Моят сезон 2024/2025 в Софийска опера и балет, част 2

„Лебедово езеро е балетът на балетите“

На 31 януари гледах балета „Лебедово езеро“ от Пьотър И. Чайковски на Софийската опера и балет; беше наслада за душата; особено второ и трето действие.

В спектакъла гледахме Катерина Петрова като Одета/Одилия, Цецо Иванов в ролята на принц Зигфрид, Фредерико Пинто като Фон Ротбарт, Франческо Конджусти като шута, солисти и кордебалет на Софийската опера. Андрей Галанов дирижира оркестъра на Софийската опера.

Настоящата постановка на Софийската опера е по класическата хореография на Мариус Петипа и Лев Иванов в редакцията на Олег Дановски от 1996 г. (3.2 часа с три антракта)

Костюмите са много красиви, залата беше пълна и публиката аплодира много изпълненията на Фредерико Пинто като Фон Ротбарт и Франческо Конджусти като шута, като първия беше доста изразен, а втория доста техничен. На мен много ми харесаха и двойките, изпълнили испански танц, неаполитански танц, унгарски танц, мазурка, па де троа; както и всички лебеди, бяха приказни. Прекрасен балет, вдъхновяващ спектакъл. С красивите костюми, и приказния танц и музика балетът си е наслада за душата. Препоръчвам горещо за гледане.

 

Световната премиера на „Лебедово езеро“ е на 4 март 1877 г. в Болшой театър в Москва. Постановката е разочароваща и се играят едва четиридесет и едно представления. Мариус Петипа си спомня, че не е приел този факт и е помолил директора на Имперския театър Иван Всеволожски да му позволи да постави балета в Санкт Петербург, където балета постига огромен успех. На 15 януари 1895 в Мариинския театър е премиерата. Петипа създава хореографията за първо и трето действие, а Лев Иванов за второ и четвърто.

 

На 8 февруари пред препълнена зала на Софийска опера и балет бе изпълнена операта „Вълшебната флейта“ от Волфганг Амадеус Моцарт. Аз съм гледала операта в Берлин; сега бях с компания приятели и германка, музиковед от Берлин и ми беше интересно да направя сравнение с това, което съм гледала и да чуя мнението на гостенката.

Гледахме Ангел Христов – Зарастро, Емил Павлов – Тамино, Елеонора Джоджоска-Младенова – Памина, Станислава Момекова – Папагена, Красимир Динев – Моностасос, Мария Павлова, Наталия Стоянова и Александрина Стоянова-Андреева – Трите дами; със специалното участие от Италия на Киара Мария Фиорани – Царицата на нощта и Дарио Джорджеле – Папагено. Специално участие в постановката имат и деца от ДВТФ „Таласъмче“ с ръководител Димитър Костанцалиев. Диригент беше Светослав Борисов. (2.5 часа с един антракт)

Някои определят спектакъла като „модерна и новаторска постановка“ на режисьора Вера Петрова; сценография Моли О’Катън, костюми Марта Миронска. Вера Петрова поставя развитието на действието в 20-те и 30-те години на миналия век и рисува картината в Театъра на Царицата на нощта. Малко странно стояха надписите на български в декора, но пък сценографията като цяло беше много интересна, хареса ни; костюмите също повече ми харесаха от тези в Берлин; като цяло спектакъла много повече ми хареса като сценография и костюми от това, което бях гледала в Берлин. Киара Мария Фиорани беше страхотна като Царицата на нощта, а публиката доста аплодира и Дарио Джорджеле като Папагено; на мен ми хареса и Станислава Момекова като Папагена. В тази опера особеното е, че има и пеене, и говор, и повече игра, с което певците добре се справиха. В текста има много смисъл за силата на любовта и изпитанията към нея. Въпреки че чух, че имало лоши отзиви, аз препоръчвам спектакъла за гледане заради интересната сценография и доброто музикално и певческо изпълнение; а и все пак това е Моцарт, а колко често сте чули да се поставя Моцарт у нас?! Имаше дълги амплодисменти, така че явно публиката също хареса спектакъла.

 

“Вълшебната флейта“ е последната опера на Моцарт и една от най-играните творби на оперната сцена. Тя е по либрето на Емануел Шиканедер и е написана във формата на зингшпил, популярна по това време музикална форма, която съчетава пеене и говор. Премиерата на „Вълшебната флейта“ е във Виена на 30 септември 1791 г. Композиторът дирижира оркестъра, самият Шиканедер играе Папагено, а ролята на Царицата на нощта се изпълнява от сестрата на съпругата на Моцарт Йозефа Хофер. Въпреки че липсват рецензии за първите изпълнения, веднага става ясно, че Моцарт и Шиканедер са постигнали огромен успех. Операта привлича огромен брой зрители и достига стотици изпълнения през последните години на 18 век.

