Животът на Пи

Гледахте ли „Животът на Пи”?! Ако не сте, гледайте го, защото това е най-красивият филм на 3D за отминалата година по мнението на критиците. Това е и филмът, който аз гледах два пъти след пускането му (което почти не се случва) и за който моята шестгодишна племенничка каза: „това е прекрасно филмче”.

„Животът на Пи” (Life of Pi, САЩ, 2012, 127 мин.) е приключенски филм, драма, по едноименния роман на Ян Мартел. Режисьор на филма е Анг Лий, сценарист Дейвид Магий. Участват: Сураж Шарма, Ирфан Хан, Адил Хюсейн, Табу, Жерар Депардийо, Рейф Спол и др.

Филмът е с много красиви картини и с много добри визуални ефекти (страшни бури, красиви залези, летящи риби и скачащи китове, приказни острови-убийци); природните картини пресъздадени с компютърни ефекти носят емоционална и естетическа наслада, а единият от главните герои – Ричард Паркър изглежда като истински, красив, опасен и плашещ бенгалски тигър. Филмът разказва една необикновена история за израстването на човека, борещ се за оцеляване, за неговите тъмни страни, страхове и надежди и внушава, че животът е чудо, в което няма невъзможни неща и силите на човек нямат предел;  и че пътят през него е приключение, водено и закриляно от Бог (или Вселената, кой както си избере) Филмът представя също така пътя, който изминават човекът и животното един към друг, за да се опознаят, да достигнат търпимост и разбирателство и накрая взаимопомощ. Финалната сцена, в която Пи задава въпрос на писателя:  ”Коя от двете истории предпочиташ”, и в която режисьорът се обръща към зрителя, задавайки му същия въпрос – коя история предпочиташ, тази с Бог или другата, носи всъщност идеята на филма, а именно, че животът на човек е път с предизвикателства, с израстване, с трудности, с красота и любов, с разбирателство и с подкрепата на Бог. В този момент аз се замислих за миг и си отговорих наум (защото знаех отговора отпреди); в този момент всеки зрител би се замислил дори да не е харесал филма като цяло поради това, че изглежда като приказка и носи философско-религиозни послания. Киноманите задължително трябва да го гледат.

Филмът получи 11 номинации за награди «Оскар», от които тази неделя спечели 4 – за най-добър режисьор, за операторско майсторство, за визуални ефекти и за оригинална филмова музика. Филмът получи и «Златен Глобус» за най-добър саундтрак, както и две награди за операторско майсторство и визуални ефекти от Британската академия за филмово и телевизионно изкуство (БАФТА).

Парижката Света Богородица

снимка от сайта на Театър София

Преди няколко дни с приятели гледахме „Парижката Света Богородица”, най-новата постановка на Театър „София”, който поради големия интерес пусна и извънредно представление в събота. Приятели ми предлагаха билети за премиерата на 24-ти януари, но имах друг ангажимент; те отидоха и останаха възхитени, а аз впоследствие четох и някои статии – реклами.

Спектакълът „Парижката Света Богородица” е драматизация на Димитър Стоянович по романа на Виктор Юго; режисьор и автор на музикалната картина е Лилия Абаджиева, сценография и костюми Васил Абаджиев. Участват: Пламен Манасиев, Калин Врачански, Юлиян Малинов, Мартин Гяуров, Николай Антонов, Росен Белов, Николай Върбанов, Юлиян Рачков, Михаил Милчев, Антон Григоров, Николай Димитров, Симона Халачева, Йорданка Любенова, Майя Остоич, студенти от Театрален колеж  „Любен Гройс“.

