„Бохеми” представена от ученици на Райна Кабаиванска

снимка от: lifestyle.ibox.bg

През декември, Софийската опера и балет, съвместно с Фонд „Райна Кабаиванска" към Нов български университет и Театро комунале „Лучано Павароти", Модена представиха четири спектакъла на операта „Бохеми" от Джакомо Пучини (либрето Луиджи Илика и Джузепе Джакоза), в които участват млади изпълнители от майсторските класове на Райна Кабаиванска. Диригент на спектаклите е Алдо Сизило, режисьор - Бойко Богданов, възстановка от Вера Петрова. Алдо Сизило в момента е артистичен директор на Театро комунале, Модена и на Фестивала на нациите в Чита ди Кастело; преподава в Консерваторията „Ариго Бойто" в Парма. Спектаклите са с два състава в главните роли - италиански и български студенти на Райна Кабаиванска и са резултат от проекта „Райна Кабаиванска представя свои студенти на международна сцена", който се реализира под егидата на НБУ. През 2011 операта ще се играе на италианска сцена - пожелавам успех на изпълнителите.

Операта ми хареса, приятна музика (разбира се, нали е италианска), хубави костюми, подходящи декори. На последното от четирите представяния залата беше пълна. На края имаше много аплодисменти за изпълнителите и за тяхната учителка – Кабаиванска, която излезе на сцената и получи доста цветя. Толкова дълги аплодисменти скоро не бях виждала в театър или в операта.

Сега малко критика към институцията - защо когато даваш 50 лв за билет трябва да даваш 4 лв за книжка със състава и либретото (не че някой те кара да си купиш книжка, но ако искаш да четеш); не е ли по-нормално да я получиш безплатно?!

Позитивно за институцията - в началото на годината субтитрите бяха само на български, в края прави впечатление, че има субтитри и на английски за чужденците, които не четат български. А в операта на спектаклите има доста чужденци. И още „Браво” за богатите костюми в някои от спектаклите, за кафенето, което работи, за шампанското, което можеш да се купиш, браво за атмосферата в операта.

От оперите, които изгледах през 2010 мога да направя скромна класация, ако искате да гледате някоя, защото спектаклите продължават и пред 2011:

На първо място поставям „Манон Леско” - опера от Джакомо Пучини (либрето Марко Прага, Доменико Олива и Луиджи Илика), по едноименния роман на Антоан-Франсоа Прево (Абат Прево). Опера за голямата любов, която завършва трагично, за богатството и алчността, за порядките в обществото по времето на Прево; спектакъл с много красиви костюми и богати, интересни декори.

На второ място поставям „Бохеми” – опера за бохемския живот на творците в Париж и за различните любови; отново с трагичен край.

На трето място поставям „Княз Игор”, опера от Бородин – опера за войната, за войнския дълг и за любовта, която побеждава войната и сплотява два народа. Спектакъл с красиви костюми и интересни декори.

На последно място подставям „Рейнско злато” – пролог от тетралогията „Пръстенът на нибелунга” в четири сцени от Рихард Вагнер (музика и либрето: Вагнер). Премиерата беше през май 2010. Втората част от тетралогията ще има премиера през май 2011, третата през май 2012  и последната през май 2013. След „Саломе” обаче, и „Рейнско злато” ми затвърди мнението, че е по-добре да отбягвам "немски опери" с музика на немски композитори и либрето на немски. „Рейнско злато” е със странни костюми, странни декори и на мен не ми хареса; дори, това е единствената опера до сега, на която заспивам :-) колкото и кофти да звучи.

Приятно гледане на спектаклите в софийската опера през 2011.

Да се откажеш да пушиш на прага на 1 януари 2011

Възможностите на пазара в България

Никога не съм била пушач. Като радетел за природосъобразен начин на живот, винаги съм смятала пушенето за вреден порок, който наистина вреди на здравето и причинява заболявания с летален край. В същото време никога не съм си позволявала да критикувам роднините и приятелите, които пушат, защото грижата за здравето е отговорност на всеки човек – който иска да се самоубива, негов си е живота.

Напоследък се убедих в може би единственото предимство на факта да си пушач – ако си пушач, по време на петминутките за пушене на работното място се социализираш в колектива и ставаш симпатичен на колегите-пушачи, които биха ти дали гръб в определени ситуации, дори биха те номинирали за служител на годината, нищо например, че работиш от няколко месеца – само факта, че си пушач и влизаш в тона на групата е достатъчен. Но толкова по този въпрос.

През последната седмица на спирките на софийското метро момичета и момчета раздаваха малки рекламни книжки, които информират за дъвките Nicorette^®, търговска марка на фирмата McNeil AB, Sweden. Знаете ли какво ми направи лошо впечатление – десетки хора минават покрай момичетата и момчетата, вземат книжките и след няма и 5 метра ги изхвърлят – ако няма кошче наблизо – хвърлят по улиците. Това са гражданите на София. Гледах този феномен и всеки път се чудех на акъла им – не могат ли да кажат „Не, благодаря” или „Не желая реклами” или „Не искам” и т.н. Е, аз не съм пушач, но видях по улиците стъпкани книжки със зеленото лого на Nicorette^® и при едно от излизанията ми от метрото си взех книжка за информация (професионална деформация – вземам всичко, свързано с фармация), като естествено много други пъти отказвах същите рекламни книжки.

Сега за дъвките - Nicorette^® са дъвки, които съдържат като активно вещество никотин. Рекламните книжки са добре направени, има информация, тестове, статистика – трябва само някой да я прочете, а не да я хвърля по земята. Предполагам, че рекламната кампания на компанията посредством книжки няма да достигне таргета си. През празничните дни засекох и реклама по телевизията на тези дъвки – това средство със сигурност ще достигне до повече хора, но клипът някак си не успява да информира – единственото, което се запомня е, че има дъвки против пушене на пазара.

Сега за пазара – в Изпълнителната Агенция по лекарствата са регистрирани следните продукти, които биха Ви послужили в борбата с абстиненцията при отказване от пушене: Nicorette Mint^® – 2 mg, 4 mg медицинска дъвка на фирмата Pfizer Health AB Sweden с активно вещество nicotine; Nicorette Freshfruit^® / Nicorette Freshmint^® / Nicorette Icemint^® – 2 mg, 4 mg лечебни дъвки с активно вещество nicotine на фирмата McNeil AB Sweden; Nicorette Invisipatch^® 10 mg, 15 mg, 25 mg трансдермални пластири с активно вещество nicotine на фирмата LTS Lohmann Therapie-Systeme AG Germany; Nicotinell^® 7 mg, 14 mg, 21 mg  с активно вещество nicotine - трансдермални пластири на фирмата Novartis Consumer Health GmbH Germany; Tabex^®  1,5 mg филмирани таблетки с активно вещество cytisine на Sopharma Pharmaceuticals AD, Bulgaria.

Сега реклама от мен – според мен, ако наистина искате да спрете пушенето, тъй като от 1 януари 2011 ще бъдат въведени рестрикции за пушене на обществени места и заведения за хранене, то по-добре първо да пробвате с Tabex^®. Tabex^® е регистрирана търговска марка на Софарма АД www.tabex.bg. Продуктът Tabex^® е един от малкото оригинални продукти, с които може да се гордее българската фармация. Това е природен продукт, съдържа цитизин - алкалоид, който се извлича от жълта акация. Предимствата на продукта с цитизин пред този с никотин са: цитизинът има по-ниска токсичност от тази на никотина, взаимодейства със същите рецептори в организма като никотина, цитизинът притежава по-безопасен профил на действие, цитизинът редуцира депресивната симптоматика, свързана с прекъсването на никотиновата интоксикация, цитизинът има по-слаб ефект върху периферната нервна система и артериалното кръвно налягане, курсът на лечение с продукт с цитизин продължава 25-30 дни, докато дъвки с никотин трябва да дъвчете от 1,5 до 9 месеца. Ако не искате да пиете таблетки или да дъвчете дъвки, има и електронни цигари, които някои приятели и колеги използват като играчки за отказване от пушенето.

