Джанго без окови

снимка на cinefish.bg

От петък по кината у нас тръгна новият филм на Куентин Тарантино „Джанго без окови” и естествено не се въздържах да го гледам веднага, тъй като покрай номинациите му за „Златен Глобус” и „Оскар” е доста коментиран, а аз бях останала с впечатление от трейлъра, че ще е голяма тъпня. И така, в петък го гледах и останах приятно изненадана (голямата зала на мултиплекса беше пълна).

„Джанго без окови” (Django Unchained, САЩ, 2012, 165 мин.) е доста кървав уестърн, не се препоръчва за хора със слаби нерви и деца до 12 години. На моменти ми идваше повече кръвта, която се плиска наляво-надясно по екрана; доста неприятно е да гледаш парчета плът да се размятат и да цапат красивите костюми и къщи. Сценарист и  режисьор е Куентин Тарантино. В ролите: Джейми Фокс,  Кристоф Валц, Леонардо Ди Каприо, Самюел Л. Джаксън, Куентин Тарантино, Франко Неро, Кери Уошингтън и др.

Като цяло филмът не е с някакъв супер интересен сюжет, но историята е разказана така, че дори и за миг не ти става досадно или безинтересно. Действието се развива през 19 век в Щатите, по време на робството и преди Гражданската война, когато е имало пазари за жива плът и ловци на глави. Историята разказва за тежкото положение на чернокожите в южните Щати по онова време (доста филмирана тема; последният много добър опит по темата сегрегацията и последиците от робството беше миналогодишния носител на Глобуси и Оскари – „Южнячки”); разказва за една голяма любов, за преследването на престъпници, за доброто и злото у хората, за алчността, честолюбието, дългът, приятелството, достойнството и т.н. Като цяло Джейми Фокс, Кристоф Валц (направо да се влюбиш в него, прави много интересен образ), Леонардо и Самюел Л. Джексън правят много силни, запомнящи се роли. Костюмите са много красиви и пейзажите също (усеща се широта). Финалът малко ме озадачи, ако аз го бях писала, сигурно щеше да е друг, но както казва Валц във филма „Не можах да се въздържа”, така и Тарантино не се е въздържал и завършва историята с кървава баня, за което получи вече „Златен Глобус” (странно!!).

„Джанго без окови” получи награда „Златен Глобус” за най-добър сценарий на Куентин Тарантино и за поддържаща мъжка роля за Кристоф Валц. Филмът е с пет номинации за наградите "Оскар" тази година: за най-добър филм, най-добър оригинален сценарий, както и за най-добър актьор в поддържаща роля (Кристоф Валц), за операторско майсторство и звук. Ако сте почитател на уестърни, на Тарантино или на номинирани филми не го пропускайте.
П.П. Филмът получи награда "Оскар" при 85-то връчване на отличията за оригинален сценарий за Куентин Тарантино и награда за най-добър актьор в поддържаща роля за Кристоф Валц.

Магистратът – една перфектна британска постановка

Първото за 2013 представление на Кралския национален театър, Лондон, което беше предавано на живо по сателит, се състоя на 17 януари. В Cinema city гледахме „Магистратът” (The Magistrate, от Arthur Wing Pinero). Представлението, викториански фарс, пълен с комични ситуации, много хареса на мен и компанията, препоръчвам го горещо за гледане. На запис ще може да се гледа на 23 януари от 19 часа, така че не го пропускайте, ако харесвате британски театър. Това е най-добрата постановка, която съм гледала, откакто следя сателитните излъчвания на британския театър (за предишните постановки съм писала тук, тук и тук).

Режисьор на „Магистратът” е Тимъти Шидър. Участват: Джон Литгоу, Нанси Каръл и др. Джон Литгоу е носител на театралната награда Тони (Dirty Rotten Scoundrels на Бродуей), а Нанси Каръл и Тимъти Шидър са носители на театрална награда Оливие.