Като цяло на мен и компанията постановката не ни хареса; аз заспах след първия час и половина (естествено умората от аналитичната работа и краят на седмицата си казаха думата пред липсата на диалози и действие!!!), компанията също подремна, а и доста хора си излизаха (толкова излизащи не съм виждала скоро на представление). Действието, ако въобще може да се нарече действие, се точи протяжно и досадно в продължение на почти два часа и половина, като в целия спектакъл има няколко по-напрегнати сцени с по-динамично действие и диалози, които се редуват с дълги музикални картини. Наистина музиката към спектакъла много ми хареса, на моменти звучеше красиво и присъстваше почти през цялото време (но дали звън на телефон, шум от трамваи и тропане на токчета са подходящи за фон за действие, което се развива през 1482 година?!). Сценографията ме впечатли, в средата на сцената се издигаше куполът на катедралата, обграден със статуи-чудовища, сцената се въртеше и  менеше мястото на действие – пред катедралата на площада или по кулите на катедралата; костюмите изглеждаха подходящо. Симона Халачева в ролята на Есмералда въобще не изпъкна като силен образ и силна игра; липсваше харизма и емоции, които уж трябва да разпалват страсти у толкова герои. Хареса ми само една сцена в която Есмералда и Квазимодо (Калин Врачански) стояха на кулата на катедралата прегърнати сред разноцветна светлина – стоеше като картинка от приказка. Калин Врачански няма много реплики, гримът, гърбицата и куцукащото ходене го правят сполучлив образ, но от изпълнението му ще запомня премятането по конструкцията на декора (коридорите и куполите на катедралата). Всички останали стояха като восъчни кукли от началото (както започнаха като кукли) до края. Най-силната роля прави Пламен Манасиев (Клод Фроло); в неговото изпълнение се чувстваше страст, копнеж, гняв, желание за отмъщение; Манасиев умело пресъздаде героя си, раздиран от чувства и страсти.

Идеите на романа (конфликт между добро и зло, между красиво и грозно; копнеж по любов и щастие и т.н.) някак си се губят сред малкото диалози, спорадичното действие и дългите музикални картини. Наистина като музика, сценография и костюми спектакълът е интересен; но като драматизация и режисьорска интерпретация на текста, като цялостно актьорско изпълнение спектакълът не струва – липсва цялостен драматургичен текст, липсва сценична адаптация на романа. По-добре си спестете парите и времето и гледайте нещо по-стойностно.

„Селска чест” и „Джани Скики”

През почивните дни гледах две опери на сцената на Софийската опера и балет – „Селска чест” и „Джани скики” и останах много доволна, тъй като исках да ги гледам още от премиерата им през миналия сезон (ноември 2011). Двете опери се представят заедно, в една вечер, една след друга заради кратката им продължителност (и двете са в едно действие); първата опера много ми хареса, втората малко по-малко.

„Селска чест“ (Cavalleria rusticana) е драматична опера в едно действие от Пиетро Маскани. Либретото е на Джовани Тарджони-Тоцети и Гуидо Менаши по едноименната сицилианска новела (и театрална пиеса) на Джовани Верга от 1884. Премиерата на „Селска чест“ е на 17 май 1890 г. в театър „Констанци“ в Рим, като пожънва голям успех много бързо и обикновено се изпълнява заедно с друга опера (най-често „Палячи” на Леонкавало). Действието се развива в едно сицилианско село през 1880 г. по Великден. Действащи лица: Сантуца, млада селянка (сопран) – Мариана Цветкова, Туриду, млад селянин (тенор) – Даниел Дамянов, Лучия, негова майка (мецосопран) – Румяна Петрова, Алфио, колар (баритон) – Пламен Димитров, Лола, негова жена (мецосопран) – Благовеста Мекки-Цветкова, селяни и селянки - хор на Софийската опера и балет.

Диригент Иван Ангелов, режисьор на спектакъла е Пламен Карталов, сценография и костюми - Роберта Монополи.

Спектакълът много ми хареса, още в първите минути действието и сцената (или по-скоро музиката и костюмите) наистина ми напомниха за Сицилия и за филма „Кръстникът”, в чиято трета част убийството на дъщерята на Майкъл Корлеоне става именно след оперен спектакъл на Cavalleria rusticana на стълбите на операта, а по време на действието тече разправата с неговите врагове. Сценографията представя селския площад с църквата и винопродавницата, на който се срещат основните герои; костюмите са в духа на мястото на действие. Мариана Цветкова в ролята на Сантуца ме караше да настръхвам всеки път, когато запееше (много добро вокално изпълнение, много добра драматична роля). Румяна Петрова и Даниел Дамянов също играха и пяха много добре.

