30 март 2013

Ръжда и кости



снимка на cinefish.bg

Преди два дни погледнах програмата на София филм фест и видях, че „Ръжда и кости” е с последна прожекция; бях го сложила в списъка за гледане и веднага се запътих към Дома на киното, който между другото за жалост никак не е ремонтиран, а бях останала с впечатлението, че е направен основен ремонт на киното, но уви. Все още филмът не е вървял по кината, но за щастие беше включен в програмата на София филм фест.
Ръжда и кости” (De rouille et d'os/Rust and Bone, Белгия, Франция, 2012, 120 мин.) е типична европейска драма с режисьор Жак Одиар и сценаристи: Томас Бидеген и Жак Одиар, по произведението на Крейг Дейвидсън. Участват: Марион Котияр, Матиас Шонартс, Арман Вердюр, Селин Салет, Корин Масиеро и др. 
Филмът е много добър, интересен, затрогващ, от тези, които в определени моменти (на съпричастност с героите) те стисват за гърлото, отпускат при обрат в сюжета и отново засядат като буца, но при които все пак накрая излизаш доволен, че всичко в живота може да се понесе, щом ни води към щастлив край. Филмът напомня малко на френския „Недосегаемите”, за който съм писала тук. В „Ръжда и кости” е разказана историята на бивш боксьор, който е без работа, без доходи, без приятели, с 5-годишно дете на ръце и сестра в южна Франция, която да ги приюти, който пътува на стоп, краде, участва в нелегални боксови мачове; силен, груб, избухлив и първичен, лишен от сантименти. Разказана е и историята на дресьорка на косатки, със страст към адреналина и съблазняването на мъже в нощни клубове; силна, издръжлива, сексапилна. В даден момент пътищата им се пресичат и двамата поемат предизвикателството на общата им среща, като малко по малко се променят взаимно, градят приятелство, сексуална връзка и любов. В даден момент всеки един от двамата помага на другия с каквото може – силна ръка, разбиране, подкрепа, секс, обич, които на единия връщат желанието за живот, а на другия вярата в себе си и чувствителността. Това е филм за човечността, за силата на духа, за надеждата и желанието за живот и за свободата на личността; за умението да приемаш предизвикателствата, които животът ти отправя с вяра в себе си и в доброто у другите; за човешкото сърце, което има нужда от приятелство, разбиране и любов. Филмът внушава, че няма безнадеждни ситуации, ако вярваме в себе си, в силата на духа си и в околните, които са готови да подадат ръка. Филм за обратите в живота, безнадеждността, желанието за живот, вярата в себе си, филм за любовта. Да се гледа задължително от киноманите. 
През последната година филмът има много номинации  и някои награди: номинация за „Златна палма” в Кан 2012, номинации за Златен глобус 2013 за най-добър чуждоезичен филм и най-добра актриса в драма (Марион Котияр); 4 награди Сезар 2013: за адаптиран сценарий, музика, монтаж и изгряващ актьор (Матиас Шонартс), както и номинации за награда БАФТА за най-добър неанглоезичен филм и за най-добра актриса.