Обичайно представлението беше на английски език, със субтитри на български и на английски (този път българските субтитри вървяха отделно от английските, горе на екрана, докато английските останаха долу, имаше синхрон между двата текста и речта на актьорите и се получи много добре). Сценографията беше впечатляваща, на сцената падаха отстрани или изникваха отдолу декори с готови мебели като в детска книжка с подвижни картинки; за пръв път виждах толкова интересна сценография. Костюмите бяха красиви, в духа на епохата. Между отделните сцени се появяваха гримирани, малко в клоунски стил актьори, които пееха  песни в духа на темата от последната сцена като в мюзикъл, беше много забавно. Актьорите играеха много добре, не преиграваха или не стояха тъпо в комичните ситуации. Като цяло спектакълът беше интересен, забавен, с множество комични ситуации и смешки (без дебелашки, просташки шеги, типични за нашите театрални комедии, които шестват по сцените в момента), с фин хумор и поуката да не лъжем, защото всяка лъжа (дори невинна) води към друга, докато се оплетем в мрежа, от която излизането не винаги е благополучно.

Сателитното излъчване на постановките на Кралския национален театър е част от глобалната програма National Theatre LIVE, която се осъществява в България от Британския съвет и Cinema сity в партньорство с програма "Световен театър в София" на Международния театрален фестивал "Варненско лято" и Столичната община.

Sofia MENAR Film Festival

Снощи в кино Люмиер се състоя откриването на Sofia MENAR (Middle East&North Africa Region) Film Festival (16 – 31 януари 2013) с прожекция на филма „Мили мой” (Habibi, 2011, Палестина, Холандия, САЩ, ОАЕ) на режисьорката Сюзън Юсеф.

Филмът „Хабиби” е посочван като един от най-гледаните близкоизточни филми за изминалата година, отличен с четири награди на фестивала в Дубай, включително и за най-добър филм, а Сюзън Юсеф попада в списъка на 25-те най-влиятелни жени в Близкия Изток за 2012-та година.

Залата на Люмиер беше пълна, което мен (а и организаторите вероятно) много ме зарадва. Фестивалът беше открит с ориенталски танц в изпълнение на Ана Саласар, след което посланикът на Палестина Н.Пр. д-р Ахмед ал Мадбух поздрави организаторите за съвместната работа трета поредна година и представи филма, като описващ реалната действителност. Филмът се хареса на мен и компанията, а и предполагам на повечето хора в залата (въпреки, че до мен стоящите коментираха колко бил скучен). Напротив филмът никак не е скучен, разказва за живота на младите палестинци в Газа и за една невъзможна любов. Младите палестинци са спирани от обучение в университет от страна на Израел, могат да купуват само израелски стоки, тъй като вноса на арабски е забранен, биват убивани от летящи през разделителните огради куршуми, което пък подтиква оцеляващите да се включват в съпротивителното движение срещу заселническата кампания на Израел, да говорят за джихат и да отвръщат на агресията с агресия; младите мизерстват в бежанските лагери, не могат да работят, да емигрират, да отидат да учат, не могат да се оженят, нито дори да обичат когото пожелаят. Засегнат е и въпросът с морала, ценностите и религията на палестинците; разказана е историята на младежи, които се обичат, но са принудени да крият любовта си заради разликата в социалното положение на семействата си, като момичето е принуждавано да се омъжи насила, любовта на двама е невъзможна заради социалните разлики и религиозните норми и завършва трагично. Филмът е много добър и заслужава да се гледа от повече българи...

Sofia MENAR Film Festival е продължението на фестивала „Цветята на Корана” (2009-2012) с разширена програма. Фестивалът е организиран от сдружение „Позор” с подкрепата само на посолствата на Палестина, Иран и Франция, поради което организаторите заслужават аплодисменти за богатата програма, която са спретнали. Прожекции на филми в София ще има в Люмиер, Червената къща, Евросинема и Dada Cultural Bar, а извън София зрителите ще могат да гледат филми в Бургас, Варна, Велико Търново и Пловдив. Цената на билета е 8/7/5 лв, като има и абонаментни билети. Освен прожекция на пълнометражни и късометражни филми, фестивалът има съпътстваща програма, в която влизат фотографската изложба на Деница Илиева и Ивелин Маринов „Портрети сред минарета и ръкописи”, лекция-дискусия на тема „Суфизмът – пътят, който води навсякъде” с водещ Велин Белев, партита с ориенталска музика, представяне на книга - романът на Тахир Шах „В хиляда и една нощи”, издаден от ИК „Барака” и демонстрация на изкуството да се рисува с къна. Късометражната програма на фестивала ще тече само в Dada Cultural Bar. Програмата от филми е много богата - над 30 филма, съпътстващата програма също звучи добре, така че възползвайте се и вижте според интреса. Отново поздравления за организаторите за амбициозното начинание и на добър път.