Спектакълът ми хареса и заради приятната музика, познатите арии на Туриду, Сантуца и Алфио и заради оркестровото интермецо, което ми напълни душата. След като се прибрах, зарадена от приятните впечатления изгледах и музикалния филм-опера „Селска чест” на Франко Дзефирелли. „Селска чест” се нарежда сред оперите като „Тоска” и „Любовен елексир”, които бих гледала многократно през годините, заради наситената с емоционалност музика. Дори и да гледате само „Селска чест” пак си заслужава да си купите билет и да отидете до операта. Препоръчвам горещо.

„Операта „Селска чест“ е ярко музикално-сценично произведение, чиято музика е наситена със силни чувства и голямо драматично напрежение. Пиетро Маскани е създал извънредно мелодична и изпълнена със страст и темперамент музика, изградена върху интонациите на италианската песенност. Емоционалната напрегнатост оказва неотразимо въздействие върху слушателите.”

„Джани Скики” е комична опера от Джакомо Пучини в едно действие. Автор на либретото е Джоакино Форцано. Тя е последната от Триптих – поредица от три едноактни опери. Изпълнена е за първи път през 1918 г. В основата на сюжета й са няколко реда от „Ад“ („Божествена комедия“ от Данте), в които се споменава авантюристът и измамник Джани Скики, наказан за своите грехове. Действието се развива във Флоренция през 1299 г.

Действащи лица: Джани Скики (баритон) – Бисер Георгиев, Лаурета, негова дъщеря (сопран) – Любов Методиева, Роднини на Донати: Старата Дзита (мецосопран) – Румяна Петрова, Ринучо, неин племенник (тенор) – Кирил Шарбанов, Герардо, племенник на Донати (тенор) – Николай Павлов, Нела, съпруга на Герардо (сопран) – Елена Стоянова, Герардино, техен син (сопран) – Антония Иванова, Бето ди Синя, зет на Донати (бас) – Петър Бучков, Симоне, братовчед на Донати (бас) – Светозар Рангелов, Марко, син на Симоне (баритон) – Антон Радев, Ческа, съпруга на Марко (мецосопран) - Благовеста Мекки-Цветкова, Маестро Спинелочо, лекар (бас) – Илия Илиев, Амантио ди Николао, нотариус (баритон) – Александър Георгиев, Пинелино, обущар (бас) – Кирил Стоянов, Гучо, бояджия (бас) – Мирослав Андреев.

Диригент Иван Ангелов, режисьор Пламен Карталов, сценография Роберта Монополи, костюми Станка Вауда.

Сценографията в спектакъла ми хареса, костюмите също бях красиви, напомнящи донякъде за времето и мястото на действие; изпълнителите играеха добре, като актьори в театрална постановка и някои моменти бяха комични; музиката в операта не ме впечатли особено, единствената позната ария ми се стори тази на Лаурета (O mio babbino caro). Като цяло спектакъла ми хареса, но по-малко отколкото „Селска чест”.

Доколкото видях Бургаската опера също представя през този сезон операта „Селска чест” заедно с балета на Морис Равел „Болеро”. Операта в Стара Загора пък е включила в репертоара си от последния сезон операта „Джани Скики”. И в двата града любителите на опера си заслужава да наминат през операта.

Клетниците

снимка на cinefish.bg

От началото на февруари по кината върви един от филмите на сезона на филмови награди – „Клетниците”. „Клетниците” (Les Miserables, 2012, 157 мин.) е филм-мюзикъл, романтична драма, по романа на Виктор Юго и по мюзикъла, който се играе на театралните сцени по света повече от 20 години. Режисьор на филма е Том Хупър, сценарист Уилям Никълсън. Участват Хю Джакмън, Ръсел Кроу, Ан Хатауей, Хелена Бонъм Картър, Саша Барън Коуен, Аманда Сийфрид и др.

Всеки поне веднъж през живота си е чел историята на Юго, превърнала се в класика. История за бедност, за социално неравенство и социален бунт, за престъпление и наказание, за свобода и изкупление, за възмездие и втори шанс, за жертвоготовност и справедливост, за любов. Гледайки филма, си припомнях отделни моменти от романа, който съм чела в гимназията.

