"Дон Карлос" вече 35 години на Софийска сцена

На 2-ри февруари, на сцената на Софийска опера и балет, се състоя спектакъл-честване на 25 години творческа дейност на известния български бас Орлин Анастасов, в ролята на Филип II в операта „Дон Карлос“. За тази опера този блог е писал и преди, тук и тук. През 2018-та гледах последно спектакъла по повод 30-тия юбилей от първото представление на операта на софийска сцена; сега той е вече на 35 години, като през този му живот аз съм го гледала вече 3 пъти. Тъй като повече от година не живея в България, и последното ми посещение в Софийската опера беше през октомври 2022; очаквах с нетърпения тази вечер. Предполагам като стотици други хора, тъй като залата беше пълна.

Режисьор на спектакъла е Пламен Карталов, асистент-режисьор е Вера Петрова, сценография Любомир Йорданов, художник на костюмите Даниела Йорданова. Диригент тази вечер беше Себастиано Роли; оркестър и хор на Софийската опера.

Както винаги, когато човек отива някъде с големи очаквания, има риск да се разочарова. В началото беше събощено, че Орлин Атанасов е болен и това пролича при изпълнението му на сцената; моята компания дори каза „Защо мъчат човека“; личеше си, че му е трудно да пее, но пък на мен ми хареса играта му с изключение на това, че се изплю на сцената. Като цяло мъжкия състав на мен ми прозвуча слабо; за мен звездата на вечерта беше Гергана Русекова, която направи дебют в ролята на принцеса Еболи. Браво на нея, страхотно изпълнение; в една от ариите, които изпълни направо настръхнах от емоция и възхищение. На моята компания пък й хареса освен изпълнението на Гергана, и това на Атанас Младенов в ролята на Родриго, и на Цветана Бандаловска като кралицата. Публиката ги аплодираше при всяко тяхно изпълнение и подвикваше "Браво".

Костюмите на този спектакъл са много, много красиви и богати; много ми харесват. Обичам оперни представления с костюми според епохата, за която се отнасят.

Нещо, което допълни като цяло по-минорното ни възприятие, е следното: тъй като през последната година говоря основно на английски, по време на спектакъла четях английските субтитри наред с българските – първото ми впечатление беше за потресаващ превод с много грешки. Би било добре, да се коригира. С компанията си говорихме също, че излизането на сцената на Карталов с поздравителните адреси малко се забави – много хора от публиката бяха започнали да си тръгват, а и награждаването на десетина хористи и оркестранти малко разводни честването на Орлин Атанасов. Не останахме много въодушевени, но като цяло по-скоро ни хареса спектакъла в тази вечер.

 

Операта „Дон Карлос“ е от Джузепе Верди; либретото е написано от Жозеф Мери и Камий дю Локл по драмата на Шилер „Дон Карлос”. Действието се развива в Испания около 1560 г. Общият дух на драмата е запазен като по желание на Верди в самото начало е прибавена една картина, за да се изясни по-добре развитието на действието. „Дон Карлос“  е опера в пет действия, с пролог и седем картини и се изнася за първи път на 11 март 1867 г. в парижката Гранд опера с изключителен успех. На следната година се играе и в Германия в преработка на М. Р. Беер. По това време Занардини прави нова редакция на „Дон Карлос“, предназначена за Италия. През 1883 г. Верди преработва „Дон Карлос“, като доста я съкращава. Текстът е преправен чувствително от Гисланцони, автор на либретото на „Аида“. В този си вид операта е изнесена в Милано на 10 януари 1884 г. и така тя се играе и до днес в Италия.

Буки

На 8 декември 2022 присъствах на премиерата на нова книга „Буки“ с автор Нора Пенева, издадена от издателство Фондация „Буквите“, за която разказах тук. След като прочетох книгата, в мен възникнаха някои въпроси относно сюжета, героите и историческите факти, а и моя приятелка, чието семейство прочете книгата, сподели, че са възникнали подобни въпроси; и за това реших да направя интервю с авторката на книгата за читателите на блога, които биха се заинтересували също от отговорите.