Спящата красавица – балет за деца

Вчера ходих с моите племеннички на детски балет в Софийската опера и балет. Децата кацнаха в петък в България и аз вече ги чаках с билети, защото вярвам, че в малките трябва да се възпитава от рано усет към красивото, към някои морални ценности и към изкуството. Гледахме „Спящата красавица”, детски балет, включен в детската програма „Отиваме на опера и балет” за сезон 2012/2013-та на националната ни опера. През този сезон представления на „Спящата красавица” има само през ноември и януари.

„Спящата красавица” е балет-приказка от П. И. Чайковски, по хореография на Мариус Петипа, по приказката на Шарл Перо (не на братя Грим). Риолина Топалова е автор на режисурата, хореографията и сценографията. Аз и снаха ми харесахме представлението, за племенничките ми да не говорим; и двете много харесаха балета, през цялото време коментираха героите, избираха си коя коя фея или принцеса или кралица е, след края на представлението едната ми племенничка танцуваше балет по пътя и до вечерта бяха заредени от представлението – караха ме да им пускам музика от балети и танцуваха балет в къщи. Иначе малката заличка на седмия етаж беше почти пълна с малки и по-големи (имаше и около две годишни дечица и шест-седем годишни с родителите). Този път имаше номерца на столовете и отбелязани сектори и по-бързо се ориентирахме в местата си от предното ни гледане на детски балет (за което писах тук). Костюмите от представлението бяха много красиви, всички танцуваха усмихнати и с желание да зарадват децата, децата пляскаха и се радваха. За сценография няма какво да се каже, тъй като заличката е много малка, без подиум или сцена и не позволява декори. Със снаха ми коментирахме, че всички балетисти са подбрани много сполучливо за ролите си, имаше и едно малко момиценче-балерина, която играеше малката Аврора и която беше страшно сладка и разчувства всички. Коментирахме също, че представлението (а и приказките като цяло и адаптациите по тях) показва някои ценности на децата, те запомнят кое е добро и кое лошо и в повечето случаи си избират ролята на добрия и красивия. Така че не само четенето на приказки, но и адаптирането им като театър, опера или балет действа въпитателно на малките. Представлението продължава 45-50 минути; нямаше деца, които да не издържаха и да излизаха по-рано. Като цяло балетът се хареса на всички деца и родители; препоръчвам го и за момченца, не само за момиченца.

Премиерата на балета „Спящата красавица” е в Мариинския театър в Санкт Петербург на 15-ти януари 1890. Постановката е подготвена много грижливо – с богата сценография, привлечени са най-добрите солисти на театъра. "Спящата красавица" е най-дългият балет на Чайковски, който продължава почти четири часа. Почти винаги балетът е представян в съкратен вариант. В България "Спящата красавица" е едно от първите заглавия поставени в София още в зората на българския балет – премиерата е на 25 февруари 1938 година. Хореографията е на Макс Фроман, сценографията на Евгений Ващенко, дирижира Асен Найденов. „Спящата красавица” е балет, който се възприема от публиката с лекота, има естествен образователен характер и не на последно място акцентира върху утвърждаването на човешките ценности. „Спящата красавица” се счита за най-красивата балетна музика, написана от Пьотр Илич Чайковски и се превръща в един от най-известните балети от световния класически репертоар.