Филмът се отличава с това, че за първи път при заснемането на мюзикъл актьорите изпълняват на живо всички песни, вместо да ги записват предварително в студио, което е изисквало вокални тренировки, задължителна тишина на терен при снимки, дълги кадри, подчинени на музикалното изпълнение. Това носи на лентата допълнителна стойност като дава на изпълнителите изключителна свобода и емоционалност  при интерпретацията на ролите им. Актьорите играят и пеят много добре (по моето скромно мнение на неспециалист), особено силно впечатление прави влизането в роля на Ръсел Кроу и Хю Джакмън, които изнасят филма. Малкият Гаврош и малката Козет са много сладки и възбуждат симпатия, а Хелена Бонъм Картър и Саша Барън Коуен правят много интересни роли, които също не оставят зрителя безразличен. Филмът се отличава и с красиви костюми, грим и широта на картината. Въпреки това мен не ме впечатли особено, стори ми се прекалено дълъг, с излишни песни-монолози, които удължават и утежняват действието, което и без това не е особено динамично; и тъй като гледах последна прожекция, след втория час започна да ми става досадно и да ми се приспива; погледнах останалите зрители дали не спят малко преди полунощ - не спяха, но по излезлите зрители и коментарите на седящите зад мен, разбрах, че не са особено вдъхновени от филма. На моята компания пък филмът въобще не се хареса. И така „Клетниците” безспорно има много силни страни и кинематографични достойнства, но едва ли ще се хареса на масата зрители. Заслужава си все пак да се гледа от киноманите и любителите на мюзикъла.

Филмът има 8 номинации за награди „Оскар” и спечели наградите на Британската академия за кино и телевизия (БАФТА) за най-добра актриса в поддържаща роля (Ан Хатауей), най-добър звук, за грим и прически и за дизайн. Филмът взе и награди "Златен глобус" за най-добър мюзикъл или комедия, Хю Джакмън беше избран за най-добър актьор в жанра, а Ан Хатауей - за най-добра актриса в поддържаща роля. Очакваме оценката на филмовата академия на 24-ти февруари.
П.П. Филмът получи 3 награди "Оскар" при 85-то връчване на отличията - за най-добра актриса в поддържаща роля за Ан Хатауей, за грим и прически и за най-добро смесване на звук.

Празник за сетивата в Баядерка

През този сезон Софийска опера и балет представя на българската публика пълната, оригинална версия на красивия балет „Баядерка”. Премиерата на спектакъла е била на 19 октомври, а снощи и аз имах удоволствието да го изгледам.

„Баядерка” е балет от Лудвиг Минкус, либретото е на Сергей Худеков, а хореографията е на Мариус Петипа. Балетът е вдъхновен от драмата на древноиндийския поет Калидас и баладата на Гьоте „Баядерка". Балетният спектакъл, който Софийската опера и балет представя, е дело на руския хореограф Павел Сталинский; сценография Борян Белчев, костюми Християна Михалева, асистент-режисьор Риолина Топалова, репетитори Мария Илиева, Милена Симеонова, Ясен Вълчанов. Диригент на спектаклите е Григор Паликаров.

Действащи лица: Дугманта, Раджа – Бойко Соколов; Гамзати, негова дъщеря - Веса Тонова; Солор, воин - Цецо Иванов; Никия, баядерка - Катерина Петрова; Великият брамин – Еленко Иванов; Магедавея, факир- Тодор Ангелов; Толорагва, воин – Теодор Воденичаров; Златен Бог - Александър Александров; факири, юноши, служещи на Раджата, девойки при Гамзати, робини, слуги, раджи, воини, баядерки, факири, скитници, музиканти, ловци. Участват солистите и ансамбъла на балета и оркестъра на Софийска опера и балет и ученици от НУТИ.

Сюжетът разказва история за любов, вярност, саможертва, измяна, завист, омраза, коварство, отмъщение и убийство. Действието се развива в древна Индия и разказва за страстната любов и саможертва на баядерката Никия към смелия войн Солор; за любовта на Великия брамин към баядерката и отмъщението му.

