българските субтитри бяха по превода на Шекспир на Валери Петров, който ми се струва малко остарял за съвременен прочит на пиесата. И така, на мен и компанията, въпреки добрата игра на актьорите, пиесата не ни хареса заради „проблеми в превода”.

Историята в „Тимон Атински” е съвременна интерпретация на Шекспировата за богат атинянин, който пръска щедро богатството си на приближени около него приятели и хора на изкуството, които се възползват без угризения от неговото безразсъдно пилеене на богатство. В момента, в който Тимон е разорен, той се обръща за помощ към близкия си кръг, но всички лицемерно му обръщат гръб, без да чувстват някакво задължение да помогнат на приятел в нужда или да върнат своите дългове към него. Тимон прави прощален банкет, на който разкрива лицемерието, егоизма, безпощадността на представителите на висшето атинско общество, при което получава само насмешки, неразбиране и отхвърляне. Тимон, намразил човешкият род, избягва в гората, където открива отново заровено богатство, което използва, за да провери отново користолюбието на атиняни и отново остава разочарован.

Запис на „Тимон Атински” можете да гледате на 12 декември, но аз не ви го препоръчвам; по-добре гледайте на запис съвременната комедия „Последната от Хаусманови”, която ще се излъчи на 21 или 23 ноември в Cinema city.