Всеки избира сам за себе си начина за отказване от пушене – възможности на пазара в България има много. Както и всеки сам избира дали да пуши или да не пуши, дали да бъде здрав или да си вреди. Свободната воля е голямо богатство.

Благотворителността преди Коледа

В края на октомври изпратих на поне 50 мои познати и приятели писмо с информация за една световна инициатива, която се развива от десетилетия в над 40 страни в света; а в България след 2006 – създаване на хранителни банки. Писмото беше с информация за кампания по повод на Международния ден за борба с глада -16 октомври.

В България хранителните банки са свързани във Форум хранителни банки, координиран от ФОРА- Фондация за общностно развитие. Повече информация за инициативата можете да намерите тук: http://www.fora.bg. Определението и целта на хранителни банки е следното (цитирам, тъй като това определение ми хареса и не смятам да се напъвам да измислям друго): „Хранителните банки за момента са най-ефективният начин ненужната, но годна за консумация храна от различни звена на хранителната индустрия да стигне до нуждаещите се вместо на сметището или на нерегламентирани пазари. Хранителната банка е начинание с идеална цел, което обединява усилията на бизнеса, държавата и благотворителни организации.Тя събира и съхранява годна за консумация храна от фермери, производители, дистрибутори и търговци, която по някаква причина в нормалния ход на бизнеса се оказва непродаваема. А след като я сортира и  инспектира според стандартите за безопасност, я доставя до нуждаещите се чрез социални кухни, дневни центрове за социално подпомагане и други организации, осигуряващи помощ под формата на храна http://www.haccp.bg/.” С други думи, ако имате пакет ориз или консерви грах, на които им изтича срока на годност след 1-3 месеца и няма да ги ядете, да ги дарите във фирмата, в която работите и тя да ги предаде нататък.

Тези мои приятели и познати в по-голямата си част са хора с активна гражданска позиция и понякога политически обвързаности. Познайте колко от тях върнаха обратна връзка да попитат за повече информация и да изразят интерес да се включат?! Отговорът е 0. Допълнителен коментар ще се въздържа да направя, само ще кажа, че останах разочарована.

В компанията, в която работя от средата на ноември до средата на декември се събраха няколко коша с храна. Предполагам и в други международни компании са събрали, но предполагам, че са се включили малко фирми и то главно от София. Тази инициатива не е свързана с Коледа; тя тества желанието и възможността на българите да даряват храна на по-нуждаещите се.

Ето една друга инициатива - Ротаракт клубовете http://rotaract-bg.org/ в България организираха на 17, 18 и 19 декември кампания „Купи и дари”. Случайно разбрах за кампанията като отидох да пазарувам в любимите си магазини Пикадили. На входа на магазина, момчета и момичета раздаваха листовки с информация за кампанията и подканяха да напазаруваш нещо и да го дариш за децата лишени от родителски грижи в домовете в с. Дрен, с.Гурково, с.Разлив, с.Нови Хан  (дома на отец Иван), гр. Лом, гр. Габрово. Можеше да се купят и дарят разнообразни млечни и месни продукти, варива, консерви, плодове, захарни изделия, тоалетни принадлежности. Аз купих обикновени бисквити – нещо малко и елементарно, но от сърце за децата. Тази инициатива е добра, защото на изхода на магазина имаше пълни колички с храна за децата, нооо да ви напомня за тази по-горе, която е целогодишна, а не организирана в продължение на 3 дни преди Коледа ?!

Защо хората с възможности се сещат да даряват преди Коледа?! Не може ли благотворителността в България да е целогодишно явление, постоянно състояние на сърцата и духа. Няма да продължавам разсъжденията, защото ще навляза в дебрите на народопсихологията, на морала, на битието на обществото и ще стане много скучно. Само ще кажа, че подкрепям със смс-и кампанията Българската Коледа през декември всяка година, но инициативите на две национални телевизии като Байландо и Великолепната шесторка или петорка или не знам какво беше, ми се струват бутафорни, нагли и пошли. Но явно всеки в България разбира благотворителността според джоба си или според рекламните договори и битката за рейтинги, а не според състоянието на духа.

Пожелавам на всички да отворят сърцата са преди Коледа.

Фрида на сцената на Младежкия театър

Една от премиерите на Младежкия театър „Николай Бинев” през този сезон (от октомври 2010), е постановката „Фрида”, поставена от режисьора Веселин Димов по пиесата на сръбската писателка Саня Домазет.

 И тъй като съм „фен” на Младежкия театър, и тъй като Фрида Кало за мен е идол за жена, едновременно силна и страшно чувствителна, много талантлива и постоянно работеща, дори от болничното легло и радваща се на живота със всяка фибра на тялото си, не можах да пропусна тази постановка. Не мога да кажа обаче, че постановката ми хареса; беше ми интересно, но не останах впечатлена. Компанията, с която бях, дори намери постановката за пошла и не я хареса. Може би причината за думата „пошла” е езика, използван от актьорите, но тук се включих аз в защита на авторката на текста, че Фрида е използвала малко груб език, крещяла е, пушила е, напивала се е, била е бисексуална, постоянно е демонстрирала емоциите си, било то негативни или позитивни – жена динамит – както се опитва да я представи Саня Домазет. Причина за думата „пошла” вероятно е и фактът, че актрисата (Елена Бърдарска), която играе една от любовниците на Фрида, се съблича гола на сцената.

На мен обаче постановката ми беше интересна, защото е нещо различно, нещо авангардно, нещо ново. Антоанета Костова заслужава адмирации за костюмите, които е изработила за постановката – напомнят много на тези на Фрида, а аз съм виждала и истински костюми на Фрида и доста фотографии. Станка Калчева (в ролята на Фрида) сменя десетина костюми и различни бижута; слага дори и няколко изрисувани гипсови корсета, каквито е носила Фрида. На сцената почти липсват декори, но има мултимедия, която допълва атмосферата и това също е интересно.

 Станка Калчева, която аз много харесвам, играе добре (дори може би ще я номинират за награда за тази роля), но според мен не е за ролята на Фрида. Цветан Даскалов пък е далеч от това, да изиграе Диего Ривера. Малин Кръстев, който има силни роли в Младежкия, се появява за кратко в ролята на Троцки. Участват още Койна Русева като приятелка на Фрида, Искра Донова в ролята на сестра й Кристина Кало,  Вежен Велчовски, Вихър Стойчев.

 На 10 декември на представянето на „Фрида” в залата беше и авторката на текста, така че можахме да я зърнем за кратко. „Фрида” е втора нейна пиеса, която се играе на българска сцена.

„Фрида” е силна, интересна постановка, която ценителите на театъра би трябвало да видят този сезон; на някои може да им хареса, а на други не, но поне ще гледат нещо различно.

снимка от сайта на Младежкия театър

На Коледа стават чудеса

Имало едно време едно момиченце. Момиченцето обичало да прекарва семейните празници със семейството си и на гости при роднини, да има шумни и богати трапези. Тъй като момиченцето било малко, още не знаело в какво да вярва. Но това скоро щяло да се промени.

Тази Коледа имало много сняг и било доста студено в предпланинския град. Но както всяко нещо, което, когато усети топлина, започва да се разтапя, така и ледът по покривите се топял под ласките на обедното слънце. Естествено, тъй като било зима и било студено, стичащите се от капчуците капки, като падали на земята ставали на лед. На Коледа на обяд, семейството на момиченцето тръгнало на гости на чичо Христо на именния ден. Тръгнали да излизат от блока, в който живеели; пръв заслизал по стълбите пред блока бащата и казал: „Внимавайте по стълбите, защото има лед и се хлъзга”; след него заслизало момиченцето и майка й. Момиченцето слязло на първото стъпало, след това на второто и се подхлъзнало, западало назад. Всичко се случило като на забавен каданс. Падайки назад, момиченцето извикало; майка й се обърнала с лице към нея, изпищяла и се вцепенила – видяла как момиценчето пада и се разтрошава на стълбите. Бащата бил вече слязъл по стълбите и бил далеч, майката не можела да реагира от вцепенение. В този момент се случило нещо – както падало назад, току да докосне с гърба и главата си стълбите, момиченцето се изправило и се озовало долу под стълбите, на пътя, сякаш било прелетяло. След момента на вцепенение, майката, таткото и момиченцето се събрали на пътя и се зарадвали, че се разминали с нещастието. Тогава момиченцето попитало: „Видяхте ли мъжа, който стоеше долу на стълбите?” Майката и бащата се спогледали и казали, че не са видяли никого, че били само те тримата на стълбите, но момиченцето вярвало, че е видяло мъж в черно долу на стълбите, който все едно я бил издърпал.