 

-                  Здравей Нора. Наскоро блогът писа за премиерата на твоята книга. След като прочетох книгата искам да задам някои въпроси за читателите на блога и за твоите почитатели, които може би не са ти задавани.

-                  Благодаря Мария. Факт е, че след премиерата на книгата и след като тя натрупа своите читатели, има много отворени въпроси и такива, които будят любопитство, с удоволствие ще отговоря на твоите!

-                  Оригиналът на средновековното съчинение, озаглавено „За буквите“ или „Сказание за буквите“ (на старобългарски – „Ὀ писмєнєхь“) на Черноизец Храбър не е намерен и до днес? В книгата ти Боян намира книгата в Археологиечския музей. Това е твое силно желание въплатено в художествен текст или реалност? Намерен ли е оригинала? Да очакваме ли разкриване на тази вековна мистерия?

-                  Действително оригиналът на „Ὀ писмєнєхь“ не е намерен и до днес, поне това е официалната версия, но сега ще ти разкажа една любопитна история за един от най-великите астрономи на всички времена – Хипарх. За него се знае твърде малко, почти нищо. Векове наред се смята, че неговите астрономически открития и прочутата му звездна карта са безвъзвратно изгубени за човечеството. Докато изненадващо не разбираме, че това не е точно така. В наши дни, в частна колекция на американски бизнесмени, се оказва, че се съхраняват документи, които съдържат информация за звездната карта на Хипарх, която всички смятат за унищожена. Интересно нали? Сега ще ти разкажа за един друг парадокс. Знаеш ли, че реално няма нито един ранен глаголически български ръкопис, който да се съхранява в България?  

Веднага ти давам пример:

Асеманиевото евангелие, намира се във Ватиканската апостолическа библиотека.

Ватикански палипсест, намира се в същата библиотека.

Боянски палипсест, намира се в Руска държавна библиотека.

Добромирово четриевеангелие, намира се в същата библиотека.

Списъкът е дълъг, но реалността е една: незначителна част от важни за България ранни ръкописи се съхраняват в страната ни. И това са тези ръкописи, за които знаем. А за колко не знаем? Колко ръкописи са скрити, засекретени или прибрани в частни колекции? Наистина въпросите са много… Отговорите твърде малко. Но да продължим по темата. Дали Боян намира или не „Ὀ писмєнєхь“, ще оставим като изненада за тези, които все още не са чели „Буки“…

А сега нещо много любопитно за Националния археологически институт с музей при БАН, реално това е името на музея, който описвам в книгата подробно, но повечето от нас го знаят като бившата джамия до Президентството.  Като бивш екскурзовод в музея, макар и за много кратко, се влюбих в атмосферата и експонатите, в аурата на това светло място. Всичко, което съм описала е точно така, просто трябва да отидеш до музея и да го видиш с очите си, и тогава със сигурност ще се влюбиш.

Нора Пенева

-                  Най-старият препис на „За буквите“ е в „Лаврентския сборник“, датиращ от времето на цар Иван Александър, а по-точно – от 1348 година. То е многократно препечатвано през следващите векове, предимно от руски автори. Смята се, че „За буквите“ е само епилогът на по-голям по обем текст, който обаче не е известен. Поради тази причина се счита, че съчинението има много по-важна роля. Освен липсата на сведения за точния период, в който е живял, липсва информация и за самата личност Черноризец Храбър.

-                  Да, реално говоря в книгата доста подробно за този феномен. До колко можем да говорим за автентичност на един руски препис няколко века след като е създаден оригинала? Какво е добавено, какво е загубено, какво е преиначено, какво е премълчано? Можем само да гадаем. Така както гадаем кой е Черноризец Храбър. А тук хипотезите са много, в книгата споменавам някои от имената, с които се свързва този мистичен образ. И въпреки това, едно е безспорно. А то е, че нашите букви са носител на Божественото Слово. И те са български. И макар на пръв поглед това да звучи напълно нормално и да няма сензация, веднага ще задам един прост въпрос: защо празнуваме 24 май като ден на славянската писменост, а не като ден на българската писменост?

