Силата на кучето

 Филмът „Силата на кучето“ спечели Златен Глобус в категория най-добър филм драма, а режисьорът на филма Джейн Кемпиън спечели приза за най-добър режисьор. Филмът е и с 12 номинации за награда Оскар. За това реших да го гледам тези дни. Не ми хареса. Както и другият призьор от Златните Глобуси - най-добра комедия или мюзикъл – „Уестсайдска история“, и този е протяжен и на моменти става досаден. Още в първите двадесетина минути ми стана скучно и мислех да го спра, но се насилих да го изгледам, за да видя защо критиците толкова го хвалят. Е, до края на филма не разбрах защо, освен заради доброто разгръщане на психологията на героите.

„Силата на кучето“ (The power of the dog, 2021,125 мин.; Великобритания, САЩ, Нова Зеландия) е романтичен уестърн, по-скоро психологическа драма с режисьор и сценарист Джейн Кемпиън. В ролите: Бенедикт Къмбърбач, Кирстен Дънст, Коди Смит-Макфий, Джеси Племънс Франсис Конрой, Кийт Карадайн и др.

Действието се развива през 1925 година в щата Монтана, сюжетът е по роман от 1967 г на Томас Савидж, а заглавието идва от Библията.

Бенедикт Къмбърбач наистина прави много силна роля (но не печели награди за нея), играе брилянтно образа на груб, нападателен, жесток каубой, който зад тази броня крие чувствителна, ранима, вероятно хомосексуална душа. Интересно допълнение към образа е образованието му по класическа филология от "Йейл" и преклонението, което изпитва към каубоя, който го е научил да оседлава кон, и вече не е е сред живите. Другият брат (Джеси Племънс) е пълна противоположност - бавен, спокоен, внимателен, чувствителен бизнесмен. Между тях застава една ранима вдовица (Кирстен Дънст - не ми хареса как играе, безлична роля) и нейният чувствителен син (Коди Смит-Макфий), студент по медицина, външно безплътен, но с изненадваща вътрешна сила, който прави филма с леко неочакван край. Всъщност двете силни изпълнения са на Бенедикт Къмбърбач и Коди Смит-Макфий. Като цяло филмът не е много интересен; няма екшън, няма страст и разтърсващи емоции и чувства, само хладна психология; на нищо ново не учи зрителя, не повдига важни, актуални теми; дори е скучен; едва ли би се харесал на масовата аудитория. Аз не бих го препоръчала за гледане за разлика от кинокритиците, които много го хвалят и награждават.

PS. Филмът получи на 14 март награда BAFTA в категория най-добър филм и за най-добър режисьор. 

Джейн Кемпиън спечели своя втори Оскар за най-добър режисьор за работата си по този филм (тя е едва третата жена, получила златна статуетка за най-добър режисьор в над 90-годишната история на наградите Оскар).

 

 

Не поглеждай нагоре

В съботната вечер изгледах един от филмите с премиера в края на годината – филмът на Нетфликс – „Не поглеждай нагоре“. От трейлърите при номинациите за филмови награди бях останала с друго впечатление за сюжета и всъщност изобрът ми ме изненада.

В „Не поглеждай нагоре“ (Don’t look up, 143 мин., САЩ, 2021) режисьорът Адам Маккей събира звезден състав: Леонардо ди Каприо, Дженифър Лорънс, Мерил Стрийп, Кейт Бланшет, Джона Хил, Тимъти Шаламе, Ариана Гранде и др..

Сатира, пародия, черна комедия или както и да наречем филма „Не поглеждай нагоре“, той определено показва тежката диагноза на американското съвременно общество, а и на западната култура като цяло; осмива съвременното общество, заплашено да изчезне като динозаврите заради комета.

Филмът осмива политиците/политическата класа, които се вълнуват повече от публичния си образ и скандали, отколкото от катастрофалните прогнози на учените; и ръководят политиките си в зависимост от интересите на големите си спонсори. Обществото е поляризирано на „за“ и „против“; има разделяне на хора, които следват официлната линия на властите и медиите, и хора, които мислят сами, търсят истината и се борят за справедливост, свобода, живот; както става (и ще става) модерно напоследък - хора, които са част от Матрицата, и хора, които излизат от нея. Медиите вместо да изпълняват журналистическия си дълг, да разследват и информират, предпочитат да ги занимават с жълти новини и криминални хроники, защото те повишават рейтинга на предаванията (и парите от спонсори), макар да нямат никаква информационна стойност (зрителите искат да се забавляват, а не да слушат за апокалипсис; или както са казвали цезарите в римската империя - дайте на масите хляб и зрелища). Всъщност повечето не искат да поемат отговорност за някаква промяна, заравят си главата в пясъка, и слушат какво им говори телевизора. Не са пропуснати и съвременните модерни технологии. Реалността е отражение на дигиталния свят и важните събития се диктуват от социалните мрежи, а не от случващото се извън тях. Има препратки към технологиите на Епъл и към Илън Мъск (алгоритъмът е толкова точен, че знае от какво сте болни, какво чувствате и може да предположи с висока точнот дори и как ще умрете; а частни дронове и ракети обслужват правителствени мисии). Тук са и желанията на богатите да стават още по-богати дори с риск да застрашат оцеляването на планетата -  няма да унищожим кометата, която застрашава Земята, за да се възползваме от минералите в нея, които биха стрували милиарди и биха отворили работни места. Филмът завършва с неочакван (за разлика от повечето фантастики) или предизвестен край. Това е моят поглед върху филма.