След тази случка никой не говорел вече за това, от време на време на някоя следваща Коледа момиченцето питало: „Помните ли?”, а майката и таткото отговаряли: „Да, но не помним да е имало някой друг; не знаем как не си разби главата”. От тогава обаче момиченцето знаело в какво да вярва – на Коледа стават чудеса.

NORDOST – Приказка за разрушението

Преди две вечери в Младежкия театър гледах постановката „NORDOST – Приказка за разрушението“ по пиесата на Торстен Бухщайнер. Режисьор на спетакъла е Василена Радева, участват Ангелина Славова, Койна Русева и Искра Донова.

Постановката е много силна, действието е динамично, напрегнато, а играта на актрисите е затрогваща. Признавам, че от самото начало на спектакъла до самия край едва сподавях сълзите си, защото историята е тежка.

Спектакълът, доколкото съм чела, е пример за документален театър. Разказва за действителен случай – на 23 октомври 2002г., група от над 40 чеченци, мъже и жени – т.нар. „черни вдовици“, нападат театъра на улица „Добровка“ в Москва по време на представянето на руския мюзикъл „Норд-Ост“ и взимат близо 800 души за заложници, в това число актьорите, музикантите и служителите на театъра. Сред зриителите има много деца и над 70 чужденци, граждани на много държави. Първоначално терористите обещават, че чужденците ще бъдат пуснати, но при условие, че дипломатите на съответните държави пристигнат на място до определено време, което не става. Чеченците с ръководител Мавсар Бараев искат изтегляне на руснаците от Чечня и прекратяване на войната. Преговорите продължават 3 денонощия, заложниците имат право само на вода, ходят до тоалетна на смени в оркестрината, обстановката в театъра е тежка. Накрая историята завършва с щурм на руските спец-служби, които пускат през вентилационните шахти газ, целящ да приспи терористите и да им попречи да взривят десетките бомби. При щурма, от газа, умират всички терористи и много от заложниците – към 140 души, сред които и деца.

Историята е разказана през погледа на три жени, участващи в събитията – счетоводителка, която месеци наред събира пари, за да заведе мъжа си и детето си на мюзикъл (А.Славова); лекарка, която е дежурна на повикване през цялото време и чиито дъщеря и майка са в театъра (К.Русева) и една от черните вдовици – терористки (И.Донова). Зрителите събират пъзела на историята от трите гледни точки на жените, което прави разказа особено стойностен и затрогващ. Разказ за това, как едно събитие за секунди преобръща живота ни, за това, че войните не носят нищо добро, и за това, че не сме застраховани от това, да ни сполетят събития, които гледаме по телевизията.

Премиерата на спектакъла е била през март 2010 и постановката вече има две награди Аскеер за 2010 година: за Ангелина Славова - за главна женска роля и за Василена Радева - за изгряваща звезда, за режисурата й на "Нордост" и "Грозният" в театър "София". Играе се на камерна сцена и билетите са 12,15 лв.

Младежкият театър „Николай Бинев“ е сред любимите ми театри. От репертоара му препоръчвам още „Три сестри“ по А.П.Чехов с режисьор Крикор Азарян, „Вуйчо Ваньо“ по Чехов и „Осем жени“ – много силни представления. Постановката „Тихи, невидими хора“ от Яна Борисова с режисьор Десислава Шпатова е малко философска, абсурдна комедия, която честно казано не можах докрай да разбера и не бих могла да я препоръчам, а мюзикълът „Страхотни момчета“ на Владимир Люцканов не ми хареса особено, въпреки че признавам, че е нещо различно за театралната сцена и се радвах на наградата на Станка Калчева за участието й в мюзикъла. С интерес очаквам да видя премиерите този сезон – „Фрида“ със Станка Калчева в ролята на Фрида Кало и новия мюзикъл „Стъпка напред“.

PS Постановката получи и награда Икар 2011 за най-добър спектакъл

Фламенко, фламенко

Снощи, директорът на НДК Хр. Друмев закри в зала 1 Киномания 2010 с филма „Flamenco, Flamenco” (2010) на режисьора Карлос Саура. (Киномания все пак продължава с програма до неделя, 28 ноември в различни кино-зали). Документалният филм беше представен от известния фламенко китарист Хосе Фернандес Торес "Томатито" като част от европейската премиера на новия филм на великия режисьор. Виртуозният китарист, носител на няколко награди Грами и неговия секстет имат концерт и ще потопят в красотата на фламенко-изкуството зрителите си днес, 27 ноември в зала 1 на НДК. На 9 декември пак в НДК ще има концерт на друг виртуоз на китарата - Пако де Лусия, който също е сред участниците във филма.
Филмът „Фламенко, фламенко“ е продължение на документалната сага, посветена на това красиво и страстно изкуство. След като премина през ритъма на тангото и фадото, Карлос Саура се завръща към първата си любов – фламенкото. Настоящият филм представя актуалните фигури в песента и танца– Естрея Моренте, Карпета и Фарукито, Сара Барас, Мигел Поведа, Ниня Пастори, Ева Ла Йербабуена, Исраел Галван, Хосе Мерсе, Антонио Сунига, Соледад Моренте, Монтсе Кортес, Исраел Галван, Росио Молина, както и китаристите - Пако де Лусия, Томатито и Маноло Санлукар. Петнайсет години по-късно, с “двойна доза” фламенко, Саура, като сценарист и режисьор, в тандем с оператора Виторио Стораро, проследява развитието на най-страстния испански танц, от рождението му до наши дни. Томатито вече се е снимал в 2 филма на Карлос Саура. Двамата с приятеля му Камарон де ла Исла са участвали в “Севиянас” (1992) – първият документален филм на Саура, посветен на танца, а само Томатито свири и във „Фламенко” (1995).
През ноември фламенкото бе обявено за част от световното нематериално културно наследство на ЮНЕСКО.


„Фламенко е тристранно изкуство, което включва пеене, танцуване и свирене на китара едновременно, както и допълнителни средства за подсилване на ритъма (кастанети и др.), които пък сами по себе си се считат за отделна форма на изкуство. Има стотици видове фламенко със собствена мелодия, ритъм и хармонична структура, както и характерно настроение. Изглежда че това, което в последствие е било наречено фламенко е съществувало още през 16-ти век. Песента фламенко (или както още е известна – cante) включва синтез от поне четири култури: циганска, арабска, еврейска и испанска (на коренното население на Андалусия). Акомпаниментът на китара се появява по-късно, въпреки че е отбелязан от пътешествениците още през 18 век. Андалусийските фолк песни в миналото били акомпанирани от различни инструменти включително бандура, виола и тамбура, но сега китарата започва да доминира. Фламенко става публично изкуство през втората половина на 19 век когато започва да се изпълнява в заведенията. Първото такова място е в Севиля през 1842 година, но то не привлякло почти никакво внимание. Обаче през 1860 година подобни заведения се появяват из цяла Испания, дори в Мадрид. Така хора от всички класи гледали изпълненията. Тогава фламенко-групите се състояли от един или двама певци, три или четири жени и двама мъже танцьори и акомпанимент от две китари. Втората половина на 19 век била зрялата възраст на фламенкото. По това време изпълненията на китара станали невероятно популярни. Тогавашните добри китаристи трябвало да знаят как да акомпанират на много различни видове песни и танци, и да могат да следят стиловете на различните певци. С течение на времето, докато певецът си останал водещата фигура, китаристът престанал да бъде само помощник. Имало голямо търсене на добри китаристи, състезанието помежду им било яростно. В своята надпревара китаристите въвели нови техники, които понякога били доста странни, като например свирене с ръкавица на едната ръка или с китарата държана над главата. Но заведенията поощрявали само изящните китаристи, един от които е Ramon Montoya (1880-1949), който се смята за основател на модерния стил фламенко със соло китара. Великите дни на заведенията за фламенко преминали и до края на века те направо изчезнали. Годините до 1936-та са времето на театралното представяне на фламенкото с тогавашните “Opera Flamenca” и “Flamenco Ballet”. Вкусът на обществото се изменил към по-нежните гласове, като този на Antonio Chacon, и по-леките стилове. Това е времето на най-великите певци на фламенко – Chacon, Torre и др, както и на истинските китаристи – Javier Molina, Ramon Montoya, Manolo de Huelva и Perico del Lunar. Втората световна война и последвалата гражданска война в Испания направили четиридесетте години на 20 век неблагоприятни за изпълнителите на фламенко, с малко възможности за платени изяви, освен в Америка. През 50-те интересът към фламенко отново се появява с възможности за някои по-сериозни изяви. Фестивалите в Кордоба, Херес и Малага в края на 50-те стимулирали обществения интерес и окуражили новото поколение артисти.“ - извадки от http://thefastest.biz