Краят на един период с експозиция на края на една епоха

Сара Бернар от Жорж Клeрен, снимки от сайта на музея

Днес приключва изложбата „Париж 1900” на творби от колекциите на Музея за изящни изкуства на Парижката община Пти пале, която се състоя в Националната галерия за чуждестранно изкуство (НГЧИ), с която завършва и един етап от историята на националния ни музей. Постоянната експозиция на музея повече от месец вече е събрана и частични ремонтни дейности вървяха и докато разглеждахме „Париж 1900” през декември. Изчакваше се краят на експозицията „Париж 1900” и започва големият ремонт и преобразуване на музея в нов модерен музей по желанието на сегашното ръководство на министерството (дали ще излезе сполучлив проект, в скоро време ще разберем). Галерията не е ремонтирана основно от откриването си.

Националната галерия за чуждестранно изкуство е открита на 5.11.1985 г. в реконструираната сграда на Държавната печатница, частично разрушена от бомбардировките по време на Втората световна война. Музеят е създаден след години  събирателска и организационна дейност през 70-те и 80-те години на миналия век като художествена галерия към първата международна фондация в България (“Св.Св. Кирил и Методий” днес). Впоследствие към колекцията се добавя и фондът от чуждестранно изкуство на Националната художествена галерия. Галерията притежава над 10 000 музейни единици - графика, живопис, скулптура, приложни изкуства и е единствена по рода си на Балканския полуостров. Дано новата сграда и новият имидж на музея да ни харесат.

Експозицията „Париж 1900” (26 Октомври 2012 – 13 Януари 2013) представи 141 експоната от колекциите на Пти пале, съчетани с произведения от френската колекция на НГЧИ, подбрани съвместно от уредниците на парижкия музей и на колегите им от нашата галерия. Главният куратор на изложбата е Жил Шазал, директор на Пти пале. Изложбата беше осъществена по инициатива на посолството на Република Франция в България и Министерство на културата на България.

Експонатите, подписани от творци като Aлфред Рол, Анри Леви, Ернест Рену, Огюст Роден, Фернан Пеле, Реноар; Едуар Вюйар, Морис Дени, Феликс Валотон и Пиер Бонар от пост-импресионистичната група „Наби”, виртуоза на цветното стъкло Лалик, Ектор Гимар, Жорж Клeрен (автор на известния портрет на голямата френска актриса Сара Бернар) обезсмъртяват Париж от времето на Бел епок.

Показана беше и съпътстваща изложба от картини на големите български майстори на изобразителното изкуство Антон Митов, Иван Мърквичка, Никола Михайлов, Борис Шац и други, представили България на Световното изложение в Париж през 1900 година и получили множество медали. Експозицията включваше много обяснителни текстове във всяка зала, които разказваха за епохата, за даден стил в изкуството или за модата по онова време – например Пиер-Огюст Реноар, Шарл Жирон и Антонио Ла Гандара изобразяват “Парижанката”, а скулптурите на Антоан Бурдели Огюст Роден пресъздават жените „от края на века”. Експозицията включваше скулптури, мебели, сервизи, предмети от ежедневието, керамика, културни афиши, гравюри, документи и други артефакти, напомнящи за колорита на епохата. Имаше и рисунки, чувствителни на светлина, покрити с тъмен плат, които се разглеждаха като повдигнеш покривалото, погледнеш и пак завиеш творбата. Филмът на братя Люмиер Париж 1900, заснел посетителите на изложението със субтитри на български език, беше прожектиран в Галерията през времето на изложбата.

А на самото откриване (не бях на откриването, а минавах с колата си за опера и щях да сгазя един от висящите кибици, представители на НСО) се виждаше отстрани много народ, много светлини и прожектори, много суета. Дано самата изложба е имала успех и повече хора да са я видяли и харесали; на мен и моята приятелка, с която я разгледахме не ни хареса като цяло, точно тези творби-представители на френската живопис, графика и скулптура не ни впечатлиха особено. На мен ми хареса като цяло повече залата с българските представители на самото изложение през 1900-та. По залите си личеше и разликата в развитието (на ниво общество, икономика, изкуство) на държавите по онова време в България и Франция (село, война, поля срещу Бел Епок, красота, богатство); разлика, която съществува, макар и в по-малка степен, и днес, сто години по-късно. Все пак изложбата, показваща края на една епоха във Франция, белязана от изложението през 1900-та е събитие в културната ни програма този сезон. Интересно ще ми е читателите на блога да напишат мнение за изложбата, ако са я посетили?!