Гледах интервю на Адам Маккей за Световия икономически форум, в което той казва, че филмът е посветен на климатичните промени и климатичната криза; и на трудността на учените да убедят циничните политици в правотата на научните доказателства; казва, че филмът описва корозията на публичното доверие в медиите, която е резултат от десетки години на дезинформация.

Филмът е с ниски оценки на критиката; някои смятат, че в идеята му е вплетена и Ковид пандемията, други – климатичните промени. Въпреки, че е за аудитория 13+, не става за деца – аз го гледах с моята племенница на 15: филмът не й беше интересен, беше й малко скучен (защото не разбра пародията), и й се стори странен. И на мен филмът ми се стори странен, пародия. В края си казах, че темите, които повдига бих предпочела да ги изгледам в документален филм, обаче режисьорът е искал да стигне до по-широка аудитория и е предпочел друг формат. Като цяло ми се стори увлекателен, забавен (доста се смяхме), не се усеща как минават повече от два часа; песента на Ариана Гранде много ми хареса: текстът е интересен да се прочете, а мелодията разчувства. Филмът има номинации за Златен Глобус и за Оскар.

Песента на Ариана Гранде:  https://www.youtube.com/watch?v=wFeZ2EOc8KY (с пълния текст на песента под видеото)

 

Спящата красавица

 

На 11 и 12 февруари Софийска опера и балет чества 40 години творческа дейност на примабалерината Мария (Маша) Илиева с балета „Спящата красавица“, чиято постановка и режисура са нейно дело по хореографията на Петипа, и представя цялото й амплоа - като примабалерина, хореограф, репетитор, педагог и балетен режисьор. От 2009 г. тя е репетитор в Софийската опера и балет, а от 2014 г. – когато е и премиерата на този мега-спектакъл – тя е балетен режисьор.

Спомням си първо представление на „Спящата красавица“ - адаптация за деца, което съм гледала с моите племеннички, тогава на 6 годинки, още през 2013 в операта, за което съм писала тук. Гледала съм през последните години трите балета на Чайковски „Спящата красавица“, „Лебедово езеро“ и „Лешникотрошачката“ в изпълнение на Софийската опера и балет по няколко пъти и са ми любими представления.

„Спящата красавица“ е балет-приказка по музика на Пьотр Илич Чайковски, хореография Мариус Петипа. Чайковски е поканен от директора на Имперския театър в Санкт Петербург, Иван Всеволожски през май 1888, с предложение да напише музиката на балета „Спящата красавица” по приказката на Шарл Перо, като в последното действие е искал задължително кадрил от всички приказки на Перо – Котаракът в чизми, Синята птица, и Червената шапчица. Всеволожски работи върху либретото заедно с балетмайстора Мариус Петипа. "Спящата красавица" е най-дългият балет на Чайковски, който продължава почти четири часа. Почти винаги балетът е представян в съкратен вариант.

Състав на балета за спящата красавица - 11.02.2022: Аврора - Марта Петкова, принц Дезире - Емил Йорданов; Фея Люляк - Венера Христова; Фея Карабос - София Цуцакова (дебют); Синя Птица - Симеон Атанасов (дебют); Принцеса Флорина - Вяра Иванчева (дебют). Балетен ансамбъл и оркестър на Софийска опера; със специалното участие на ученици от Националното училище за танцово изкуство във валс, цигуларчета, пажове и прилепи и специалното участие на ученици от школата на Маша Илиева. Диригент Борис Спасов; постановка, режисура и репетитор Мария Илиева; художник на костюмите Мария Блажева.

Аз присъствах на спектакъла на 11-ти февруари: много красива приказка, с красиви костюми и декори; богат състав (участват много деца). Залата беше пълна, и двете вечери са напълно разпродадени предвид ограничението от 50% заетост на залата. Имаше много деца и в публиката, като цяло този балет-приказка си е празник и за малки, и за големи. Жената до мен, въпреки че на възраст изглеждаше доста по-голяма, през цялото време се радваше като малко момиче, пляскаше радостно и викаше „Браво“. Ето това е тайната за повече радост в живота - всеки възрастен носи в себе си малко дете и трябва по-често да се сеща за него. Браво на дебютантите. Много сладки бяха малките бонбончета-балеринки на 3-4 годинки, които носеха мантията на фея Люляк. Сцените с феите бяха много красиви и са ми любими; валсът на цветята ми е любима музикална част. Марта Петкова и Венера Христова  със своято лекота, грация и изящност вдъхновяват. След края на спектакъла и дългите аплодисменти за състава, имаше кратка официална част; приветствия от маестро Карталов, почетен знак Златна лира от Съюза на българските музикални и танцови дейци за Маша; поздравителен адрес и цветя от президента на републиката, от директори на другите оперни театри, от много организации и частни лица. Маша получи много цветя, аплодисменти, разплаках се от емпатия към нейното постижение. Този спектакъл е много красив, богат; радост за душата в унисон с празника на Маша; много ни хареса.

 

Премиерата на балета „Спящата красавица” е в Мариинския театър в Санкт Петербург на 15-ти януари 1890. Постановката е подготвена много грижливо – с богата сценография, привлечени са най-добрите солисти на театъра. В България "Спящата красавица" е едно от първите заглавия поставени в София още в зората на българския балет – премиерата е на 25 февруари 1938 година. Хореографията е на Макс Фроман, сценографията на Евгений Ващенко, дирижира Асен Найденов. „Спящата красавица” е балет, който се възприема от публиката с лекота, има естествен образователен характер и не на последно място акцентира върху утвърждаването на човешките ценности. „Спящата красавица” се счита за най-красивата балетна музика, написана от Пьотр Илич Чайковски и се превръща в един от най-известните балети от световния класически репертоар.