Киномания започна със страхотния филм „Конфуций“

Снощи започна едно от най-чаканите събития от любителите на киното – "Киномания". 24-то издание на киномаратонът ще продължи до 28 ноември и включва 72 филма. В програмата има заглавия от Аржентина, Белгия, Бразилия, България, Великобритания, Германия, Дания, Ирландия, Италия, Испания, Канада, Коста Рика, Колумбия, Китай, Южна Корея, Полша, Русия, САЩ, Франция, Филипините, Чехия, Швеция, и Япония. Сред деветте специализирани програми се отличават "Латиноамериканско кино", "Азиатско кино" и "Българско кино". За първа година в "Киномания" ще се излъчват и анимационни филми. – Това може да се прочете във всички новинарски сайтове.

Аз поне от седмица чаках с нетърпение филма „Конфуций“. Официалното откриване на Киномания беше снощи от 19 часа в зала 1 на НДК именно с филма "Конфуций" на режисьора Хъ Мей. Фестивалът се откри от директора на НДК Х. Друмев, който не се представи и така и хората не разбраха кой е. След това, приветствие от името на Министерство на културата, поднесе зам.министър Д. Дерелиев, който разказа интересната история на Киномания и как през 1991 разни „демократи“ са искали да закрият фестивала като социалистическо мероприятие. Слава богу само са го преименували от Световна филмова панорама на Киномания и събитието продължава и до днес. Тази година е с подкрепата на Министерство на културата и Столична Община, както и на медийни партньори и фирми. Залата беше пълна; оказа се че с билетите, които сме платили, сме помогнали на 500 социално-слаби софиянци и на жителите на дома за възрастни дейци на културата, нуката и изкуството да присъстват на откриването.
Приветствие поднесе и Посланникът на Китайска НР – словото му си беше като при откриване на сесия на ООН. После ни представиха 75-ия пра-пра-внук на Конфуций. Оказа се, че потомците на Конфуций наброяват 3 милиона души по цял свят, неговият род е с най-добре изучената, проследена и описана генеалогия в света. Родословното дърво на Конфуций с историята на членовете е описана в стотици томове. От определен момент на наследниците му е дадена най-високата благородническа титла в Китай и това се оказва и най-стария благороднически род в света. Конфуций е живял преди 2500 години. Забележителна далновидност и страхотно постижение за китайската нация – да съхрани историята на един човек, който е поставил началото на философията, етиката, морала, правото, военните тактики, дипломацията в света. След края на филма китайското посолство беше устроило щанд с книги и дискове – купих си диск за 1 лв (!!!) с традиционни китайски рисунки и книга за историята на интелектуалната собственост в Китай за 1 лв (!!!); е имаше и по-скъпи книги (20-50 лв), но аз взех каквото ме интересуваше.

Филмът разказва за живота на Кон Ци от неговите 50 и няколко години до смъртта му, от момента в който владетелят на царство Лу прави Кон Ци министър на вътрешните работи, за да се пребори с мощта на Трите фамилии. Кон Ци успява чрез умели военни стратегии и тактики да върне 3 града на царство Лу от съседното царство Ци; да поиска и да реализира разрушаването на високите стени на някои градове; след това обаче първият министър и Трите фамилии недоволни от силата му го изпращат в изгнание. Дълги години Кон Ци се скита с учениците си от царство в царство докато малко преди края на живота си, първия министър го кани обратно в царство Лу. Кон Ци се връща в бащините си земи и до края на живота си преподава на последователите си и пише книги (под формата на дървени дъсчици съшити с конец).
Конфуций проповядва идеите за чест, достойнство, благородство при благородника, за мир и хармония сред хората, за равенство, за обучение и образоване на всеки човек, за грижа за ближния. Той създава школа, която повлиява основите не само на китайското, но и на японското общество; поставя основите на Конфуцианството, на съвременните науки философия, етика, право, дипломация. Един велик човек (през цялото време се чудех коя сила е зародила точно в неговия мозък идеите от учението му ?!).
Филмът си заслужава да се гледа; ще го дават пак на 21 ноември в Дом на киното.

Детският дом в квартал Драгалевци

Искам да Ви разкажа за едно мое преживяване с деца, лишени от родителски грижи.

За мой късмет или нещастие (who knows?!) в момента работя в американска компания. Политика на фирмата е да подарява 1 път в годината един работен ден на служителите, за да извършват обществено-полезен труд. Тази година този ден за клона в София беше на 5 ноември. Десетина колеги и аз, вместо да садим дръвчета на Витоша, да боядисваме градинката на ИСУЛ, да се грижим за кучетата в Богров или да мием прозорците на дом за социално слаби, безпризорни хора в Слатина, решихме да отидем в детския дом Драгалевци, за да „гушкаме“ децата. Първоначално понесох решението си много тежко, „с ред сополи и сълзи“, но после се оказа, че не боли чак толкова.

Детският дом Драгалевци се грижи за деца от 3 до 7 години, лишени от родителска грижа. Намира се в квартал Драгалевци на улица 305. В момента там живеят 40 деца, разделени на първа, втора и трета група като в детските градини. По-голямата част от децата са от ромски произход; има деца, чиито родители или роднини идват и ги взимат понякога за събота и неделя. Това, което прави впечатление е, че децата изглеждат добре - облечени и нахранени, весели и жизнени при срещата с нас; вижда се, че добре се грижат за тях, но това което прави впечатление още е, че са малко по-изостанали в развитието си от децата в нормалните семейства, за които се грижат родители, които имат роднини, приятелчета в детската градина и на детската площадка; че изглеждат по-изостанали от 4 годишните ми племенници например. Дечицата там имат всякакви играчки, имат и страхотни битови условия за живеене (имат играчки, каквито и Вашите деца може би нямат). Домът разполага с широк двор с дървета и зелени площи, на които са разположени атракциони – люлки, пързалки, катерушки и др. На вторият етаж са стаите на децата и занималните. В занималните има пиано, телевизори, най-различни играчки, има салон за физически занимания, стая за приказки с най-разнообразни приказни костюми. Стаите на децата са за по 4 дечица, с малки дървени легълца, с красиви перденца и детски комплекти за легълцата, в коридорчетата на стаите има гардеробчета за всяко дете, стаите са с отделни бани. Навсякъде е чисто, боядисвано е преди няколко години, но децата, въпреки че са малки, пазят (така са научени от социалните работници), подовете са с ламинат и красиви килими. Въобще може да се каже, че децата имат прекрасни битови условия за живот благодарение на многото спонсори, които по празници се сещат за домовете. Това, което липсва на децата е грижа и любов, но не грижата на социалния работник, а грижата и любовта на родителя, на роднината и на приятеля. Липсва им някой да ги прегърне, да ги хване за ръка и да ги заведе на пързалката, да пооцветява с тях, да поговори с тях и да им разкаже нещо за света. Децата изглеждат като цвете в саксия, тъй като в този дом добре се грижат за оцеляването им. Липсва им обаче контакта с обществото и със света, липсва социалната интеграция на детската площадка, в парка, в зоологическата градина. Колегите и аз поиграхме няколко часа с децата: гушкахме ги (те най-често казват „гушни ме“), оцветявахме, редихме пъзели, правихме хартиени цветя, надувахме балони; децата толкова се радваха, подарихме им два-три часа усмивки, грижа и внимание, може би любов – подарихме им това, от което имат нужда.