25 март 2013

Заразяване и Странични ефекти по Содърбърг



Наскоро изгледах новият и вероятно последен филм на Стивън Содърбърг – „Странични ефекти”. „Странични ефекти” (Side Effects, САЩ, 2013, 106 мин.) е криминална драма със сценарист Скот З. Бърнс и режисьор Стивън Содърбърг. Участват: Руни Мара, Джъд Лоу, Катрин Зита-Джоунс, Чанинг Тейтъм и др. Премиерата му в България беше на 15–ти март.
На мен филмът ми хареса; стори ми се интересен, увлекателен, реалистичен, динамичен, с неочакван край; актьорите играят много добре, според мен Джъд Лоу прави силна роля, Катрин Зита-Джоунс също се оказва достоен противник в надиграването. За разлика от „Заразяване”, тук не се акцентира толкова върху медицинската диагноза, симптомите и характеристиките на отделните лекарствени препарати, колкото върху обратите в сюжета и психологическите състояния на отделните герои, върху отношенията, които имат и действията, които предприемат в преследване на своята цел. Една от основните сюжетни линии е злоупотребата с лекарства и особено с антидепресанти и транквиланти, като тенденцията е особено масова в щатите, където едва ли не всеки човек има личен психоаналитик. В Европа модата не е толкова силна, но все пак самолечението, резистентността към някои лекарствени средства, недостатъчното финансиране на зравноосигурителните системи, борбата между фармацевтичните компании, рекламите на лекарства; всичко изброено е част от диагнозата на съвременното общество и Содърбърг акцентира върху тази тема, повдигайки леко завесата на фармацевтичния бизнес (един от най-печелившите в света). Във втората част филмът се превръща в трилър, акцентиращ върху психологическата игра между основните герои и обратите, които се случват в надиграването им. Филмът нито за миг не доскучава, задържа интереса на зрителя до самия край на филма и според мен си заслужава да се види.
Естествено след като изгледах „Странични ефекти” на кино нямаше как да не изгледам в къщи и по-стария „Заразяване” (фармацевтичен бизнес, какво да се прави, интерес мой и мой път). „Заразяване” (Contagion, САЩ, 2011, 106 мин.) е екшън-трилър, в който основната тема е пандемията, която в днешния високотехнологичен, глобален свят е съвсем реална опасност; респираторните заболявания, които могат за часове да обиколят земното кълбо; търсенето на ново лекарство - ваксина, която да има ефект в лечението на нов вирус.  Въпреки, че сюжетът е измислен, той е съвсем реален като се вземе предвид истерията и смъртните случаи с птичия и свински грип преди няколко години. Филмът разкрива и човешката страна в пандемията, личните и семейни драми на главните герои и взаимоотношенията на засегнатите в една подобна ситуация на глобална заплаха от заразяване и последвалите хаос, паника, карантина и всеобщи бунтове, грабежи и размирици.
Сценарист отново е Скот З. Бърнс, режисьор Стивън Содърбърг. Участват: Гуинет Полтроу, Джъд Лоу, Лорънс Фишбърн, Кейт Уинслет, Мат Деймън, Марион Котияр и др.. Филмът е напрегнат, интересен, динамичен, реалистичен, въздействащ, провокативен (накара ме да се замисля дали трябва едно семейство да има план за действие при бедствие, пандемия и съответно запаси от различни продукти?!). Актьорите от звездния състав играят много добре. Заслужава да бъде гледан от пропусналите го, в крак с последния „Странични ефекти”.

24 март 2013

Любов по Ханеке



От доста време се каня да седна да пиша за 17-тия СОФИЯ ФИЛМ ФЕСТ (Sofia International Film Festival, 7 - 17-и март 2013) и за най-търсения филм „Любов”, но все не остава време. Филмът „Любов” е с режисьор и сценарист Михаел Ханеке, оператор - Дариуш Конджи. В ролите - Жан-Луи Трентинян, Еманюел Рива, Изабел Юпер, Александър Таро, Уилям Шимел и др.. Когато го гледах залата беше препълнена до краен предел; доколкото разбирам от публикации, най-големият интерес на феста е към този филм и към „Хичкок”, а програмата на фестивала е доста богата.
Филмът „Любов” е много силен и много тежък, на моменти сърцераздирателен, като показва една нормална житейска ситуация, в която, в наши дни, може да изпадне всяко едно семейство, като едновременно с това разкрива с много топлина едни семейни отношения, които трябва да са присъщи на всяко едно семейство, но явно не са. Филмът ни разкрива любовта в най-чистата й форма между възрастна семейна двойка мъж и жена, нежността, уважението, което изпитват един към друг, приятелството, взаимопомощта. В даден момент жената получава мозъчен удар, след което и деменция и двойката е изправена пред изпитанието да запази достойнството и любовта си насред болката и разрухата, като единия прояви непоколебима отдаденост, а другия благородство. В определен момент всеки един от двамата е изправен пред тежкия избор дали и как да продължи да живее сред болката и разрухата, като същевременно запази честа на другия и достойнството си, както и общата им обич. Ситуации, присъщи на безброй семейства по света. Жан-Луи Трентинян и Еманюел Рива играят много убедително и правят силни роли. Филмът получи множество награди, което може би говори, че съвременното общество (или по-скоро киноиндустрия и зрители) се е отдалечило на светлинни години от нормалните човешки взаимоотношения (като чувства и емоции, за които споменавам по-горе) и от нормалния ход на живота, та възприема историята с такъв интерес и патос.
Ето някои от наградите и номинациите за филма през последната година: Кан 2012 – награда „Златна палма”; Европейски филмови награди 2012 – награди за най-добър актьор (Жан-Луи Трентинян), актриса (Еманюел Рива), режисьор, филм и номинации за композитор и сценарий; две награди БАФТА – за най-добър чуждоезичен филм и за най-добра актриса, 5 награди „Сезар” (най-добър филм, най-добри режисьор, актьор и актриса, най-добър сценарий); награда Златен глобус 2013 за най-добър чуждоезичен филм; Оскар 2013 – номинации за най-добър филм, най-добра актриса (Еманюел Рива), най-добър режисьор, оригинален сценарий и чуждоезичен филм, като спечели Оскар за най-добър чуждоезичен филм. 
Филмът може да бъде гледан в рамките на фестивалната програма и днес 24-ти март,  и на 28-ми, 30 март и 6 април. Всеки киноман трябва да го види.
А повече за моето разбиране по темата любов, можете да прочетете тук.