-                  Зад образите на Чавдар и Росен Стоеви не е трудно да се досетим кой прототип стои. (Васил Божков и синът му) Зад образа на директора също имам догадки. (Божидар Димитров?) Но зад образа на Боян стои ли реален човек, толкова сложна, противоречива личност, на моменти свръхчовек?

-                  Правилно си доловила, че героите имат свои прототипи, в известна степен това е важно, защото така в максимална степен оставаме близо до реалността. Така че, Боян също има своя първообраз. Млад мъж на близо 30 години, с големи амбиции, объркан емоционално, неспособен да създаде сериозна връзка, в същото време с огромен интелектуален заряд, но и с огромно его. Кой няма поне един Боян в живота си? И все пак в книгата Боян претърпява катарзис, с помощта на Перко, той открива силата на  сърцето. Именно чрез интуицията и силата на вярата, Боян намира нещо отдавна загубено за него – любовта.

-                  Симеон е интересен образ. Иван също е интересен, пълнокръвен образ. Иска ми се повечето следователи да приличат на тях. Предполагам, че и те са събирателен образ на човек, когото познаваш?

-                  Много хора вече ме питаха доколко реалистични са историите покрай двамата следователи. Отговорът е, без да искам да шокирам,  че всичко, което Симеон преживява, е взето от реалността, най – вероятно ще има хора, които ще разпознаят някои от историите. За мен беше много важно да покажа и другото лице на закона. В България има и хора, подобно на Симеон, които наистина си вършат работата, въпреки всичко. Изпитвам огромен респект към хора като Симеон.

-                  Искаш ли нещо да споделиш за някой от другите образи в книгата – Адалия, Златев? Кой от образите ти е любим?

-                  Моят наистина любим образ в книгата е образа на Апостол Павел. Наистина той е изключително скрит и се появява като стареца в сънищата на Боян, но реално Апостол Павел за мен е символ на вярата, добротата и чистата любов. В книгата той се появява като една икона и като  „въображаем приятел“ на малкия Боян. Но реално, аз вярвам, че отвъд логичния ум, отвъд интелекта, всеки един от нас има по един ангел, който го пази и води през тъмнината и хаоса. Такъв е Апостол Павел за Боян и само благодарение на вярата, в края на книгата Боян става.

Ставането е процес, а всеки един процес изисква търпение, вяра и любов. Това е и моето пожелание към всички нас: да станем стойностни хора. Да станем хора, които носят в сърцата си безкористна вяра,  светла надежда и чиста любов. Да бъде, Мария!

-                  Да бъде! Благодаря за интервюто. Успех на книгата и още нови издания!

За мен книгата е лека, увлекателна, действието е динамично, има много диалози, за това бързо се чете (за ден-два) и дори не ти се иска да я оставиш. Умело са вплетени исторически факти в криминална история; има напрежение, интрига; моменти, които разчувстват и дори могат да разплачат по-чувствителните, и моменти, които могат да те разсмеят. Аз имам някои пасажи, които мога да кажа, че са ми любими и съм си отбелязала. Поздравления за интригуващата книга!

PS: Палимпсест (от старогръцки πάλιν, „пак“, „отново“, и ψάειν, „търкам“) е древен ръкопис, чийто оригинален текст е отстранен чрез търкане или промиване, а след това страницата – или страниците – са използвани за друг, нов текст.

Тост за непозната Белгия

В края на декември се преместих да живея в Белгия, една от малкото страни в Европа, в която никога преди не бях ходила. Като всеки човек, с претнции да е интелигентен, широко отворен и търсещ, преди тръгването купих две книги за живота и историята на Белгия, и нидерландски разговорник. В отделни постове ще разкажа за книгите, в случай, че някой се заинтересува да ги купи или ако иска да научи нещо за това място.