Положението в детските домове не винаги изглежда така, както го представят медиите. Този дом е образцов и осигурява отлични битови условия за децата. Децата не са нито гладни, нито голи и боси. Напротив децата изглеждат добре гледани. Това, което им липсва е семейна среда, грижа и любов от семейство и приятели, социални контакти.

За това, ако искате да помогнете, може да направите като нас – да им купите плодове, книжки и пособия за рисуване, дребни шарени залъгалки за игра и да отидете да поиграете с тях час-два, да поговорите с тях, да има покажете загриженост и внимание, да ги гушнете; ако имате пари за даряване можете да им подарите гостуване на куклен театър при тях или да им платите разходка до зоологическата градина. Въобще не е страшно и не боли; мислех, че след часовете в дома ще ми е доста тягостно, тъй като съм доста чувствителна и емоционална натура, но не - бях доволна от престоя с децата, без камък, който да тежи да плещите. Така че хората, които казват „не искам да се разстройвам, защото ще ми е тежко“ от сега нататък няма да мога да ги разбера. Децата имат нужда от приятели, имат нужда от нас.

За грижата и вниманието, от които децата имат нужда, се грижат доброволци към Фондация „Дечица“, която е поела грижата за още два дома в София, освен дома в Драгалевци. Повече за работата на фондацията и за доброволческия труд можете да прочетете от страницата на фондацията http://www.dechitsa.org.

Йълдъз Ибрахимова на гости на Сцена „Академия“

На 5 ноември вечерта се състоя концерт на Йълдъз Ибрахимова с участието на Младежка Филхармония "София" с диригент Боби Йоцов. Този концерт е първият от новия сезон 2010/2011 на проекта Сцена „Академия“.

Йълдъз Ибрахимова беше подбрала музика на Бах, Бокерини, Гершуин и завърши с цигански романси, при което вдигна публиката на крака. Йълдъз на няколко пъти спомена, че за първи път пее с камерен оркестър и то съставен от ученици, възпитаници на музикалното училище. А „децата“ свиреха много добре, особено първата цигулка- едно момче, което с такава страст свиреше циганските романси, че получи много аплодисменти от публиката (което го накара да се изчерви :-)). Имаше много аплодисменти, публиката не искаше да си тръгва и извика певицата на бис. На мен концерта много ми хареса; на компанията, с която бях, пеенето на Йълдъз й звучеше като стържене. Вярно, че пеенето беше леко и нямаше дълбочина, но все пак на мен ми хареса. Залата беше на крака и извика на бис певицата – така че по-скоро общото мнение е, че концертът беше едно приятно/страхотно изживяване.

Концертът се проведе в залата на ул. „Оборище“ 17 на Националното музикално училище „Любомир Пипков“. Жест от страна на Йълдъз Ибрахимова е фактът, че певицата е решила да дари хонорара си от концерта на Националното музикално училище. Средствата ще бъдат използвани за закупуването на компютри за учениците. Певицата сподели, че се вълнува, тъй като е завършила това училище, което й е дало стабилна подготовка преди Консерваторията, която „е била песен“ в сравнение с музикалното училище. Певицата получи почетния знак НМУ„Любомир Пипков“ и картина като подарък, както и много цветя. Билетите бяха на смешната цена от 10 лв.

Проектът „Сцена Академия“ се организира от Хилда Казасян, Боби Йоцов и още няколко техни приятели (Атанас Янкулов, Добромир Славчев, Нено Димов). Концертната поредица се провежда със съдействието на фондация „Америка за България“, която напоследък е доста активна в спонсорирането на музикални и театрални представления. Повече информация за програмата и целите на Проекта, можете да откриете на тяхната страница http://www.scenaacademia.com.

Изложба на Фрида Кало във Виена

Ако до края на ноември се случи да посетите Виена, препоръчвам Ви да разгледате изложбата на Фрида Кало.

Първата ретроспективна изложба в Австрия на колоритната мексиканска художничка Фрида Кало е организирана от Банк Аустриа (Bank Austria Kunstforum) и продължава от 1 септември до 5 декември 2010.

Фрида е фигура, идентифицираща мексиканската култура, пионер на феминисткото движение. Изложбата представя 60 нейни картини, както и нейни графики, костюми и снимки, събрани от племенница й Кристина Кало. Включена е серия от фотографии-икони, които й е правил Никола Мюре, от които се вижда, че тя е била красива и интересна жена.

Изкуството на Фрида е неразривно свързано с нейния тежък живот. Картините й имат страхотно излъчване, в тях прозират най-големите й болки - разтрошеното тяло и невъзможността да има деца - направо е сърцераздирателно; картините й сякаш говорят. Фрида Кало е била омъжена за друг голям мексикански художник - Диего Ривера. Фрида и Диего са били сродни души, партийни другари, приятели, съмишленици, любовници, съпрузи, конкуренти, врагове; женили са се 2 пъти, той я изпраща в последният й час. От картините й се вижда цялата история между тях - тя е изобразявала себе си като Луната, а Диего като Слънцето, като Ин и Ян - Слънцето и Луната все се гонят и не могат да се съберат, а Ин и Ян се допълват. Фрида е била страхотна жена, силен характер и силно чувствителна личност; гениален артист. Много болка, много сила, много чувствителност, много талант - това е Фрида.

Когато разглеждах изложбата, имаше много хора, а беше следобед в работен ден, тоест има голям интерес у виенчани към изложбата. Пред сградата имаше и малка опашка за влизане в изложбата, но не чаках много - десетина минути. Имаше няколко класа ученици от по-малки и по-горни класове, които обикаляха залите и когато влязат в някоя зала, слагат на пода гумени подложки и сядат върху тях в кръг, а учителките им разказват историята на залата, която представя съответната част от живота и творчеството на Фрида. Подобен похват не съм забелязвала в нашите изложбени зали и в посещенията на ученици. За да разгледате изложбата в цялост Ви трябват минимум два часа.

Изложбата е отворена от 10 до 19ч, а в петък от 10-21ч. (У нас Националната художествена галерия, където гостуваше Едгар Дега последните два месеца, работи до 17 ч – как работещ човек ще може да посети изложбата?!) Билетът за възрастен за изложбата на Фрида е 10 евро, но ако сте пътували до Австрия с Австрийските авиолинии и покажете бордна карта можете да си купите билет за 7 евро. Редукцията в цената на билети за музеи важи при представяне на бордна карта от Австрийски авиолинии и за много други събития, които се провеждат не само във Виена, но и в Мюнхен, Венеция, Лондон, Токио, Ню Йорк до декември 2010, а някъде и до март-април-юни 2011 – списък може да се намери на страницата на Австрийски авиолинии или на програмата Miles&More. Намаление може да получите не само в цената на билети за музеи, но и в услугите на ресторанти, хотели, кафенета, обиколки на града. Това се казва подкрепа на авиокомпания в условията на световна криза и подпомагане на културата от страна на бизнеса.

Изложбата е страхотна, доста рекламирана и си заслужава да се разгледа

Археологическият музей в Пловдив

Преди няколко дни отскочих до Пловдив. Пловдив лежи на сърцето ми още от ученическите години, искаше ми се да следвам там, но не стана; от тогава гледам да ходя от време на време на разходка за ден-два, когато ми се отдаде възможност.

Последните ми впечатления са, че това е един жив град, за разлика от много други градове в България в момента, в които животът като че ли е замрял. За забележително многото хора, които се разхождат през деня по главната улица няма да говоря (тези хора не работят ли?!), за разнообразието от магазини и молове също. Излишно е също да разказвам и за приятната разходка, която човек може да направи в различна атмосфера в стария град.