23 март 2013

ТЕАТРАЛНА ИЗЛОЖБА



През седмицата приятели ме заведоха на театър в Учебния куклен театър на НАТФИЗ с блатотворително-развлекателна цел. Бяхме голяма група; да не кажа, че бяхме почти целия салон, тъй като моите приятели бяха купили 30 билета (цената на билета беше 3 лв, което ми се стори смешна цена за изкуство). Гледахме постановката „Театрална изложба” с автори и режисьори: проф. Румен Рачев и доц. Б. Георгиева.  Участват студентите от 3 курс, от класа на проф. Рачев: Ангелина Русева, Ася Атанасова, Виктория Христова, Даниела Маринова, Даниела Ненова, Денис Христов, Елица Данаилова, Ивета Колева, Йоана Гладнишка, Любомира Миланова, Мартин Радоев, Мартина Колева, Мирослав Стойнов, Радостина Кожухарова, Светослав Тихолов и Тихомир Трифонов.
Спектакълът е свеж, лек, информативен (да не кажа образователен), развлекателен, наситен с много фин хумор и въображение. Студентите играят с голямо желание, дори страст. На зрителя са представени десет картини на десет различни художници, творили в различни епохи и държави в Европа, като е разказана накратко биографията на художника и е интерпретирана историята около създаването на съответната картина и смисъла на изобразеното в нея. Идеята на авторите на спектакъла е, че всички изкуства са свързани помежду си чрез човешкото въображение и дух. Музиката много ми хареса. Интерпретацията на картината на Пол Сезан „Пушачът” беше направена много красиво; разчувства ме играта на облачетата дим от лулата, „Работник и Колхозничка" от едноименната скулптурна композиция на Вера Мухина също ме впечатли. Всички много се смяхме, някои от групата дори подвикваха браво на децата и снимаха (с което малко притесняваха младите актьори), на всички им хареса спектакъла. Следваща постановка е на 26 март и ако и вие искате да подкрепите студентите, можете да се обадите на касата на Учебния театър, за да запазите повече билети. Желанието да се прави изкуство по фино хумористичен (а не дебелашки), красив и интелигентен начин трябва винаги да бъде подкрепяно.

20 март 2013

Бъдеще за България ?!



По принцип в блога публикувам единствено текстове, които са изцяло мое дело. В този пост ще си позволя да публикувам една притча, която наскоро прочетох в една книга, и която ме препрати към политико-икономическата обстановка в България в момента и към въпроса „Има ли бъдеще за България и какво е то?!”. Пожелах да споделя притчата с повече хора, които не са чели книгата, тъй като сметнах, че е свежо попадение, а и авторът на книгата не би предявил претенции за авторско право, защото публикува романите си онлайн.