Спектакълът страшно много ми хареса; музиката е много приятна и звучи красиво; костюмите бяха много красиви (за тях са похарчени доста пари, но браво, заслужавало си е), сценографията беше подходяща, на сцената се появи дори слон, който поклащаше бавно глава; в последното действие сцената изглеждаше наистина приказно с пълната Луна, звездното небе и красивите сенки, които изпълват света на сенките, виденията и илюзиите. Всички солисти играеха много артистично, особено в ролите на Никия, Гамзати и дивачката и танцуваха красиво и грациозно. Малките негърчета, вероятно ученици от балетното училище, бяха много сладки, много им се радвах. В някои случаи имаше проблем със синхрона в ансамблите, но това си е по принцип минус на българската школа, за разлика от руската, където балерините в ансамблите танцуват в синхрон като роботи. Второ и трето действие бяха празник за сетивата, видяхме букет от красиви костюми и красиви танци и чухме красива музика; прекрасни картини, изпълнени с изящество, грациозност, красота и емоция. Въпреки, че спектакълът е с два антракта и продължава два часа и половина, времето не се усеща. Препоръчвам го горещо за гледане на хората, които харесват балет, красивото в живота, любовта и приказките.

Наръчник на оптимиста

снимка на cinefish.bg

Преди вечер с приятели гледахме „Наръчник на оптимиста”; филмът тръгна по кината от 25 януари и аз имах голямо желание да го гледам заради рекламата с филмовите номинации и награди, но все не можехме да напаснем програмите и ето, че снощи най-накрая го гледахме.

„Наръчник на оптимиста” (Silver Linings Playbook, 2012, САЩ, 122 мин.) е романтична комедия, драма със сценарист и режисьор Дейвид О. Ръсел. Участват: Дженифър Лоурънс, Брадли Купър, Робърт де Ниро, Джулия Стайлс, Крис Тъкър, Тейлър Шилинг, Джаки Уивър, Анупам Кер, Даш Михок и др. Сценарият на филма е базиран на едноименния роман на Матю Куик.

Филмът разказва историите на хора като всички нас, разказва за разбити с изневяра семейства, за трудности в брака, за стрес и преумора от работа, за психични разтройства и лечение с антипсихотици; за приятелство, семейна обич и подкрепа, за оптимизъм и желание за успех и справяне с трудностите в живота. Всеки от героите е сам с проблемите си, но и подкрепен от обичащите го приятели и семейство. Разказана е историята на мъж загубил работата, дома и съпругата си, вкаран в психиатрична клиника и след лечение, решен да започне начисто с цел, посока, позитивизъм, който започва от нула с желание за позитивно развитие и много ограничителни заповеди. Впоследствие неговата история се преплита с тази на жена-нимфоманка, изгубила съпруга си и ориентирите в живота си, загубила работата си, но със страст към танците и живота. Главните герои Пат и Тифани са хора с психични проблеми, но ми се сториха доста по-нормални от много други герои във филма и от хора, които са наречени „нормални” сред нас. Филмът внушава, че животът е шарен, че не винаги върви по план, че когато животът ти подава ръка е глупаво да не я поемеш, защото втори шанс може и да не получиш. Филмът е свеж, увлекателен, лек, забавен, трогателен, богат на емоции. Филм, който може да ви накара да се смеете с глас до сълзи в един момент и веднага след това да бъдете трогнати от драматизма и да заплачете (поне така се случи с мен). Двата часа минаха неусетно и въпреки, че не бих казала, че е чак толкова силен, за да заслужава 8 номинации за награди Оскар, все пак филмът ми хареса и си заслужава да се гледа.

Дженифър Лорънс получи награда Златен Глобус за изпълнението си. Филмът получи 8 номинации за „Оскар“ в най-престижните категории (включително за най-добър филм и най-добър режисьор); за първи път от 30 години насам един филм получава номинация „Оскар“ в четирите актьорски категории (номинирани са Дженифър Лорънс, Брадли Купър, Робърт де Ниро и Джаки Уивър съответно за главна и поддържаща женска и мъжка роля). След като през есента „Наръчник на оптимиста“ взе наградата на публиката на Филмовия фестивал в Торонто, преди броени дни комедията триумфира и като най-награждавания филм на наградите „Изборът на критиката“ с четири отличия – за Дженифър Лорънс, Брадли Купър за актьорски ансамбъл и за най-добра комедия. Лорънс беше номинирана за най-добра актриса в главна роля и на предстоящите британски филмови награди БАФТА. Да видим дали въобще филмът ще получи някой Оскар на 24-ти февруари.
П.П. Филмът получи само един "Оскар" при 85-то връчване на отличията - на Дженифър Лорънс за най-добра актриса.

