Танц, красота, грация, приказка - „Американски балет за България 2”

На 19 и 20 април в Софийската опера и балет се играха първите спектакли от инициативата „Американски балет за България - 2”. Тази съвместна инициатива на Софийска опера и балет, Сдружение “Cultural Bridges” и Фондация „Америка за България” включва трите балетни творби: “Ла Сорс”, „Скрябин квинтет” и „Шехерезада” и е част от проекта „Балетът по света”, по идея на българския балетист и хореограф Момчил Младенов, като надгражда успешната първа инициатива от проекта – “Баланчин и Фарел”: „Американски балет за България”, реализирана през първата половина на 2011г. Балетът “Шехерезада” на Катрин Поузин е премиера за Европа.

Спектакълът беше като цяло много красив и приказен и си заслужава да се гледа, тъй като представя балет от световна величина; следващите представления ще бъдат на 28 и 29 април.

Балетът “Ла Сорс” (премиера за Източна Европа), е по музика на Лео Делиб и по хореография на Джордж Баланчин; постановката е на Даяна Уайт (бивша примабалерина на "Ню Йорк Сити Балет" и оторизиран постановчик на The George Balanchine Trust), костюми Холи Хайнс; диригент Борис Спасов; участват Марта Петкова, Цецо Иванов, Иванка Касабова, ансамбъл и оркестър на Софийска опера и балет. Този балет няма сюжет, няма и декори на сцената, само балетисти, които танцуват с грация и с добрата техника на движенията разкриват красотата на танца. Балетът "Ла Сорс" е известен още като "розовият балет", тъй като всички костюми са в розово. Костюмите за "Ла Сорс" се правят у нас по модел и под стриктния контрол на бившия главен дизайнер на "Ню Йорк сити балет" Холи Хайнс. Четох някъде, че шивачите в Софийската опера за пръв път усвояват нова техника на шиене на пачките от две части; костюмите наистина бяха  много красиви, в бледо розово, но мен малко ме издразни, че на всички балерини се личеше мястото, в което се събират двете части – ако е по-удобно за балерините добре, но ако методът на шиене се променя, само защото го е показал американски дизайнер – не си струва. Премиерата на балета е била през 1968 г, продължителност 27 минути.

„Скрябин квинтет” е балет по музика на Александър Скрябин, хореография Момчил Младенов, със специалното участие на Георги Черкин (пиано), костюми Християна Михалева-Зорбалиева; участват: Виолета Ангелова (солистка на балета на Сюзан Фарел) и Момчил Младенов, Венера Христова и Дойчин Дочев. Премиерата на балета, с продължителност 15 минути, е през 2012 г. Танцьорите изпълняваха своя танц единствено под акордите на пиано, за това балетът се нарича квинтет – петият участник е Георги Черкин. Накрая балетистите заедно с известния пианист получиха много аплодисменти. След това изпълнение имаше дълъг антракт от 20 минути, за да се подготви сцената за следващия спектакъл – „Шехерезада”.

„Шехерезада” е балет по музика  от сюитата на Н. А. Римски-Корсаков, хореография Катрин Поузин, постановка Мирей Фаварел и Момчил Младенов, сценография Валентин Топенчаров, художник на костюмите Джудана Лин, диригент Борис Спасов, изпълняват солисти и балет, и оркестър на Софийска опера и балет, соло цигулка Ирина Стоянова. Спектакълът беше много красив и приказен, костюмите бяха също много цветни, красиви. В началото балетът започна с арабска музика на запис, след което се включи оркестъра на Софийската опера и балет. Сцената е украсена със семпли декори, които са допълнени от мултимедийни декори, които ни показват корабът на Синбад, Птицата Рока, Лунният Принц с летящия кон, който отлита до Луната и взима своята принцеса, вълшебната лампа. Хореографията разказва историята на Шехерезада, която разказва поредица от 1001 приказки на султан Шахриар и по този начин го покорява и омилостивява, като на сцената се разкриват в танц, музика и мултимедия историите на Синбад Мореплавателя, Аладин и вълшебната лампа, Лунния принц и Лунната принцеса, Птицата Рока и др. Накрая спектакълът събра дългите аплодисменти на залата и подвиквания браво.

Спектакълът „Американски балет за България – 2” е много добър, интересен, красив и си заслужава за се гледа, остават две възможности за сега  - 28 и 29 април. Приятно гледане.