„Населението на един град в пустинните планини на провинция Херат след векове на безредици и лошо управление било отчаяно. Не можело да срине монархията така изведнъж, но същевременно вече не понасяло многото поколения арогантни и егоистични управници. Свикали Лоя Джирга, както се наричал съветът на местните мъдреци. 
Лоя Джирга решила: ще се избира цар на всеки четири години и той ще разполага с абсолютна власт. Ще може да увеличава данъците, да изисква пълно подчинение, да си избира различна жена всяка нощ, да яде и да пие, докато може. Ще носи най-хубавите дрехи, ще язди най-добрите животни. И накрая, всяка негова заповед, колкото и абсурдна да е, трябва да бъде изпълнена, без да се обсъжда дали е логична или справедлива. Но когато изтекат четирите години, ще трябва да се откаже от трона и да напусне мястото, като вземе със себе си единствено своето семейство и дрехите на гърба си.
Всички знаели, че това означава да умре най-много до три-четири дни, тъй като в тази долина нямало нищо друго, освен безкрайна пустиня — смразяващо студена през зимата и нетърпимо гореща през лятото.
Мъдреците от Лоя Джирга си представяли, че никой не би посмял да вземе властта, и така ще могат да се върнат към старата система на демократични избори. Решението било разпространено, тронът на управника бил свободен, но условията били строги. Отначало доста хора се зарадвали на възможността. Някакъв старец, болен от рак, приел предизвикателството, но умрял по време на мандата си с усмивка на лице. Последвал го един луд, но заради умствените си проблеми си тръгнал след четири месеца (грешно бил разбрал) и изчезнал в пустинята. После тръгнали слухове, че тронът е прокълнат, и повече никой не посмял да рискува. Градът останал без владетел, започнало да царува безредието и жителите разбрали, че монархията трябва да бъде забравена завинаги. Приготвили се да променят своите навици и обичаи.
Лоя Джирга започнала да приветства мъдрото решение на своите членове. Не задължили народа да избира, просто успели да премахнат амбицията на онези, които желаели властта на всяка цена.
Тъкмо тогава се появил един женен мъж с три деца. Всъщност бил съвсем млад, още момче.
  — Приемам поста — казал той.
Мъдреците се опитали да му обяснят рисковете на властта. Все пак имал семейство. Казали му, че всичко е измислено просто, за да откажат авантюристите и деспотите. Но момчето било твърдо в решението си. И тъй като нямало връщане назад, на Лоя Джирга не оставал друг избор, освен да чака още четири години, преди да осъществи плановете си по-нататък.
Момчето и неговото семейство станали отлични управници. Били справедливи, разпределяли много добре богатствата, свалили цените на хранителните продукти, организирали всенародни тържества при смяна на сезоните, поощрявали занаятчийството и музиката. Същевременно всяка нощ дълъг керван от коне напускал мястото, влачейки тежки каруци, чието съдържание било покрито с платнища, та никой да не може да види какво има вътре.
Тези каруци никога не се връщали.
Отначало мъдреците от Лоя Джирга мислели, че се краде съкровището. Но се утешавали с факта, че момчето никога не се осмелявало да се отдалечи от стените на града. Ако го било сторило и било изкачило първата планина, щяло да открие, че конете умират, преди да стигнат твърде далече — та те се намирали в едно от най-непригодните за живеене места на планетата. Събрали се отново и си казали: да го оставим да прави каквото иска. След като мине неговото царуване, ще отидем на мястото, където конете са паднали от умора, а конниците са умрели от жажда, и ще си върнем всичко обратно.
Престанали да се безпокоят и зачакали търпеливо.
В края на четирите години момчето било принудено да слезе от трона и да напусне града. Населението се разбунтувало — в края на краищата отдавна не били имали толкова мъдър и справедлив управник!
Но решението на Лоя Джирга трябвало да се уважи. Момчето отишло при жена си и децата си и ги помолило да го последват.
 — Аз ще дойда с теб — казала жена му. — Но остави поне децата ни тук, че да могат да оцелеят и да разказват твоята история.
— Довери ми се.
Тъй като племенните закони били строги, жената нямала друг избор, освен да се подчини на мъжа си. Яхнали конете си, отправили се към градските порти, сбогували се с хората, с които се сприятелили по време на царуването. Лоя Джирга била доволна — дори и при толкова много поддръжници на досегашния цар условието трябвало да бъде изпълнено. Повече никой нямало да се осмели да се качи на трона и най-накрая щели да се възстановят демократичните традиции.
Щом имали възможност, щели да си върнат съкровищата, които сигурно били захвърлени в пустинята на по-малко от три дни път.
Семейството напредвало към долината на смъртта, потънало в мълчание. Жената не се осмелявала да говори, а децата не разбирали какво става. Бившият цар бил потънал в мислите си. Изкачили един хълм, целия ден пресичали широка равнина и накрая легнали да спят на върха на следващия хълм.
Жената станала рано сутринта — искала да се възползва от последните си дни живот, за да погледа планините на земята, която толкова обичала. Изкачила се на самия връх и погледнала надолу, сигурна, че ще види друга пустинна равнина. И не повярвала на очите си.
В продължение на четири години керваните, потеглящи през нощта, не пренасяли злато и пари. Носели тухли, семена, греди, керемиди, платове, подправки, животни и традиционни инструменти за добиване на вода дълбоко от почвата.
Пред нея се простирал друг град — много по-модерен и по-красив, където всичко работело.
— Ето го твоето царство — казал мъжът й, който току-що се бил събудил. — Откакто разбрах за закона, знаех, че е безсмислено да се опитваме да променим за четири години нещо, което е било съсипано от векове наред поквара и лошо управление. Но бях сигурен в едно. Че всичко може да се започне отначало.”