Изложба на Пабло Пикасо в Милано

снимки, личен архив

Наскоро бях в Милано и посетих една интересна ретроспективна изложба, посветена на творчеството на големия испански художник Пабло Пикасо (1881-1973). Експозицията (http://www.mostrapicasso.it), която включва над 250 творби, притежание на  Musée National Picasso, Париж, е подредена в  Palazzo Reale, Милано и продължава от 20.09.2012 до 6.01.2013, като в момента е удължена до 27.01.2103-та. Изложбата включва творби, много от които никога не са напускали музея на Пикасо в Париж (http://www.musee-picasso.fr).  Куратор е Ан Балдасари, международно призната като един от най-важните изследователи на Пикасо и куратор на Musée National Picasso в Париж, където се съхранява най-голямата колекция творби на големия испански художник в света. Експозицията включва картини, скулптури, фотографии, рисунки, илюстрирани книги и представлява хронологичен преглед за творчеството на Пикасо, сравняване на техники и форми на изразяване, с които авторът експериментира през дългата си кариера. Картините представят синия и розов период, Класически Кубизъм и Синтетичен Кубизъм, сюрреализъм, периодът на политическа ангажираност и рисунки по темата за войната.

Сред многото шедьоври са "La Celestina" (1904), "Човекът с мандолина" (1911), "Портрет на Олга" (1918), "Жени бягат по плажа" (1922), "Пол като Арлекин" (1924 г.), "Портрет на Дора Маар" и "Молител" (1937). На мен най-ми харесаха "Пол като Арлекин" и "Портрет на Олга" (първата му съпруга, руска балерина). Специален раздел документира и изложбата на Пикасо, която е била подредена отново в Кралския дворец в Милано през 1953 (септември-декември) и в Рим (5 май-31 юни 1953-та), за първи път в Италия. В отделна зала е представена и възстановка на "Герника" (1937), която е била представена през 1953-та. Като цяло двете ретроспективни изложби на Пабло Пикасо през 1953-та и през 2012-2013 са важни за Италия и се считат като големи събития в културния живот на Милано, и на страната. След експозицията може да се посети книжарницата на музея, която в момента е посветена на Пикасо; могат да се намерят книги за живота му, каталози с картини, картички, пъзели, постери, чаши и други сувенири, детски играчки и др; аз си взех доста картички на по-знаковите му картини. Доста забележителен е фактът, че в четвъртък, петък, събота и неделя изложбата е отворена от 09,30 до 23,30, а през останалите дни е отворено до 19,30 (кой музей в България ще работи до 23,30 часа ?! – та те затварят още в 18 часа и работещите хора имат шанс да ги посетят само в събота и неделя). Входният билет е 9 евро. Ако имате път към Милано и ви е интересно, можете да посетите изложбата, тъй като музеят на Пикасо в Париж е в ремонт от есента на 2011 до лятото на 2013.

П.П. В Генуа, Palazzo Ducale може да се разгледа ретроспективна изложба на Миро между 5 октомври 2012 и 7 април 2013 (тази изложба е рекламирана на изложбата на Пикасо).

Синият период трае от 1901 до 1904 година. Характерното за него е преобладаващата синя гама. Той също така е наситен с композиции на хора от народа, просяци и акробати. В него витае темата на смъртта, старостта, бедността, меланхолията и тъгата. За преходна картина между синия и розовия период се счита „Момичето с топката“. Той започва през 1905 и трае до 1907. Преобладават розовите и червени цветове. През тези години той рисува най-вече пътуващи циркови артисти- комедианти, танцьорки и акробати. Макар че сюжетите са по-радостни и по-живи, от платната лъха самота. През 1907 г. Пикасо полага основите на кубизма („Госпожиците от Авиньон“). Той започва да обръща повече внимание на формите вместо на цветовете, като особено внимание се обръща на геометричните фигури и блокове. По същото време прави множество колажи с хартия, кожа и други естествени материали.