Една реплика на българският павилион на Биеналето във Венеция

снимка от сайта на Музейна Галерия за модерно изкуство

В сряда Музейната Галерия за модерно изкуство отвори врати за изложба „Греди, Хубен, Койчев” (11 април - 27 май), която представя творби на художниците Хубен Черкелов и Греди Асса и на скулптура Павел Койчев. Тази изложба е реплика на българският павилион от Международното биенале за съвременно изкуство във Венеция през 2011, където тримата представяха България. Венецианското биенале е създадено през 19 век и е мястото, където на всеки две години се представят тенденциите за авангардно изкуство в Европа. Участието в него носи престиж и на творците, като повишава цената на техните произведения на международния арт-пазар, носи престиж и на страната, а България участва за пръв път. 54-то издание на Венецианското биенале през 2011 се проведе от юни до кря на ноември като куратор на българската изложба е Джордж Лукс. Към венецианските творби тримата творци прибавят сега и нови творби. Аз направих кратка разходка през творбите от изложбата с изкуствовед от Галерията, която много ме вдъхнови и за това разказвам набързо в блога с идеята четящите да се вдъхновят, да отскочат до „Оборище” 10 и да разгледат изложбата. На входа на Галерията „Виолетова биволица” на Павел Койчев посреща посетителите (скулптурата е от дърво, главата на биволицата е в лилаво, а рогата, копитата и вимето са оцветени в злато). Нова за публиката е инсталацията „Пролетен мотив” на Койчев, създадена специално за изложбата, която е разположена в центъра на залата (представлява агънце от специален материал, което свети и което е стъпило на зелена тревичка); изложени са и шест-седем малки пластики от месинг на Койчев. Греди Асса е представен с няколко големи платна, които пресъздават впечатленията и емоциите на твореца от Малдивите, с една композиция от четири платна с влакчета и с две изненади: „Планината” и „Постмодерна надменност” (платно, създадено специално за Галерията, което намира място веднага до входа). В картините си Хубен Черкелов пресъздава сюжети от емисиите на стари банкноти и монети от различни държави по света (САЩ, България, Германия, Белгия, Либия, Китай, Куба, Италия, Швейцария и др), като по този нетрадиционен начин авторът третира темата за историята, общността и принадлежността към символите на нацията. На мен, от изложените платна на Черкелов, най-много ми харесаха „Пресичането на Вашингтон при Делауеър” и “Banca d’Italia” (по Тициан). Любим мотив за Черкелов е Мадарският конник и на изложбата може да се види платно с известния барелеф; има и платно, изобразяващо римската вълчица, откърмила Ромул и Рем, по Джакомети, както и платно с Малкия принц. От изложбата като цяло най-силно ме впечатлиха трите големи платна на Греди Асса посветени на Малдивите и като цяло стилът на Черкелов (напластяването на слоевете боя, цветовете, използването на специалното холографско фолио, което се използва и в банкноти, в платната-реплики на банкноти – уникален стил, който впечатлява и дори вдъхновява :-) ). Още нещо интересно за Хубен Черкелов е премиерата на документален филм, посветен на неговото творчество „Хубен рисува пари” (България, 2012) на режисьора и сценарист Георги Тенев, на София филм фест през март, който за съжаление аз пропуснах (надявам се някой път да го изгледам, тъй като харесах платна на Хубен извън изложбата и мисля, че има интересен, уникален, впечатляващ стил, за който ще ми е интересно да науча повече). Като приятел на Галерия бих казала: Заповядайте да разгледате новата изложба „Греди, Хубен, Койчев”.

"Лов на диви патици"

снимка от сайта на театъра

Последната премиера на Народен театър „Иван Вазов” е постановката „Лов на диви патици”, която се играе на голяма сцена от края на март. "Лов на диви патици" е написана от руският драматург Александър Вампилов през 1968 година. Постановката е призната за връх в творчеството на драматурга и за една от най-добрите пиеси в световния репертоар. Текстът е предизвикал толкова множество спорове и различни тълкувания, че дори се заражда понятието "загадката Вампилов". Режисьор на постановката е известният руски режисьор Юрий Бутусов; сценографията и костюмите са на Александър Шишкин, а музиката на Фаустас Латенас. Участват: Снежина Петрова, Ирмена Чичикова, Теодора Духовникова, Александра Василева, Иван Юруков, Николай Урумов, Леонид Йовчев, Дарин Ангелов, Валери Йорданов.