Горният текст навежда на размисъл; иска ми се всеки да извади извод от текста и размислите за себе си и да помисли какво би направил, за да помогне на страната си, защото както е казано „бъди промяната, която искаш да видиш в света”, тъй като „по делата им ще ги познаете”.

16 март 2013

Дамата с камелиите



На 14 март  гледах единственото за сезона представяне на балета на Софийска опера и балет „Дамата с камелиите”. Балетът е по музиката от операта „Травиата” на Джузепе Верди, адаптирана за танци от руския композитор Сергей Онсоф; а действието е по романа на  Александър Дюма-син „Дамата с камелиите” (1848) и напомня либретото на „Травиата”. Времето на действие е средата на 19 век, а мястото – Париж и околностите. Режисьор и хореограф на спектакъла е Ирен Шнайдер, помощник-хореограф е руският експерт Дмитрий Передугов, сценография Еберхард Матиас, костюми Стефан Станисиц; диригент Борис Спасов. Балетът се играе в три действия от няколко сезона на родната ни сцена.
Действащи лица и изпълнители: Маргарита Готие - Марта Петкова, Арманд Дювал - Никола Хаджитанев, Жорж Дювал - Росен Канев, Граф Жирей - Ясен Вълчанов, Смърт - Дойчин Дочев, Барон де Варвие - Еленко Иванов, Пруданс - Вихра Маджарова, Олимпия - Лора Бошнакова, Анаис - Александра Дрангажова, Три Кокетки - Катерина Петрова, Илиана Филипова, Венера Христова, Нанин - Людмила Илиева, Нишет - Иванка Касабова, Густав - Георги Аспарухов, Сент Годен - Борислав Петров, Еужен - Георги Банчев, Артур - Светослав Николов, Гастон - Иван Георгиев, Франц Л. - Иван Шопов, Стара дама - Албена Георгиева, оркестър и ансамбъл на балета
Като цяло спектакълът хареса на мен и компанията като съвкупност от музика, костюми и изпълнение. Музиката на Верди (от Травиата) е популярна, емоционална и красива, едно от най-забележителните световни музикални произведения; низ от красиво изваяни и емоционално наситени мелодии и нямаше как да не ми хареса (освен това голяма част от мелодиите са ми познати). Специалисти наричат Верди „поет на най-дълбоките човешки чувства”. Костюмите са красиви, някои рокли стояха много нежно. Сценографията е интересна, липсват декори, а сценографът е заложил на светлинните ефекти за декора, като художественото внушение се постига чрез игра на светлината върху огромни прозрачни платна с изрисувани цветя. Марта Петкова танцуваше красиво и стоеше много нежно на сцената. Кордебалета в повечето изпълнения имаше синхрон. Първо действие беше малко скучно поради липса на динамика, след антракта стана доста по-интересно поради смяната на сцените, смяната на разнообразни костюми и динамиката в действието. Балетът си заслужава да се гледа, защото предлага красива музика, танц и визия и успява да пренесе зрителя в друг свят, далеч от делничното.