„Суматоха” в Малък градски театър

снимка на от сайта на театъра

Снощи гледах постановката, с която Малък градски театър „Зад канала” откри сезона си с премиера през октомври – „Суматоха”. „Суматоха” (1967) е една от най-познатите и поставяни пиеси от Йордан Радичков, а Малък градски театър представя прочита на пиесата на Мариус Куркински. Сценографията и костюмите са на Петя Стойкова, а музиката на Мартин Каров. Участват: Александър Кадиев, Никола Мутафов, Симеон Бончев, Стоян Младенов, Владимир Зомбори, Евгени Будинов, Владимир Димитров, Антоний Аргиров, Александър Димов, Иво Аръков, Албена Михова, Таня Пашанкова, Христина Караиванова.

Аз исках да гледам постановката, тъй като е доста известна като текст и за мен е класика в българския театър, а и като видях, че Мариус е режисьор, реших, че си заслужава да се види. Като цяло прочитът на Мариус на пиесата не ми хареса, след първия половин час започнах да изпитвам досада (която продължи до края) и да поглеждам към часовника, а спектакълът продължава два часа (след като мина час и половина с компанията се питахме какво още следва, защо не свършва и се шегувахме – „следва още едно разказче за мъртвата лисица”). След последния разказ за умрялата лисица на моята компания й се искаше да убие някой на сцената от досада. Странно ми се стори представянето на умрялата лисица или злото като изкусителна руса красавица а ла Мерилин Монро – стоеше ми като кръпка на фона на българската картина. Спектакълът наистина звучи смешно и общочовешки, но някои идеи са странни, като например представянето на надеждата, новото начало и живота със зелено дърво и бременна жена - стояха ми като кръпки на фона на общия сюжет. Актьорите в суматохата на Мариус играят добре, с желание; в началото ми се стори, че някои от тях играят така, все едно гледам Мариус в „Сътресение”, но първоначалното впечатление отминава. Евгени Будинов в ролята на ром малко ми се стори, че преиграва и ме издразни. Албена Михова с монолога на Крокодила в ролята на вечната силна жена страшно ми хареса; много добре й се получи, беше удоволствие да я гледам (жалко, че монологът й беше толкова кратък). Сценографията не е нищо особено – дървено листо, представящо гората като място на действие с дупка, в която изпадат отделните герои в суматохата. Костюмите ми харесаха, нито старомодни, нито много модерни, но напомнящи за българското село/град.

Като цяло постановката не ми хареса (не се хареса и на моята компания), не я препоръчвам за гледане. След тази постановка в мен се затвърди мнението, че е по-добре Мариус да се концентрира върху моноспектаклите си (през последните години гледах неговите „Сътресение” и „Български разкази” и останах възхитена от тях, за мен той е гениален актьор за моноспектакли) за сметка на режисьорските си проекти (през последните сезони гледах „С любовта шега не бива”, „Ревизор” и сега „Суматоха”, на които е режисьор и режисьорските му интрепретации не ми харесаха). Видях, че Театър „София” също представя прочит на „Суматоха” на режисьора Боян Иванов, който може би по- би си заслужавал да се види. А ако държите да посетите Малък градски театър, горещо препоръчвам „Шведска защита”, за която писах тук.