Това, което искам да споделя е, че Пловдив има Археологически музей на световно ниво. Регионалният Археологически музей се намира на площад Съединение. Малък е – на един етаж с три големи и четири-пет по-малки зали. Залите са добре осветени, изглеждат чисти и просторни. Експонатите, които са изложени в стъклени кутии със съответните сензори представят праисторията, раннотракийската култура (съдове, накити и оръжия), находки от тракийски могилни гробници – златни и сребърни съдове и накити и антична керамика; скулптура и мозайки от античния Филипопол. Музеят има и зали, които представят историята на музея и нумизматични колекции от гръцки, тракийски, македонски, римски, византийски и български монети. И атракцията за гостите и жителите на Пловдив – Панагюрското златно съкровище, което се състои от 9 съда с общо тегло 6 кг и 164 грама. Всички експонати са с табелки на български и английски език и с точно описание какво точно гледаш. Забранено е да се снима с фотоапарати, но с мобилни телефони може. При запитването ми защо е така, отговорът, който получих е, че снимките от фотоапарат са с добро качество и могат да се качат в интернет и да се използват за предпечатна подготовка, което нарушава авторското право (не ми се продължаваше спора, но по въпроса – снимките на Панагюрското съкровище обект ли са на авторско право може да се спори), а снимките от телефон били с лошо качество. Да им имам логиката на уредниците в музея. Както и да е, музеят има и сувенирен магазин, от който да си купите картички на Панагюрското съкровище, магнити на Пловдив и книги; има и конферентна зала и разбира се тоалетна.

По повод на спора къде да е изложено Панагюрското златно съкровище, то за мен отговорът на този етап е ясен – в Пловдив, защото музеят предлага модерно излагане и съответната защита (въпреки, че вече е бил обект на въоръжен грабеж). За мен Регионалният Археологически музей в Пловдив е на световно ниво. Може да наминете, ако имате повече време в града.

Ако се изморите от разходки и находки, може да поседнете и да отморите в някой от многобройните ресторанти, които се намират в центъра. Препоръчвам италиански ресторант „Gusto“ и ресторант „HamingWay“, които се намират в пресечки на главната улица съответно срещу хотел България и срещу Общината. Повече за ресторантите на Пловдив от мен, можете да прочетете във Виноблог http://www.vinoblog.eu/, където ме поканиха за гост-автор наскоро. Блогът е много интересен за почитателите на винената култура. Приятно четене

Размисли за една находка и за трите „з“

„...Ако искаш да отгледаш градина – освободи се за начало от трите „з“ – злоба, завист и злословие. Чуваш ли как з-з-звънко з-з-зжужат като з-з-зелени мухи лайнарки. Те са гнусни за самия теб. Превръщат и слънчевите дни в мрачни. Запази само добрите си чувства, които създават оазиси в пустинята......“

В Созопол преди седмица археологически екип откри при разкопки мощи на Св. Йоан Кръстител, като намерените мощи на острова са заровени по канон - под основния камък на църквата. Събитията в Созопол, репортажите на телевизиите, публикациите в печатните медии и мненията в блоговете през последната една седмица и особено вчера и днес, ми напомниха цитираните по-горе редове от една приказка за възрастни.

Като бивш научен работник признавам, че за всяко едно откритие са нужни научни доказателства, за археологическите открития също; доказателства, които се получават при извършване на съответните научни тестове. Добре, ясно е, че ще бъдат направени нужните такива – радиоактивно датиране и ДНК анализ, които се цитират в блоговете вчера и днес. Но какво ще докажат тези проучвания ?! – че са открити кости на мъж между 20 и 40 години (или на жена) живял между 1-5 век от новата ера. И какво ще докажат тези резултати ?! – абсолютно нищо със сигурност на 100 %. В света няма известно родословно дърво на Йоан Кръстител. А какво да кажем относно теориите, че религията е опиум за масите, че Старият и Новият Завет, Корана и другите подобни книги са създадени, за да внесат ред сред хората и да поднесат нещо, в което хората да вярват, да намират упование и утеха за действията си, да изпитват страх от наказание и т.н. Какво да кажем относно теорията, че религиите са създадени, за да манипулират масите, че християнството е мит, който се поддържа повече от 2000 години и в който вярват милиони хора. Не съм теолог и оставям настрана спора живяли ли са в действителност Дева Мария, Исус Христос, Йоан Кръстител – личности, които се почитат и от христяни, и от евреи, и от мюсюлмани; и открити ли са или могат ли да бъдат открити научни доказателства, които да потвърдят на 100 %, че тези личности са живяли наистина преди 2000 години. За вярващите находката в Созопол е светиня, за атеистите – повод за подигравки през последните дни.

Въпросът ми е - Защо не вземем пример от Лурд, от Истанбул и Амиен, от Рим и Ерусалим, от Ефес и др., които претендират да притежават части от главата или ръката на Йоан Кръстител или други артефакти, свързани с Христос и Богородица.
Не можем ли да превърнем Созопол в място за поклонничество на милионите вярващи от цял свят по примера на изброените градове независимо от резултатите от научните изследвания?!

Защо поне веднъж не забравим злобата, завистта, скептицизмът, които таим в сърцата си като българи?! Защо не променим манталитета си винаги да гледаме в чуждата паничка, да завиждаме, да злословим, да прехвърляме отговорността на другия. Да бъдем българи, които се гордеят с историята си и се грижат за опазване на културно-историческото си наследство, развиват туризъм било то културен, селски, религиозен или какъвто си решим да го наречем.
Аз съм съгласна като данъкоплатец държавата да харчи парите на данъкоплатнците, за да може България да бъде популяризирана като древна европейска държава с богато културно-историческо наследство, с древни съкровища, с антични градове, с надарени оперни певци, талантливи музиканти, артисти, художници, писатели; да се харчат парите на данъкоплатците, за да се популяризира страната като туристическа дестинация с красива природа, екологично замеделие и богат културен живот. И ако цената за тази реклама е милиони левове, аз съм съгласна държавата да я плати. За да може когато пътувам из Европа, хората, които срещам да Не свързват България с мафията, наркоканалите, беззаконието, гастербайтерите, ромите-джебчии, проститутките, трафика на деца и органи и т.н. Аз искам в Европа да свързват името България с тракийски съкровища и антични градове, богата история, добри оперни певци, добри музиканти, талантливи художници, режисьори, актьори, писатели, прекрасна природа, богат фолклор и гостоприемни хора. И ако за това е необходимо да се харчат милиони на година за реклама, съм съгласна като данакоплатец да се дават, нищо че сме в криза. Пари за култура и образование и тяхната реклама трябва да може да намери всяка нормална държава. И тези пари и усилия ще се върнат в бъдеще стократно в България.

Историята, миналото си не можем да променим, от тях можем да се поучим. Срамуваме ли се от историята си?!