12 март 2013

Евгений Онегин



снимка на Софийска опера и балет

В неделя вечер гледах последното за сезона представяне на най-новия оперен спектакъл на Софийска опера и балет - „Евгений Онегин”. „Евгений Онегин” е съвместна продукция на Софийската опера и балет и Букурещката национална опера с премиера през януари 2013, след десетки години пауза. Спектакълът е поставен от румънски екип: от румънския оперен и театрален режисьор Йон Карамитру, сценографията е на Мария Миу, костюмите са на Виорика Петровичи, а хореографията е на Мирела Симничану, диригент - Юрие Флореа.
„Евгений Онегин” (1877-1878) е опера в три действия (седем картини) на великия руски композитор П.И.Чайковски, който е и автор на либретото в голямата му част, малка част е на Константин Шиловски, по едноименния роман в стихове на А. Пушкин. Действието се развива в Петербург и на село през 20-те години на 19 век. Чайковски е автор на опери, симфонии, три балета, симфонични пиеси, камерни творби и художествени песни, които водят до нов етап в развитието на руската класика, но и заемат челно място в световната музикална култура.
Действащи лица в операта и изпълнители: Ларина, помешчица – мецосопран - Иванка Нинова, Татяна, нейна дъщеря – сопран - Екатерина Куприевская, Олга, дъщеря – мецосопран - Цвета Сарамбелиева, Филипевна, бавачка – алт - Юлиана Иванова, Евгений Онегин – баритон - Петър Димов, Ленски – тенор - Даниел Острецов, Княз Гремин, бас - Ангел Христов, Ротни, бас - Стоил Георгиев, Зарецки, бас - Димитър Станчев, Трике, французин, тенор – Хрисимир Дамянов; селяни, селянки, гости на бала, помешчици, дами, офицери - оркестър, хор и ансамбъл на балета на Софийска опера и балет и детски ансамбъл "Пим-Пам".
Спектакълът е много красив, напомня на театрална постановка, може би защото ярко изпъкват психологическите състояния на главните герои при играта на певците. Руската оперна певица Екатерина Куприевская пее с лекота, завладяващо и успява да пресъздаде красиво емоционалните състояния и характера на своята героиня Татяна (дори успява да накара зрителя да се постави на мястото на героинята). По мнение на критици образът на Татяна е един от най-хубавите, най-завършените, най-цялостните и дълбоко психологични образи в цялата оперна литература. Цвета Сарамбелиева също умело внушава с играта и пеенето си лекомислието и суетността на Олга. Петър Димов, Даниел Острецов и Ангел Христов също умело показват на зрителя емоционалните борби и качества като чест и достойнство на своите герои. Много се радвах, че операта е на руски, тъй като през цялото време можех да следя репликите на героите почти без превод (въпреки че превод имаше и на български, и на английски, но по-старите поколения разбираме, когато се пее на руски). Като цяло, като се замисля това е най-театралната оперна постановка, която съм гледала напоследък (за много от последните оперни спектакли на Софийска опера има ревюта в блога), в повечето изпъква пеенето на оперните ни гласове, но тук изпъкват и актьорските качества на певците. Костюмите са красиви, сценографията е лека и красива. Поздравления за съвместната работа на Софийската и Букурещката опери. Като цяло спектакълът впечатлява с добро пеене, емоционална игра, красиви костюми и си заслужава да се гледа.

03 март 2013

Полет


снимка на cinefish.bg

От 22 февруари по кината върви новият филм на режисьора Робърт Земекис „Полет”. Драматичният „Полет” (Flight, 2012, САЩ, 138 мин.) е трилър, почиващ на реални събития, със сценарист Джон Гатинс. Участват Дензъл Уошингтън, Джон Гудман, Дон Чийдъл, Кели Райли и др.
Филмът получи две номинации за награди „Оскар” на Американската филмова академия за главна мъжка роля и за оригинален сценарий, както и номинация за „Златен Глобус” за изпълнението на Дензъл Уошингтън, но не получи съответните награди.
На мен филмът, въпреки някои критики, ми хареса. В началото е доста динамичен, самолетната катастрофа е драматично и правдоподобно пресъздадена и кадрите успяват да трогнат. След първоначалните динамични сцени действието е по-бавно и основно съсредоточено върху вътрешния свят на главния герой – капитана на самолета (Дензъл Уошингтън), при което изпъква добрата игра на актьора. Като цяло филмът не е толкова съсредоточен върху самолетната катастрофа, колкото върху психологията на главния герой – върху вътрешните борби, които води със своите слабости, пороци, със своето минало, със своите надежди и желания. Филмът акцентира върху въпроса може ли човек, който спасява почти всички пасажери в самолетна катастрофа чрез уникално пилотиране да бъде герой след като не спазва моралните и професионални задължения и пилотира пиян и дрогиран?! Основна тема е зависимостта към алкохол и наркотици, който е основен проблем (широкоразпространено заболяване) във всяко общество. Странно намесена в разследването на случая е и темата за Бог (на мен не ми стана ясна стратегията на адвоката, респективно сценариста, да вкарва темата Бог в един инцидент, предизвикан от технически проблем и човешка грешка). Като цяло основни за филма са човешката психология и отношението на човека към истината и лъжата, към честта и достойнството, към приятелството, отхвърлянето и любовта, към прегрешението, към чувството за вина, към силата да признаеш грешките и да поискаш прошка от близките и обществото и към поемането на съответната отговорност за грешките. Филмът е на моменти динамичен и трагичен, на моменти драматичен и дълбок, интересен, кара те да си размърдаш мозъка и емоциите и си заслужава да се гледа.