Варненският театър гостува на софийска сцена

Преди време бях писала за гостуването на Драматичен театър „Стоян Бъчваров” Варна на софийска сцена с постановката „Ричард III”. Между 1 и 4 февруари варненският театър гостува отново на софийска сцена. На 1 февруари театърът представи на сцената на Сатиричен театър "Алеко Константинов" новата си постановка „Вуйчо Ваньо” (премиера от октомври 2012). Спектакълът „Вуйчо Ваньо” е с три номинации за награди Икар 2013 - за режисура (проф. Пламен Марков), за главна женска роля (Гергана Плетньова), и за авторска музика (Калин Николов). Пиесата на Чехов се поставя за първи път от варненския театър и от режисьора проф. Пламен Марков. Мира Каланова е автор на сценографията и костюмите, Калин Николов е автор на музиката. Участват: Стоян Радев (Иван Войницки или вуйчо Ваньо),  Пенко Господинов (д-р Астров), Михаил Мутафов (проф. Серебряков), Луиза Григорова (Елена Андреевна), Гергана Плетньова (Соня), Веселина Михалкова (Войницка или Mamman), Свилен Стоянов (Телегин), Пламен Димитров (Eфим), Нели Вълканова (Марина), Юлияна Чернева (добавения от режисьора персонаж на чуждата гувернантка Marine).

Пиесите на Чехов са класика, постановки на „Вуйчо Ваньо”, „Три сестри”, „Вишнева градина” и „Чайка” гледам задължително, когато някой театър ги постави, за това и сега с удоволствие се съгласих да гледам „Вуйчо Ваньо” на варненския театър, когато приятелка предложи да купи билети. Между другото Младежкия театър постави в последните години много силни постановки „Вуйчо Ваньо” и „Три сестри” (втората все още се играе, препоръчвам я). „Вишнева градина” на Народния и „Чайка” на Театъра на армията не са толкова добри, но пак си заслужава да се гледат. Но да се върна на „Вуйчо Ваньо” от петък вечер – актьорите играха много силно. Гергана Плетньова прави силна роля на покорна работлива дъщеря, на влюбена жена, на гневна съперница и на нещастно отхвърлена и има вероятност да грабне Икар. Стоян Радев и Пенко Господинов също играят много добре; забележителна беше и Веселина Михалкова в ролята на Маман, която невъзмутимо чете, докато света около нея се срива. Михаил Мутафов само ми звучеше малко слабо за сцената и залата, като че ли да беше изморен и без сили да играе. Костюмите ми харесаха, в духа на времето и мястото на действието, сценографията не е нещо особено, но е подходяща. В спектакъла имаше много нещастие, примиренчество и безизходица, поляти с много чай и водка. Нещастието и безизходното положение на вуйчо Ваньо и Соня трогват и те карат да им симпатизираш, докато наглостта на професора дразни; примиренчеството на доктора те кара да се бунтуваш, а нещастието и наивността на Елена Андреевна те учудват. Всички актьори играят с добра спойка помежду си и според мен не оставят равнодушни зрителите с играта си. Като цяло се получава една добра постановка, която ме накара да остана и след антракта от интерес въпреки, че ме втресе и вдигнах температура. Залата на Сатиричния театър в петък вечер беше препълнена; след гостите бяха известни режисьори, актьори, журналисти, критици. Като цяло, ако съдя по ставането на крака и аплодисментите, залата хареса постановката, на мен и компанията спектакълът също ни хареса.

На мен може би само като кръпка ми стоеше монологът със събличането на вуйчо Ваньо (ако това разсъбличане го нямаше, според мен постановката само би спечелила още повече). Чудя се защо напоследък всеки режисьор включва разсъбличане в спектакъла си?! Например в случая Вуйчо Ваньо, или Хамлет на Гърдев, който тича чисто гол по сцената няколко минути, или Михаил Мутафов, който се разсъблича в Пиеса за бебето пак на Гърдев. Режисьори почитаеми, спектаклите ви само биха спечелили, ако пропуснете тези ненужни разсъбличания на актьорите, граничещи с порнография, които нямат нищо общо с текста и замисъла на автора. 

В програмата на гастрола са още "Ричард III" от Шекспир, спечелила три награди Икар през 2012-та (2 февруари); "Паметта на водата" по пиесата на Шийла Стивънсън – режисьорски проект на Стоян Радев (3 февруари) и "Дон Жуан, или Любовта към геометрията" по Макс Фриш, постановка на Георги Михалков, сценография - Петър Митев, музика - Иван и Веселина Драголови, хореография - Ива Караманчева (4 февруари).

П.П.  В годишните номинации за ИКАР 2013 – приза на Съюза на артистите в България, Гергана Плетньова от трупата на ДТ „Стоян Бъчваров“ взе наградата за водеща женска роля за ролята си на Соня във "Вуйчо Ваньо".