Постановката е странна; не мога да кажа дали ми е харесала или не (по-скоро не), но мога да кажа, че дни след като я гледах, се сещах за сцени от нея или за впечатлението, което ми направиха музиката, сценографията и играта на актьорите – така че това може да бъде мотив, за да бъде гледана. Прочетох противоречиви мнения за спектакъла, но всеки човек има различен вкус и трябва сам да прецени дали да гледа нещо или не. Постановката определено има интересна сценография: на сцената са разхвърляни десетки вехтории и джунджурии, дрехи, закачалки, картонени мебели; това са сигурно най-евтините декори в постановка в момента – от картон; костюмите на героините са доста странни; актрисите се преобличат на сцената пред зрителите и ходят полуголи в дадени моменти; сцената се превръща към края в циркова арена, а помощник-режисьорката командва техническия екип за всяка промяна в декорите с микрофон, тоест реквизиторите стават част от общия хаос на сцената и на действието като пренареждат сцената пред зрителите. Постановката е над три часа с антракт, но времето не досажда. Музиката в постановката ми хареса; много забавно ми беше и изпълнението на популярната “Besame mucho” от Николай Урумов –  искрено се радвах на няколкото негови изпълнения; не само изпълнението на песента обаче беше добро - цялата игра на Николай Урумов си беше много добра. Силно беше и изпълнението на останалите актьори, но само това не стига за добра постановка. Като цяло постановката е странно режисьорско решение и всеки трябва да прецени за себе си дали да я изгледа.

Пиесата разказва за живота на обикновения човек в Русия, който ходи на работа, където скучае, лентяйства и се сближава с шефа с цел получаване на някаква облага като например дългочакан апартамент; който се дави в алкохол, боеве и оргии с приятели дни и нощи; който мами жените и презира приятелите си; който е готов да се продаде, за да получи някаква облага; който е готов дори да се самоубие и чието единствено хоби (или интерес) в безсмисления, празен живот е ловът на диви патици. История за семейни скандали, изневери, лицемерно приятелство, пиянства, празнота и безпътица в живота; историята на малкия руснак..
PS Иван Юруков има номинация за награда Аскеер 2012 за Изгряваща звезда за ролята си на Зилов в "Лов на диви патици". Постановката е част от Руския сезон на Народния театър.

„Тодес” със страхотен спектакъл

На 8 април вечерта, в зала 1 на НДК се състоя страхотният танцов спектакъл на балет "Тодес". Това беше 10-тото гостуване на руския балет в България. Спектакълът беше уникален; сбор от модерен балет и акробатика, интересни костюми, светлинно шоу и страхотен ритъм. Отдавна не бях гледала спектакъл, който да приковава така вниманието, като все едно бях хипнотизирана – през целия спектакъл, близо час и половина не можех да отлепя очи от сцената, все едно нищо друго не съществуваше наоколо, освен танцьорите и една малко момиченце, което седеше пред мен и през цялото време им махаше. Светлинното шоу от десетки прожектори в различни цветове подсилваше ефекта на танца, костюмите и музиката. Гърбът на сцената беше осеян с десетки бели лампички, които при изгасването на прожекторите създаваха ефект на звездно небе. В началото на спектакъла един глас само съобщи, че това е десетото гостуване в България, след това след първия час гласът представи изпълнение в чест на Майкъл Джексън (с когото „Тодес” е танцувал), което включваше сбор от няколко песни на Майкъл и на края на спектакъла гласът представи един по един танцьорите и хореографа. Танцьорите изпълниха над дузина отделни танца, като спектакълът беше разделен на три части, между които няколко танцьори забавляваха публиката без музика, само с ръкомахания и подсвирквания, като я подканяха към ръкопляскания и ми напомняха номерата на клоуните в цирка, които разсмиват децата, докато се подготвят костюмите или животните за следващия номер. Отделните изпълнения бяха с различен брой изпълнители – от двама до близо двадесет, и с различни стилове музика и танц, като се редуваха по-бавен и по-игрив ритъм, а танцьорите създаваха различно настроение, и внушаваха различни емоции с телата си. На моменти ми се искаше и аз да съм на сцената и да танцувам с тях, а на края не ми се искаше да свършва. На цялата ни компания танцовият спектакъл много се хареса, а явно и на цялата зала (залата беше пълна, 4-5 хиляди човека), която дълго аплодира на крака танцьорите.