Следващите редове са написани по повод на дискусията, която се разрази в блогосферата по повод на ордените, които връчва президента Първанов на Йорданка Христова и Щурците за заслуги в областта на културата


Всяка личност си има история, минало. Трябва ли да забравя личната си история?! – разбира се, че не – това всеки нормален човек ще го каже. Човек, вървейки по пътя си, се учи от грешките в миналото и получава сили от силните и щастливи моменти. Историята, миналото си не можем да променим, от тях можем да се поучим. Както всеки човек има минало и история, така и народите имат минало и история. Какво обаче се случва в България – струва ми се, че ние българите като народ, се срамуваме от историята си и се стремим перманентно към масова амнезия. Вместо да се поучим от грешките в миналото и да съберем сили от силните си моменти като народ, ние се опитваме да забравим, да зачеркнем цели периоди от общата си история. Наблюдава се масова амнезия за отделни събития и периоди без да се прави обективен анализ. Защо българите не анализират обективно миналите събития?! Историците ще кажат че трябва да минат поне 50 години преди да се оцени обективно едно събитие. Може би трябва да минат още 20-30 години преди да можем обективно да оценим периода между 1950 и 1990, защото в момента ми се струва, че не се оценява обективно този период от общата ни история.
Златният Орфей не бил част от българската култура, нищо че десетилетия наред текстописци, композитори и певци в България са напрягали сили, за да създадат нещо, с което да впечатлят публиката и да спечелят награда – точно както в последните няколко години, откакто се присъединихме към песенния конкурс Евровизия, напрягат сили да се класира тяхната песен и да представят България.
Индустрията ни не била сериозна индустрия, нищо че няколкото химически завода в България (например тези край Враца или Димитровград) са доставяли десетки проценти от световното потребление на азотни торове в соц.времената, а сега врачанският завод е превърнат в гробница.
„Знаме на мира“ било социалистическа измишльотина, само дето по време на тези срещи се е правила реклама на България по цял свят, създавали са се приятелства между деца от различни страни, които впоследствие са участвали в управлението на страните си и е имало възможност да лобират за прокарване на българските интереси. И тн и тн

Прилагам снимки от училищен дневник на един клас. Снимки, които са част от личната история на личности, които в момента са в разцвета на силите си и работят за развитието на страната, снимки, които са част и от общата, българската история.
Тези събития са се случили, трябва ли да ги отричаме, да се срамуваме от тях или трябва да си вземе поука и да продължим напред?! Според мен отговорите на тези въпроси са ясни, но поводът да пиша тези редове са изказвания на блогъри, които така злобно говорят за времената преди 1989 година, все едно не са част от техния живот. След 10-20 години как ли ще говорят за времената между 1990 и 2010 ?! Защо народът ни масово се срамува от миналото си и се опитва да зачертае всичко?! Защо трябва само да се отрича и да се „плюе“ по миналото, без обективно да се разделят положителните събития и тенденции от отрицателните такива?! Кога българите ще започнат да анализират обективно миналото си?! Може би никога.....за това държавата ни е на такова дередже и българите са най-нещастните европейци, защото манталитетът на нацията е повреден. И не трябва ли историята и миналото да се запазват обективно, без да се рушат артефакти, за да могат идните поколения да имат поглед върху събитията и тенденциите преди тях и да се поучат.

За вредите и ползите от социалните мрежи

Напоследък интернет и в частност социалните мрежи заемат все по-голяма част от ежедневието на активните граждани. Някои хора дори, докато са на работа, са постоянно включени в мрежата, следят последните новини от новинарските сайтове, разглеждат снимки на „приятели“, слушат музика и играят на игри. Оказва се, че милион и половина българи имат профил във Facebook, най-използваната социална мрежа в света, като по-този начин възобновяват прекъснати приятелства и създават нови. Но монетата винаги има две страни. Колко ли пари губят работодателите от факта, че милион и половина българи се ровят по цял ден в интернет и Facebook ?! Колкото и ползи да има участието в социални мрежи, вероятно има и много вреди.

Ето мнението на едно момче, за което интернет и софтуерните продукти са професия и което усилено отказва да си направи профил в Facebook:

„Не отричам и вероятно никой не отрича, че Facebook e голямо нещо, че влиянието й е огромно и че излиза от пределните на Интернет. Но е страшнично, как всичките ни разговори минават през 3 компании - мобилните оператори. Стряскащо е как гигант като Google може да манипулира интернет с огромната си власт. Страшно е как Facebook, Twitter и т.н. съхраняват целия ни живот. Поне за мен е страшно.
Защото е страшно да си помислиш (а не е само помислянето) как чрез Facebook може да влезеш в живота на хора, които никога не си срещнал.

Давам пример: разбивам паролата на един Facebook акаунт на един човек и съответно мога да вляза и да се представям за него. Този човек е познат на много мои други познати. И понеже са познати аз мога да гледам техните профили, информация, снимки, видео - всичко. Само за 10-ина минутки аз мога да разбера какво е правил един човек, който не съм нито виждал, нито чувал вече 3 години; да видя снимки и информация на хора, които никога не съм познавал. И всичко това - защото те са качили своя живот във Facebook. И както аз само разглеждам - така може и да не съм аз.

Имам и още един пример: имам едни клиенти - една институция към Общината, където работи един мъж, който е на 65 години и съм почти сигурен, че е педофил, понеже администрирам компютрите им и ги снабдявам със софтуер и мога да наблюдавам кой какво е правил и къде е искал да ходи. Въпросният господин всяка свободна минутка се опитва да си вре носа в сайтове за запознаства, във Facebook и др. подобно сайтове, порно сайтове и познай какво търси !? - информация и профили на малки деца - предимно малолетни момиченца.

Идеята на всичко това е, че колкото и private да може да е Facebook и подобни мрежи - винаги има начин всеки да ти погледне нещата. На мен не ми допада някой буквално да си зареди живота в някой сървър на някаква компания и този сървър да е публично достъпен от хората от тази компания, от потенциални рекламодатели на тази компания, от умни пароло-разбивачи, от познати и непознати. Вярно е, че всичко това има много плюсове, но има и много минуси. Аз намирам минусите за повече. Както пише в една статия от последните дни - "зависи как ги ползваме". Засега не ми допада участието във Facebook.”
Всяко качено нещо в Facebook и въобще в интернет остава за вечни времена на някой сървър, дори и да натиснем копчето delete. Така че да сме мислили преди да го качим в интернет.

Кога България ще се научи да се рекламира успешно?!

Въпреки промените в регламента на Евровизия, конкурсът си остава политически

Късно снощи завърши 55-то издание на Песенния конкурс на Евровизия, който се проведе в Осло. Конкурсът беше спечелен от Германия с 246 точки, доста голяма преднина пред второто място за Турция с 170 точки. Казвам, че конкурсът беше спечелен от Германия, а не от Лена, която представяше Германия, защото този път вотът беше на 100% политически, въпреки промяната в правилата за гласуване с цел да се избегне политическият вот.

В началото на гласуването бях готова да залагам, че конкурсът ще бъде спечелен от Турция, тъй като нейния представител – групата Манга беше изключение с рок изпълнението от общия фон баладични и шлагерни изпълнения, типични за Евровизия. Така че в началото на крайното гласуване залагах за Турция. В момента обаче, в който телевизиите предадоха как в Хамбург са се събрали 17 000 души, дори повече отколкото в Осло, разбрах, че победител ще е Германия. Една страна от голямата четворка, основателка на Евровизия, която е печелила до сега само веднъж, която налива милиарди в общия европейски бюджет и която трябва да бъде компенсирана по някакъв начин.
По принцип страните гласуват политически на този конкурс от дълги години. Как ?! Като всяка страна подкрепя винаги страните-съседки, или страните, с които е в най-близки отношения. Андора винаги дава най-много точки за Испания или Франция, Беларус – за Русия, Русия – за Беларус или Украйна, Финландия – за Швеция или Норвегия и т.н. Така беше и тази година: например Турция даде най-много точки за Азърбейджан, а Азърбейджан – за Турция; Румъния подкрепи Молдова, а Молдова – Румъния; Кипър както винаги подкрепи Гърция, а Гърция както винаги гласува с най-много точки за Кипър и т.н. И ако това не е политическо гласуване, независимо от качеството на песните, здраве му кажете. И така въпреки промяната в регламента на конкурса, при която вота се определя на 50% от жури и на 50% от зрителско гласуване, за да се избегне политическото гласуване, вотът беше политически.

След миналогодишната Евровизия, БНТ промени също правилата на конкурса – жури от 51 музикални специалисти и институции избра изпълнител, който да ни представя на конкурса – Миро, за него бяха написани 5 песни, поръчани и продуцирани от БНТ и накрая зрителите избраха песента, с която той да ни представя в Осло. Песента ни отпадна на втория полуфинал. Според мен причината не е, че песента е лоша. Напротив, песента звучеше като десетките други песни на Евровизия, тоест не се отличаваше с нищо от останалите, в което е може би слабостта й. Миро се представи много добре на полуфинала. Но от гласуването по страни се вижда, че само Кипър, Турция, Украйна и Великобритания са гласували за Миро с общо 19 точки, поставили го на 15 място. От това следва, че БНТ и България не са си свършили добре работата по промотирането на нашия кандидат в 39-те държави-участнички в конкурса. Отново, явно заради кризата, държавата е спестила от средства за реклама на страната ни и на нашия талант, от където идва и политическия ни провал като страна на политическия конкурс Евровизия. България подкрепи на финала с най-много точки Азърбейджан 12, Турция-10 и Армения-8, с малка разлика от миналата година, когато гласувахме с най-много точки за Азърбейджан, Турция и Гърция.

