Двадесет години след началото на демократичните промени, България е изправена пред решителен избор. На 5 юли българските граждани са изправени пред две алтернативи – да застанат зад статуквото на посткомунизма, зад начина, по който се упражнява публичната власт през последните години, зад това, което представлява българската държава днес; или да разтърсят здраво системата, да дадат шанс за ново начало на демократичното и европейско развитие на страната, да генерират политически импулс за преодоляване на проблемите, които ни направиха черната овца на Европа.
Като оставим на страни целия поток от предизборни препирни, откровени манипулации и лъжи, които изпълват предизборната кампания такава, каквато е днес, в предстоящия вот за Народно събрание, всеки от нас е изправен пред един сравнително простичък избор:
1 Да не гласува изобщо или да гласува за някоя от партиите от сегашната управляваща коалиция, за някоя от техните формации-мутанти, продукт на посткомунистическото задкулисно „политическо генно инженерство” И в двата случая, това означава, да се приеме начинът, по който се упражнява публичната власт през изминалите години, да се съгласим изрично или мълчаливо, че българската политика може, дори трябва да бъде такава, каквото тройната коалиция на БСП, ДПС и НДСВ ни я показаха. Да приемем, че корупцията и злоупотребите с публична власт са нещо естествено, нормално присъщо на политиката. Нещо повече, да затвърдим и бетонираме положението, че именно тези престъпни явления трябва да стоят в основата на политическия процес, да бъдат причината, двигателят на упражняване на публична власт у нас.
Да не гласуваме или да гласуваме за статуквото на управлението и неговите креатури означава, да приемем или подкрепим, че назначенията в публичния сектор ще се извършват по партизански причини, въз основа на посредственост, конформизъм, сервилност. Да се съгласим, че социалната държава може да съществува само на хартията, а нейна единствена проявна форма да представлява подхвърлянето на жълти стотинки на пенсионерите преди провеждането на поредните избори.
Да не гласуваме или да гласуваме за някоя от партиите от досегашното управление означава, да скрепим с поведението си този начин на разходване на европейските фондове в България, който доведе до фактическото им спиране, до невъзможността България да бъде пълноценен участник в процеса на европейска интеграция.
2. Ако не харесваме тази реалност, ако считаме, че в начина, по който се упражнява публичната власт днес има сериозни и тежки пороци; ако искаме България да бъде наистина европейска държава, ако смятаме, че в нашето общество трябва да има действителна солидарност, че социалната държава трябва да съществува в конкретни форми и мерки както в социалната политика, така и в образованието, в подкрепата за семействата, в здравеопазването, в регионалното развитие; ако искаме да остане природа в България, да не бъдат унищожени красотите на нашите планини, море и градове заради варварския нагон за печалба на нискочели алчни новобогаташи и перачи на престъпно спечелени пари, не можем да забравим, че на 5 юли има избори.
Не можем да застанем поради каквото и да е оправдание зад някой от тези, които четири години утвърждаваха и използваха всички споменати пороци в изгода на себе си, своите обръчи от приятелски фирми, своите партийни храненици. Не можем, да оставим тези, заради които думата политика, партия и власт се превърнаха в обидни думи, да продължават безпардонно да се подиграват с труда и достойнството на българските граждани.
Ако не приемаме всичко това, трябва да гласуваме, трябва да подкрепим тези, които са доказали в политиката и действията си в обществото, че не са част от статуквото на посткомунизма. Че не са свързани с номенклатурата, агентурата или икономическите кръгове на тоталитарния режим. Че имат реално, истинско отношение към каузата, която отстояват. Тези са политическите фактори, които могат да допринесат за съществено изменение на сегашното политическо статукво, за утвърждаване на България като същинска европейска демокрация.
3. Изборът между статуквото на посткомунизма, между публичната власт, такава каквато е днес и развитието на политически процес и управление, съответстващо на интересите и мнението на гражданите, е въпрос на особена отговорност за тези от нас, които имат леви обществени и политически ценности и убеждения. Които са били или все още са ангажирани под една или друга форма с действие в лявото политическо пространство.
Изминалите двадесет години и особено периодът след 2005 г. недвусмислено показаха, че постигането на реална промяна в левицата, без прекъсването на пъпната връв с времето, хората, практиките, структурите на тоталитарния комунизъм, не е възможно. Лявото не е и не може да бъде въпрос на гола претенция, на червен цвят, на реторика, на криво разбрана русофилия, на аристократично възпроизводство или носталгия по времето на Тодор Живков. На поредното „презареждане” на старите схеми, старите семейства, стария манталитет.
Лявото са определени реални ценности, реално поведение, реални решения на проблемите, които има едно общество. И днес в България те за съжаление отсъстват, защото БСП недвумсилено показа, че е прекалено далеч от тях, независимо от всички претенции за противното. В този контекст, пред всички хора с ляво мислене и ценности, които споделят ценностите на демокрацията и подкрепят утвърждаването на България като пълноценна част от европейското обединение, стои въпросът, дали БСП е изразител и носител на тази перспектива? Отговорът според нас е не! И да се твърди противното е опасна заблуда или откровена неискреност!
Недопустимо е, да продължаваме, да се правим, че не виждаме какво се случва, че на разбираме какви процеси протичат в българското общество и каква е ролята на официалната левица в тях. Недопустимо е да намираме едни или други удобни обяснения и самоуспокоения, за да не реагираме, за да имитираме реакция, а всъщност да се вписваме в пейзажа и системата. Недопустимо е, да не се постави въпросът как да бъде осъществен нов синтез на лявото в България? Как да бъде поставено началото на нова левица, която не е поредната удобна дреха за наследниците на елита на тоталитарния комунизъм, поредната мимикрия основана на носталгията по времето преди 10-ти ноември.
Убедени сме, че първата стъпка по този път е активното участие в изборите на 5 юли, изборът на алтернатива, която може да разклати и събори статуквото на корупцията, олгигархичните зависимости, която да не позволи на българския „Октопод” да продължава да изсмуква живите сили на нашето общество. Става въпрос за избор не между лявото и дясното, а между европейската демокрация и проядената от корупция олигархия, между същинската правова държава и основаната на злоупотреби, шуробаджанащина и посредственост, ориенталщина. Отговорност на всеки съзнателен и принципен гражданин, е да не остане безучастен пред този избор! Отговорност на тези от нас, които споделят идеите на европейската демократична левица е, какво да направим оттам нататък, за да има истинска европейска левица в България!
Георги Николов, Председател на НС на БСМ
Стефан Падалски, Главен секретар на НС на БСМ
Николай Тотев, Главен секретар на НС на БСМ (2004-2006 г.)
Христо Христев, Заместник-председател на НС на БСМ (2000-2006) и
заместник председател на МО на ПЕС (2007-2009 г.)
Мария Георгиева, Заместник-председател на НС на БСМ (2007-2009)
Илия Марков, Заместник-председател на НС на БСМ
Радко Багдасаров, Заместник-председател на НС на БСМ