Балет „Тодес” е създаден през 1986 година от Алла Духова, която и в момента е хореограф и директор на трупата; през 1987 трупата прави първите си концерти, а през 1990 тръгва на световно турне на няколко континента, като балетът идва и за пръв път в България. Сега основният състав е от 150 човека и има 80 студия по света. Комбинирането на стиловете е тяхна запазена марка. Те съчетават класически балет, контемпорари, джаз, бродуей, улични танци, брейк денс, акробатика.

Варненският театър на гости на софийска сцена с Ричард III

снимка от сайта на Драматичен театър „Стоян Бъчваров”, Варна

На 24 март Драматичен театър „Стоян Бъчваров”, Варна гостува на сцената на Театър София със спектакъла „Ричард III” от Уилям Шекспир в рамките на Софийски театрален сезон 2012. Постановката на режисьора проф. Пламен Марков е отличена с четири номинации за наградата ИКАР 2012 на САБ: за сценография на Мира Каланова, за авторска музика на Калин Николов, за главна мъжка роля на Стоян Радев и за майсторско техническо осъществяване. Постановката се играе от ноември 2011 на сцената на варненския театър и доколкото разбирам събира много добри отзиви. Режисьор на спектакъла е проф. Пламен Марков; сценография и костюми Мира Каланова; музика Калин Николов. В ролята на Ричард III е Стоян Радев. Останалите персонажи пресъздават: Михаил Мутафов (Лорд Бъкингам), Пламен Димитров (Крал Едуард IV), Валентин Митев (Лорд Хейстингз), Пламен Георгиев (Лорд Станли), Мария Гинкова (Дукеса Йорк), Веселина Михалкова (Кралица Елизабет), Даниела Викторова (Джейн Шор), Свилен Стоянов (Браканбъри), Владислав Виолинов (Тиръл), Николай Божков (Брандън), Благой Бойчев (Дук Кларънс), Илиян Марков (Лорд Ривърз), Александър Андреев (Ратклиф), Биляна Стоева (Кралица Маргарита), Гергана Плетньова (Лейди Ана), Александър Александров (Принц на Уелс), Димитър Димитров (Хенри Ричмонд) и др. В постановката се включват около 30 души - професионални артисти, любители и деца.

На мен като цяло спектакълът не ми хареса, но въпреки това мога да кажа безспорно, че това е един силен спектакъл, който си заслужава да се гледа от любителите на сериозния театър. Спектакълът продължава три часа с малък антракт, но времето минава неусетно и дължината не досажда. Стоян Радев прави силна роля; играта на почти целия актьорски състав е много силна. Костюмите са в унисон с епохата (края на XIV век, Англия) и са интересни (особено това, че мъжете са облечени в дълги поли), но не ме впечатлиха особено. Костюмите, решени в тъмни тонове и слабото осветяване на сцената са в унисон с тъмните страсти (омраза, сплетни, предателство, страхове за рода, убийство) и мрачната и кървава трагедия на героите. Ричард Глостър - мощен владетел, премахващ безскрупулно всеки претендент за трона, включително собственото си семейство, е жесток и циничен, но и интелигентен, гъвкав, решителен. Ролята на Ричард умело е изиграна от Стоян Радев, който влиза напълно в кожата на героя си и заслужава номинацията за главна мъжка роля. Оригиналният текст не е променян много от режисьора, липсват разни остроумни и простеещи хрумки от съвременността, присъщи на други постановки по шекспирови текстове, от което спектакълът само печели. Ето какво споделя сценографът Мира Каланова за спектакъла: „Това не е „царска пиеса”, казваше Пламен Марков често. В нея няма корона, няма кадифе и злато. В този контекст костюмите не трябваше да бъдат дворцови: изрядни, богати, перфектно изгладени. Исках в тях да се усеща умората, прахта, търсех някаква скрита перверзия. Реших да използвам много различни материи и дантели, както и кожа. Търсех фактури, едри гънки, прорези. Исках да направя костюми, които са богати на пластове и цветове, но в тази пищност търсех разрухата. Асиметрията в голяма част от костюмите е част от тази идея. Освен това тя ми даде възможност деликатно да вплета знаците на властта в тях. Стилът Mi pati, характерен за по-ранното средновековие и който смятам за особено театрален, беше някакъв вид отправна точка в тази посока. Идеята мъжете да носят дълги поли, не е нова нито в театъра, нито в модата, нито в историята на костюма. Мисля, че е красиво и много сексапилно. Като цяло идеята за разруха ме водеше. Тя не е видима на пръв поглед, но е втъкана в костюмите. Докато работехме, казвах на шега, че стилът е „средновековен декаданс”". Идеята на режисьора и сценографа умело е реализирана в постановката, за това мога да кажа, че едновременно със силната игра на актьорския състав и умелата адаптация на текста, това е един силен спектакъл, който си заслужава да се гледа, да спечели награди и който събра овациите на публиката в залата на Театър София в събота вечер. Очакваме да видим как ще се произнесе САБ на 27 март.
PS  Спектакълът спечели три награди Икар 2012: за главна мъжка роля за Стоян Радев, за музика на Калин Николов и за майсторско техническо осъществяване.