Един известен български журналист след полуфинала с участието на Миро написа под заглавието „Скъп ли ни е Миро?“ следното: „Но най-важният въпрос си мисля, че е следният: колко ни струва на нас данъкоплатците цялата тази олелия? През последните месеци, когато и да пусна БНТ, попадах на репортажи за представяне на Миро в различни точки на Европа. Дори и без да се вълнувам по темата, се оказах донякъде информиран. Което означава, че кампанията е била сериозна. Това струва пари, това са нашите пари.“

Да, това са нашите пари, но и този път явно не бяха похарчени достатъчно пари за реклама и държавата в лицето на БНТ, която като национална обществена телевизия официално представя България, не си свърши работата. Държавата е спестила от средства за реклама на страната ни и на нашия талант, от където идва и политическия ни провал като страна на политическия конкурс Евровизия.

Аз съм съгласна като данъкоплатец държавата да харчи парите на данъкоплатците, за да може България да бъде популяризирана като древна европейска държава с богато културно-историческо наследство, с древни съкровища, с антични градове, с надарени оперни певци, талантливи музиканти, артисти, художници, писатели; да се харчат парите на данъкоплатците, за да се популяризира страната като туристическа дестинация с красива природа, екологично замеделие и богат културен живот. И ако цената за тази реклама е милиони евро, аз съм съгласна държавата да я плати. За да може, когато пътувам из Европа, хората, които срещам да не свързват България с мафията, наркоканалите, беззаконието, гастербайтерите, ромите-джебджии, проститутките, трафика на деца и органи и т.н. Аз искам в Европа да свързват името България с тракийски съкровища, оперни певци, добри музиканти, талантливи художници, режисьори, актьори, писатели, прекрасна природа, богат фолклор и гостоприемни хора. И ако за това е необходимо да се харчат милиони евро на година за реклама, съм съгласна като данъкоплатец да се дават, нищо че сме в криза. Пари за култура и образование и тяхната реклама трябва да може да намери всяка нормална държава.

XVII седмица на испанското и ибероамериканското кино

На 10 май (понеделник) в зала „Люмиер“ на НДК се откри XVII седмица на испанското и ибероамериканското кино, която е част от XV Салон на изкуствата. Програмата на седмицата включва 22 филма от Испания, Португалия, Аржентина, Чили, Колумбия, Куба, Перу, Венецуела и Доминиканска република и продължава до 16 май, когато се закрива с ден посветен на Чили. Входът за филмите е безплатен, а част от филмите са със субтитри на български език; останалите са със субтитри на английски.

Откриването на XVII седмица на испанското и ибероамериканското кино беше в понеделник 20 часа с прожекцията на испанския филм „Килия 211“/“Celda 211”. Филмът е удостоен с 8 награди „Гойя“ за 2010 г. Това е най-силният филм, който съм гледала от поне година насам, а като киноман доста съм изгледала. Филмът най-общо разказва за обстановката в испанските затвори: за битовите условия на затворниците, за специалното внимание, което правителството отделя на политическите затворници-терористи от ЕТА, за бунтовете, които избухват в затворите и начините за действие от страна на държавата. Всичко това е показано през очите и личната трагедия преживяна от надзирателя Хуан. Хуан трябва да започне работа в затвора на следващия ден, но решава да се запознае с колегите си един ден по-рано и разглеждайки килиите попада насред затворнически бунт, става част от затворниците, бори се за място сред лидерите на бунта, успява да влияе на развоя на събитията и да държи положението до момента, в който по нещастно стечение на обстоятелствата колегите му надзиратели в усилията да потушат бунт на роднините на затворниците край затвора убиват бременната жена на Хуан; за него светът изгубва значение, пробва да се самоубие, после да пожертва „безценните“ за правителството терористи от ЕТА, убива надзирателя, който е пребил до смърт бременната му жена, при което преговарящите от страна на правителството решават да отвърнат на удъра му, издават го на затворниците и накрая го убиват. Пълна каша, много кръв и разтърсващи сцени, много сила на духа и много ниски души; морал проявен от затворниците и лицемерие и низост, проявени от страна на държавата. Жестоката действителност е представена с реализъм, по който испанците май нямат равни в правенето на филми. Наистина разтърсващ филм, който затвърждава позицията на испанското кино като едно от най-силните и реалистични в Света.

Прилагам програмата на XVII седмица на испанското и ибероамериканското кино http://www.embespbg.com/IMAGENES/ProgramaSemanaCine.pdf. Ако нещо ви грабне вниманието, отидете и вижте, но със сигурност филмите си заслужават.

Два безценни часа

Много рядко, почти невъзможно е да се случи на човек, работещ на постоянна работа, на осемчасов работен ден, да прекара в делничен ден няколко часа в парка. На мен по стечение на обстоятелствата това ми се случи. Видях една красива картина пълна с живот.

Два безценни часа в Борисовата градина.

Всичко е зелено, и дърветата, и тревата; въздухът ухае на люляк, на цъфнали дървета и на зеленина. Излезли са оси, пчели и пеперуди, гълъбите се разхождат спокойно по алеите.

Пенсионери седят на съседна пейка и обсъждат демокрацията в България, нивото на пенсиите, почивките за пенсионери, пътуванията в далечни страни при деца и внуци за по няколко месеца. Един дядо разпалено обяснява за „тесните дънки, импотентността на българите и раждането на деца“ и заключава „Мъжете в България са масово импотентни още на 20 години“, а събеседничката му контрира „От 2 години почнаха да раждат деца“. Други пенсионери се разхождат бавно по алеите.

Майки с колички приспиват бебета и разхождат по-големите деца. Срещат се и майки с татковци или баби. Деца се канят да играят на федербал и да карат скейтборд.

Младежи се разхождат, за да убият времето; други седят по пейките или в тревата, говорят, играят на карти, „блеят“.

Отчаяни жени вървят бавно по алеите с цел да смъкнат тежестта от раменете.

Баща кара триколка и разхожда 2-годишния си син, а малкият се вози отзад и гледа изумено променящата се картина около малката му руса главица.

Двама мъже около четирийсетте се надпреварват с тротинетки по алеята.

Влюбени младежи се целуват по пейките, други се разхождат хванати за ръце.

Младеж стои в тревата и премята бутилки; защо ли дрънчи с тези бутилки?!; запилява се нанякъде.

Хора се разхождат по алеите, други карат колелета, трети тичат със слушалки в ушите.

Двама конни полицаи обхождат бавно алеите, а конете са грациозни, с лешникова кожа и толкова високи.

Жалко, че наблизо е Цариградско шосе и шумът от колите смущава спокойствието на парка.

Наблизо играят тенис.

Майка и татко премятат малкия си син в тревата, въртят го, обръщат го надолу с главата, играят, забавляват детето и се връщат в детството си.

Две момченца си подхвърлят топка, други се люлеят на люлките, пързалят се.

Младежи пият бира, много младежи пият бира по алеите и по пейките, 3,20 ч е, но какво от това. Чува се италианска, арабска реч.

Някакъв човек коси тревата с косачка и смущава блажената почивка на хората в парка.

Почти никой не чете вестник или книга, тук-таме някой разхожда куче.

Група абитуриенти си правят снимки - само момчетата, само момичетата, с госпожата, обща и т.н.

Продавачът на пуканки гледа портфейла си и по обстановката около количката се вижда, че явно няма много заработени пари.

Народ; интересно колко много хора има в парка в делничен следобед. Може би, защото за пръв път от седмици не вали и е близо 20 оС, хората търсят зеленина и слънце, за да се заредят със спокойствие и енергия. Толкова пъстър свят, толкова живот.....