В самолета към Брюксел, навръх Стефановден, разлистих първите петдесетина страници на книгата „Тост за непозната Белгия“, която беше първата ми среща с новия ми дом и вдигнах истински тост с българско мерло за новото начало.

„Тост за непозната Белгия“ (“Bottom up in Belgium”, Alec Le Sueur, 2014) е написана от англичанина Алек льо Сюр, който има кариера в Англия и Франция, заминава да живее в Тибет пет години, където се запознава с белгийка, заминава за Белгия (където никога преди това не е стъпвал като мен) и се жени. Книгата е за първите му стъпки в опознаването на страната, стремежа му да намери интересните факти и места за Белгия и белгийците, да отличи страната от останалите. В България е издадена през 2020 г. от издателство ЕРА (книгата е издадена без редактор и на моменти се усеща този факт).

Льо Сюр започва разказа си с Hanenzang, което се оказа популярен спорт по надпяване с петли, който се практикува от мъжете в Бомершовен, провинция Лимбург. Това е едно от нещата в книгата, което ми се стори уникално, въпреки, че не е толкова интересно и си казах, че бих искала да видя на живо. Продължава с разказ за Формула 1 и белгийската Гран При на пистата Спа-Франкоршан; събитие, което бих пропуснала. След това продължава към следващия обект на прочуване – Манекен Пис (в буквален превод „пишкащото момченце“), прочутата статуя в Брюксел на момченце, даващо своя дял в утвърждаването на любимата национална традиция – да се пишка край пътя (доста често срещано явление, даже повсемесно според автора). Манекен Пис е може би най-известния символ на Белгия, неофициален талисман. Първите споменавания на статуя тип Манекен Пис са още през 1452г. и има десетки легенди за възникването на статуята. Подобна статуя има и в Герардсберген, датираща от 1459 г., която е поставена в центъра на градчето. Втора подобна статуя в Брюксел е на момиченце Янеке Пис, поръчана като примамка за туристи от собственика на ресторант към една улица с много ресторанти; и третата пишкаща статуя в Брюксел е на Зинеке Пис (куче) от 1998 г. Тъй като даряването на дрехи става много модно през 20 век, близо 800 тоалета са изложени в  отдела „Дрехите на Манекен Пис“ към „Мюзе дьо ла Вил“ на Големия площад в Брюксел (доколкото знам има май и два български костюма, още не съм ги видяла). Според автора на книгата обаче, вместо Манекен Пис, Атомиумът трябва да е символ на Белгия. Аномиум е футуристична скулптура, модел на кристалната решетка на желязото, увеличен 165 милиарда пъти, като деветте сфери от решетката същевременно символизират и деветте провинции по времето на построяване на скулптурата. Построена е на платото Хейсел, в северната част на Брюксел в чест на Експо от 1958 г.-първият световен панаир след Втората световна война. По-нататък авторът изследва десетките участия на страната на песенния конкурс Евровизия от създаването му през 1956 г до днес, защото конкурсът е доста популярен в страната, тъй като тя е една от основателките на конкурса и редовно изпраща участници, като се редуват една година от валонската част, следващата - участник от фламандската част (което е идиотско хрумване, но то като цялото цялото разделяне на страната и управление е под същия знаменател спроден мен). След Евровизия логично следва следващият проект, в който Белгия е сред основателите- Европейският съюз. На 25 юли 1921 Белгия и Люксембург подписват Брюкселската конвенция, с която създават Белгийско-люксембургски икономически съюз, към който на 21 октомври 1943 се присъединява и Нидерландия; през 1944 се създава митническия съюз Бенелюкс. На 18 април 1951 се присъединяват и Франция, Германия и Италия чрез Парижкия договор и се създава Европейската общност за въглища и стомана. През 1973 се присъединяват Дания, Ирландия и Велкобритания, през 1992 с договора от Маастрихт се въвежда еврото и се измисля името Европейски съюз, а през 2007 с Лисабонския договор се създава Европейския парламент и така всичко тръгва от малка Белгия. По-нататък Льо Сюр разказва за Sinterklaas (нещо като Дядо