„Аве” – новият добър и награждаван български филм

снимка от Cinefish.bg

Снощи беше награждаването на 16-ият Международен "София филм фест". Филмът „Аве” получи четири награди - за режисура (Константин Божанов), за най-добър балкански филм, наградата на "Кодак" за най-добър български игрален филм, наградата на Гилдията на българските кинокритици. На фестивала бяха представени 260 филма от 52 държави. Филмът "Аве", чиято световна премиера беше на 9 март, на откриването на "София филм фест", до момента обра и редица други международни награди (носител на Специалната награда на журито – Сараево`11, наградата на ФИПРЕССИ във Варшава`11, наградата за млад талант в Хамбург`11, голямата награда "Iron Herring" в Лийдс`11, наградата за най-добър режисьор на фестивала "Златна Роза" - Варна`11 и номинация за "Златна камера" и участие в Седмицата на критиката в Кан`11). Наскоро лентата бе отличена с награди на Седмицата на режисьорите и Мануел Оливейра за най-добър сценарий и най-добър филм, по време на 32-рото издание на Международния Филмов Фестивал Опорто в град Порто, Португалия.

Филмът „Аве” (България, 2012, 86 мин) е романтична драма; сценарист и режисьор  Константин Божaнов, музика Том Пол. В ролите: Ованес Торосян, Анжела Недялкова, Йосиф Сърчаджиев, Николай Урумов, Красимир Доков, Бойка Велкова и др.

По-рано през деня и аз изгледах филма и останах с противоречиви впечатления. Филмът определено е добър, но мен не успя да ме грабне напълно. На излизане от залата си помислих, че има нещо, което му липсва; по време на филма имаше кратки моменти, в които изпитвах скука или досада; но въпреки това историята е интересна, с комични ситуации и трагични моменти; на моменти натоварващ, на моменти оставящ приятно чувство. Играта на двамата главни актьори е много силна, а това е дебют в киното за Анжела Недялкова (красиво момиче  с бъдеще в киното)! „Аве" е любовна история между 17-годишна тинейджърка - Аве - патологична лъжкиня и фантазьорка, избягала от къщи, за да търси най-близкият си човек на света и Камен - интровертен студент-художник, решен, независимо от последствията, да каже истината. Любовните сцени между двамата са много добре направени, издържани с романтика и фин еротизъм, които оставят приятната мисъл „младите да се обичат, друго не им трябва”. "Аве" е филм за случайните моменти и срещи; за пратениците на съдбата, които ни променят; за сблъсъка на младите хора със света на възрастните; за абдикирането на младите от битката с живота в наркотиците и самоубийствата. Филмът трябва задължително да се гледа от почитателите на българското кино.

Трубадурите

През седмицата бях поканена на рожден ден на близка приятелка, която беше решила да събере двадесетина приятели на леко хапване на шведска маса и приятен разговор, съпроводени от музиката и песните на съвременен трубадур. Приятелят на моята приятелка, вече общ приятел, е съвременен трубадур, тоест изпълнява на живо, самостоятелно (без оркестър) музикални произведения за класическа китара, като в някои случаи освен инструменталното изпълнение, той пее и популярни песни в съпровод на класическа китара. Докато слушах изпълнението на трубадура, освен приятното впечатление от музиката, ми стана и много интересно какво е значението на думата, тъй като за мен трубадурите са певци и музиканти, които свързвам с рицарите, принцесите и замъците от Средновековието и реших да се поровя в интернет за повече информация. Такава обаче липсва в изобилие. Обаче явно трубадурите не са само хора свързани със Средновековието; в наши дни има музиканти, които свирят (китара, мандолина, лютня) и пеят и наричат себе си трубадури.