Облакът прах

През почивните дни гледах „Облакът Атлас”; филм, който върви по кината у нас от началото на ноември (световната му премиера беше през октомври 2012). По принцип не обичам фантастика и бях решила да не го гледам, но трима човека, независимо един от друг, като знаят, че съм киноман ми казаха, че щял да ми хареса и да го гледам. Е добре, отидох да го гледам и не ми хареса; очаквах повече, може би малко повече философия.

„Облакът Атлас” (Cloud Atlas, САЩ, Германия, Хонг Конг, Сингапур, 171 мин., 2012) е филм, позициониран като жанр фантастика, драма, мистерия, по романа на Дейвид Мичъл „Облакът Атлас”. Режисьори, продуценти и сценаристи на филма са Том Тиквер, Лана Уашовски и Анди Уашовски. Участват Том Ханкс, Холи Бери, Джим Броудбент, Хюго Уивинг, Хю Грант, Сюзън Сарандън, Джим Стърджис, Кийт Дейвид и др.

Филмът има противоречиви отзиви; някои го определят като едно „от най-смелите кино начинания на годината”, докато други критикуват недостатъците на близо тричасовия епос. Във филма се преплитат шест различни истории, по-интелигентните зрители бързо ще се ориентират в пъзела и дори според мен доста бързо биха разпознали актьорите, които се преобразяват във всяка една от сюжетните линии, без да чакат финалните надписи, в които са представени преобразяванията на всеки (тоест гримът във всяка история не е чак толкова брилянтен, та актьорите да са неузнаваеми- може би за това филмът не е номиниран в категория грим за Златен Глобус или Оскар по предварителна информация). Историите се развиват в различно време - от 1849, през 1936, 1973, 2012, 2144, та чак до 2321 година. Филмът е нестандартен, изисква концентрирано гледане, но същевременно стои някак си разпокъсан, нехомогенен; историите се развиват нехронологично, разбъркано, зрителят скача от една сюжетна линия в друга, от един век в друг. Връзката между отделните истории (прераждания) в различните епохи на отделните персонажи обаче не е особено ясна. „Всичко е свързано”, твърди постера на филма. Как и защо е свързано обаче филмът не се опитва да отговори. За човек като мен, който е чел, че още Питагор 500 години преди новата ера говори за прераждането на душите, който е слушал семинари за Кармата, този филм малко стои хаотичен, повърхностен, несериозен и неспособен да отговори на замисъла си. Ясно е, че идеята е да се покаже, че всичко е свързано във Вселената (пространство и време); че природният закон, който казва, че енергията не се губи, а само преминава от една форма в друга важи и за душите, които се прераждат в различни епохи; че цвета на кожата, възрастта, пола и социалното положение нямат значение, важен е вътрешният свят на човека, ценностите и действията, с които засягаме и други хора около нас и така ги привързваме към нашата пространствено-времева мрежа от действия-реакции-последици; НО всичко това е загатнато толкова повърхностно, че ме хвана яд защо съм си дала парите на вятъра. Съжалявам, доста хора се прехласват по филма, но за мен не е нищо особено. Дори в отделни моменти става доста неприятен (да не кажа непоносим) за гледане - например в сцените, в които виждаш как човек се размазва на паважа, или как обезглавяват друг, или в сцената, в която разни хора-накачени на куки като парчета месо отиват за претопяване в супа – за вегетарианец като мен тази сцена причинява неприятно чувство и позиви на повръщане. Бъдещето, представено като 22 век в Нео Сеул изглежда отвратително и не бих искала да доживея до него (то не че ще стане, но все пак този сюжет, пресъздаден от дуото Уашовски като копие на Матрицата е доста грозен и в материален, и в духовен смисъл). Не го препоръчвам за гледане, в момента доста добър филм по екраните например е „Арго” – новият режисьорски проект на Бен Афлек, който заслужено е сочен като един от филмите на 2012 (за него писах тук).