Коледа, който минава на 5-6 декември да раздава подаръци на децата в Белгия и Нидерландия) и неговия помощник Zwarte Piet (в превод Черен Петър, който е негър, а не джудженче - остатък от колониалното минало на Нидерландия); и преминава през „деветото изкуство“-комиксите, много разпространени в Белгия като разказва пространно за най-известните автори на комикси, за най-известните и продавани комикси през годините и за издателствата; разказва за провеждането на два големи музикални фестивала и някои известни музиканти и певци. Отделна глава е посветена на колониалния опит на страната в Конго. Всъщност Белгия като отделна държава е създадена едва през 1830 г. Първата железопътна линия на континента е открита на 5 май 1835 между Брюксел и Мехелен от първия крал Леополд I. Синът му Леополд II е този, който еднолично колонизира от 1879 г и управлява Конго като по време на управлениято му загиват около 10 млн души, което го нарежда сред хора като Хитлер и Сталин, предизвикали геноцид по света, което кара белгийското правителство да я вземе през 1908 г. от ръцете му. Накрая Льо Сюр посвещава време и на кулинарните особености на страната. Белгийците произвеждат няколко стотин марки бира в над 100 пивоварни, които могат да бъдат групирани в следните категории:  ламбици, лагер бири (светло пиво), ейл бири (тъмно пиво), бели бири, свещени бири и специални бири; ламбиците се използват като основа за произвоство на  голям набор плодови бири, „крик“; произвеждат и нещо като джин – jenever, за който се твърди, че е дал тласък за производство на толкова различни видове бира (защото е гаден на вкус, а и след Първата световна война е водел до масово опиянение на хората, което води до указ, забраняващ алкохола на обществени места). Жалко, че съм почитател на виното, а не на бирата. Виж обаче трапистките пивоварни в Ахел, Шиме, Орвал, Рошфор, Вестмале и Вестфлетерен бих посетила и бих опитала от бирата, произждана от монаси, която се води най-добрата в света (и най-скъпата) – Вестфлетерен 12, приготвяна в абатство Синт Сикстус близо до Ипър. След бирата, авторът разказва за традиционните ястия в страната – супа, миди (moule frites/mosselen friet), като най-предпочитаните и големи миди са тези идващи от Zeeland, картофи с месо, херинга, вафли, шоколад, торти. Води се, че пържените картофки (frites/fritjes) водят началото си от Белгия; в Брюж даже има Музей на пържените картофи (за предпочитане най-добрата мазнина според тях е непречистена телешка мас, смесена с щипка конска мас (отврат)). След пържените картофи най-любими на белгийците са Frikandellen, bitterballen, kroketten, наденички и панирани форми от различни части на животни, включително и конско месо (двойно по-голяма отврат за мен като вегетарианка). За мен всъщност от ястията и напитките остават само белгийския шоколад,, който с удоволствие ще опитвам във всякакви форми и видове, белгийските вафли и торти. В проучванията си авторът стига и до големите битки, които са се водили на територията на Белгия от Наполеон (Ватерло) и по време на Първата световна война край Ипър. Тъй като страната е с равен терен, много пъти е използвана за нахлуване и тестване на най-новите военни оръжия през войните.

И така от проучването на Льо Сюр не открих като цяло нищо особено, нищо толкова интересно и забележително, което да я отличава от останалите европейски страни, дори звучи скучновато. Авторът разказва в големи подробности обиколките и откритията си във връзка с всяка от темите, които изследва, като много от подробностите не са никак интересни. Така на моменти книгата е забавна, пиперлива или съркастична; на моменти е досадна и скучна, и като цяло не е увлекателна. Ако нямата запален интерес към Белгия, не бих я препоръчала за четене – можете да използвате моето резюме. Ако сте почитател на пътеписите, много по-интересна книга с пътеписи на същото издателство е „Това е Нидерландия или защо лалетата са различни“ (Why the Dutch are different, Ben Coates), за която съм писала тук за страната майка Нидерландия.