Ето значението на думата „трубадур” в българския тълковен речник: „Средновековен странстващ провансалски певец и поет, който възпява любовта. прил. трубадурски, трубадурска, трубадурско, мн. трубадурски.”

Световната енциклопедия Уикипедия дава следното определение на думата трубадур: „Трубадурите (от френската дума troubadoures) са създатели и изпълнители на песни по време на Средните векове в Европа, обикновено на т.нар. рицарска лирика. Понякога (макар и по-рядко и от знатен произход, в съотношение близко до 3:1) трубадурите биват и жени - трубадурици, които обаче са ползвали по-специфични жанрове и тематики, и само в един от случаите на лесбийска поема (Na Maria) така наречената рицарска лирика. Смята се, че трубадурите са първите, които са възпяли любовта като нещо възвишено, като чувство, което поучава. Въпреки това, те са издигали в почит единствено страданието от несподелената любов, не консумирането й, или поне така е възприето от литературния канон, тъй като в архивите от трубадурната поезия и нейните секуларни инварианти от Средновековието изобилстват и с профанна тематика.”

Аз, като един съвременен трубадур (човек, възпяващ любовта като нещо възвишено, като чувство, което поучава) може би ще се разтърся занапред за информация и в някои специализирани книги. Ако вие разполагате с такава (извън тази за операта Трубадур на Верди), моля пишете.

Потомците

снимка от Cinefish.bg

От петък по кината тръгна още един филм, отличен с много номинации през последните месеци – „Потомците” (The Descendants, САЩ, 2011). Режисьор на филма е Александър Пейн, сценаристи: Александър Пейн, Нат Факсън и Джим Раш. С участието на: Джордж Клуни, Бо Бриджис, Джуди Гриър, Шайлийн Уудли, Амара Милър, Матю Лилард, Робърт Форстър и др. Като жанр филмът е определен като драма, комедия, но за мен, въпреки многото комични ситуации, той в никакъв случай не е комедия, а семейна драма.

"Потомците" беше сред фаворите за наградите „Оскар” с пет номинации, включително за най-добър филм и най-добър актьор във водеща мъжка роля за Джордж Клуни. Филмът спечели „Оскар” в категорията "Адаптиран сценарий". Освен с номинация за „Оскар”, Клуни беше отличен за изпълнението си с награда "Златен глобус" за най-добър актьор в драма, а филмът получи „Златен Глобус” лобус””за най-добра драма.

Сценарият на "Потомците" е базиран на книгата на Кауи Харт Хемингс. Интересното е, че "Потомците" стартира като къс разказ, чието действие се предава през погледа на най-малката дъщеря Скоти. Впоследствие младата писателка започва да пише от гледната точка на Мат Кинг, мъж на средна възраст. Издадената през 2009, книга става мигновен хит сред критиците и получава множество положителни отзиви за умело обрисуваните образи и най-вече този на Мат Кинг (книгата е издадена наскоро и в България).

Филмът е интересен, трогателен (може дори да ви разплаче), за някои натоварващ, човешки, комичен и красив с гледките от Хавайските острови. Филмът изобилства със сцени с широки плажове, зелени планинини, красиви цветя, орхидеи, синьо-зелен океан – много е красиво. Филмът разказва една човешка история, която може да се случи на всеки, независимо дали живее на прекрасен остров (или както някои казват в Рая) или в който и да е континентален град. Никой не е застрахован от внезапен инцидент, който преобръща собственият му живот и този на семейството му; инцидент, при който мъжете, улисани в работохолизма си, разбират, че най-ценното е любовта и семейството и биха дали всичко да поправят нещата, но в такива моменти връщане назад няма; това което остава, е да се гледа напред в бъдещето, да се полагат усилия да се положи ново начало и да се върви напред с ясна представа за промените, които са настъпили, за причините, които са ги породили и за ценностите, които носим в себе си. Филмът е интересен и с това, че показва как местното население държи на родословието, на предците си и на потомците си; земята и рода са най-ценните за обитателите на хавайските острови (както би трябвало да са най-ценното и за всеки нормален човек), никъде другаде няма да се видят толкова много портрети на предшествениците по стените на къщите, колкото в този филм. Филм за любов, изневяра, ревност, благородство, семейни отношения, родствени връзки, приятелство, смърт, необратимост на моментите и значение на ценностите. Това е филм с мисъл и послание, без супергерои и специални ефекти и си заслужава да се гледа от хората, които харесват стойностно кино.