Гледайте Когато дъждът спря да вали


снимка от сайта на Малък градски театър

Преди няколко вечери гледах най-новата постановка на Малък градски театър „Зад канала” – „Когата дъждът спря да вали” (премиерата е била на 16 януари).
Когато дъждът спря да вали” е пиеса на австралийския писател Андрю Бовел, завършена през 2007 и поставяна вече в няколко държави с голям успех (Австралия, Ню Йорк и Лондон). Режисьор на постановката е Зорница София Попганчева, сценография и костюми - Чавдар Гюзелев, музика - Калин Николов. Участват Пенко Господинов, Иво Аръков, Илка Зафирова, Василена Атанасова, Ирини Жамбонас, Христина Караиванова, Петър Калчев.
Постановката е много силна, пиесата е тежка и сериозна; отдавна не бях гледала нещо подобно – спектакъл, който те кара да мислиш и те докосва емоционално, който въздейства на ума и емоциите през двата часа времетраене и след излизане от залата. Пиесата е като пъзел, действието се развива напред-назад във времето между Англия и Австралия, от сцена в бъдещето към сцена в миналото и обратно в настоящето, проследена е историята на 4 поколения герои. Пиесата започва в бъдещето, през 2039 година, когато дъждът не спира да вали, и падат риби от небето, настъпва климатичен апокалипсис. Пиесата обаче не засяга толкова климатичните проблеми, колкото проблемите в човешките отношения и апокалипсисът, който настъпва сред хората след определени техни действия. Пиесата акцентира върху драмите в рода, които настъпват след дори една грешна стъпка на член от семейството; акцентира върху това дали човек може да обича, да прощава и да се омиротвори с миналото си, да чувства вина, болка и страх, да общува, разбира и обича останалите и себе си. През цялото време трябва да се внимава, за да се напаснат отделните парчета от пъзела – отделните сцени с различни актьори, които играят един образ в различна възраст, за да се сглоби цялостната картина и да се проследи развитието на семейно-родовите отношения във времето и пространството. Постановката малко ми напомни за един филм, който вървя през последните месеци с противоречив успех „Облакът Атлас”, за който писах тук. Спектакълът обаче е в пъти по – добър от филма и пиесата и книгата, по която е филма нямат нищо общо. Сценографията в спектакъла включва дигитални ефекти – сини светлинки, които изобразяват пороя, декорите са от щайги, които се разместват от самите актьори и оформят различни пространства и сцени на действието; музиката е доста интересна и провокативна (чуват се автентични аборигенски инструменти, крясъци на делфини и китове). Актьорите играят много добре и са в пълен синхрон като екип. А режисьорката се е справила блестящо с интерпретацията на пиесата и прави доста добър театрален режисьорски дебют. Постановката е силна, натоварваща, дори сърцераздирателна за някои, за това не е лъжица за всяка уста, но аз я препоръчвам на мислещите и търсещите любители на театъра.

Австралийският драматург Андрю Бовел е отличен за “Когато дъждът спря да вали” през 2008 г. с престижните награди “Victorian Premier's Literary Award” и “Queensland Premier's Literary Awards”. Отличията продължават и през 2009 г., когато получава “Victorian Green Room Award”, “AWGIE - Stage Award” и “Sydney Theatre Award - Best New Australian Work”.