Йони Видал за втори път в България

На 6 март вечерта, Студио 5 в НДК беше домакин на представянето на новия албум на Йони Видал и формацията му Лас Естрейас – Chill Out My Wave. На мен Йони Видал ми е познат от Джаз фестивала в Банско през август 2011, а на моите приятели им беше съвсем непознат; въпреки това, те ми се довериха и всички останахме много доволни.  Концертът ни хареса, останахме с приятно впечатление от музиката, от ентусиазма на изпълнителите, от усмивките на Йони; разтоварихме се от работния ден в приятната атмосфера, която създава Студио 5 и повече от час и половина минаха като 5 минути. Музикантите започнаха концерта почти в 19 часа, свириха без почивка и през цялото време показваха, че се радват на срещата с публиката и на факта, че някои от тях са отново в България, наслаждаваха се на свиренето си и искаха да доставят наслада и на публиката, която ги аплодираше ентусиазирано. Музикантите показаха и мартеничките, които носеха на ръцете си от домакините. Този път Йони Видал беше с различен състав от Банско; в изпълненията му памагаха Анджело Криши (ударни), Фабио Пики (клавишни) и Ален Ринало (бас). Албумът на белгийският композитор, китарист и вокалист с испански корени, предава впечатления и вдъхновение, събирани от цял свят. Десетте парчета са резултат от петгодишна работа и представят смес от испански ритми и джаз китара, будистки напеви, фламенко и електро лаундж. Музикантите гостуват за втори път в България по покана на д-р Илиев и Международния джаз фестивал Банско и на посланика на Кралство Белгия в България (които бяха специално поздравени в края на концерта с по-бурни латино ритми). Групата ще прави по време на престоя си у  нас и фото-сесия с българския фотограф Валентин Димитров.

Йони Видал - класическа китара, бас, вокал. Испанец по произход, той е роден в Лиеж, Белгия. Изучава класическа китара, класическо пеене, теория; джаз-китара, джаз-хармония, джаз-импровизация и др. Свири буквално във всички стилове - испански, латино, джаз, соул, рок, блус, поп, джаз-рок, фюжън, acid jazz, класическа китара, латино-джаз, chill out, lounge.

Маската на властта

Снощи изгледах „Маската на властта”, един от претендентите за тазгодишните Оскари; филм, който влиза в групата на филмите, които се гледат вече само от киномани; филм с мисъл и послание, без екшън, супергерои, взривове, върколаци и специални ефекти. Премиерата за България беше на 24 февруари. „Маската на властта” (The Ides of March, САЩ, 2011) е драма, към което аз бих добавила и политическа; филмът имаше номинация за Оскар 2012 за най-добър адаптиран сценарий, но не спечели. Режисьор на филма е Джордж Клуни, сценаристи: Бо Уилимън, Грант Хеслов; по книгата на Бо Уилимън. С участието на: Джордж Клуни, Райън Гослинг, Евън Рейчъл Ууд, Филип Сиймур Хофман, Пол Джамати, Мариса Томей, Джефри Райт, Макс Мингела и др. Филмът е интересен, но аз като че ли имах по-големи очаквания и останах леко разочарована от позната интрига; актьорският състав е много силен, дори последните месеци се е обсъждало с изненада в киносредите липсата на номинация за Райън Гослинг.

Филмът разказва за интригите, които съпътстват една кандидат-президентска кампания на демократите в Щатите; за трансформацията, която преживява млад, преуспяващ прессекретар, идеалист, вярващ в своя кандидат и работодател до безскрупулен играч от голямата политика. Филмът е разказ за политика, власт, влияние, амбиции, лоялност, морал, предателство, отмъщение и разбира се секс (като че ли не е възможна кампания за президент без секс със стажантка). За пореден път се убеждаваме, че политиката е мръсна игра, в която липсва морал и за идеалистите или няма място, или бързо се отърсват от идеалите си, ако искат да останат в света на голямата политика, а благородните каузи са обречени – това е положението още от римската империя до днес и така ще бъде занапред, защото такава е човешката природа. Филмът е добър и ще е интересен на киноманите.