 

На следващата вечер, 9 февруари пак бях в същата зала с друга компания и гледахме сценичната кантата „Кармина Бурана“; балет по музика на ораторията на Карл Орф. Това бе единственото представление за сезона.

Идеята за тази версия на „Кармина Бурана“ е на италианския балетмайстор Фреди Франдзути. Той е автор на хореографията, режисурата, художественото осветление и костюмите.

Вокалните партии изпълниха Станислава Момекова – сопран, Венцеслав Анастасов – баритон и гост от Канада Никълъс Бърнс – контратенор. Солисти от балета бяха Памела Пандова, Кристина Чочанова, Кристиян Манев, Томас Ферейра, Мина-Василия Стоянова, Александър Александров, Георги Банчев, Матю Уитъл и Франческо Конджусти. Участваха оркестър, хор и кордебалет на Софийската опера, както и Детския хор на БНР. Диригент на спектакъла бе Игор Богданов. (1.45 часа с един антракт)

Хорът и оркестърът бяха много добри, вокалните солисти също събраха много аплодисменти. Диригентът придаваше сила и драматизъм в началото и края, при изпалнението на най-популярните фрагменти от музиката, които са и най-познати по цял свят. В текста има доста смисъл, ако се зачетеш и вникнеш. Балетът в определени моменти много ни хареса. Като цяло тази сценична кантата за солисти, хор и оркестър е нещо не толкова традиционно; и като цяло целият спектакър с балета е интересно да се види.

 

Спектакълът „Кармина Бурана“ се разделя на четири части. Първата част е посветена на Фортуна, Съдбата – на колелото на съдбата. Втората част е посветена на природата (Флора). Третата част е посветена на Кръчмата, разбирана като място за социализиране и на постигане на равенство. В четвъртата част интуитивно се подразбират възможностите за плътско удоволствие, свободната любов във всичките й форми, които извисяват девствеността на духа именно чрез отпадането на табутата на обществото и породените от морала ограничения.

 

  *текстът съдържа снимки и текст от сайта на Софийска опера и балет

Моят сезон 2024/2025 в Софийска опера и балет, част 1

 

На 29 ноември присъствах на премиерата на операта "Адриана Лекуврьор" - опера в 4 действия от Франческо Чилеа. Софийската опера посвети спектакъла на 29.11. на 90-годишния юбилей на мецосопрана Александрина Милчева; а на 15.12. чества 90 години от рождението на Райна Кабаиванска.

В главните роли видяхме Цветана Бандаловска – Адриана, Мартин Илиев – граф Маурицио, Виолета Радомирска – Принцеса ди Буйон; Веселин Михайлов – Мишоне, Бисер Георгиев – Принц ди Буйон. Участваха още Силвана Пръвчева, Александрина Стоянова-Андреева, Хрисимир Дамянов, Ангел Христов, Красимир Динев, балетът, оркестърът и хорът на Софийската опера. Диригент-постановчик е италианският маестро Франческо Роза, сценограф е Алфредо Троизи, костюмите са на Весна Радович, а хореограф е Людмила Илиева. Режисьор на постановката е Юлия Кръстева.

Преди началото на премиерата имаше вълнуваща церемония. Акад. Пламен Карталов, директор на Софийската опера, поздрави гостите. Александрина Милчева бе посрещната от публиката с огромен аплауз и викове „Браво!“. Карталов прочете писмото на президента на България Румен Радев до г-жа Милчева, в което отбелязва нейните огромни постижения и принос като артист и преподавател. Министърът на културата Найден Тодоров връчи на г-жа Милчева най-голямата награда на Министерството на културата „Златен век" – огърлие за изключителния й принос към българската култура. Станислав Почекански, председател на Съюза на българските музикални и танцови дейци обяви, че на голямата певица е присъдено „Кристално огърлие". От името на Софийската опера акад. Карталов поднесе на г-жа Милчева Почетна грамота и диплом за целия й принос към оперното изкуство. Дълбоко трогната и развълнувана, Александрина Милчева се обърна накрая към зрителите с думите: „Вие сте моята публика. Където и да съм пяла по света в моята дълга кариера, тук най-много съм усещала специалната близост с вас. За да бъда истинска и вярна на това, което правя – това го дължа на вас. Аз съм усещала вашата енергия и обич и много ви благодаря за това".

Спектакълът много ни хареса, костюмите бяха пищни, много красиви, в духа на епохата; сценографията също ни хареса, певците пяха на ниво. Поздравления за костюмите и сценографията. Получи се вълнуващо и красиво представление.(3.15 часа с два антракта)

„Адриана Лекуврьор“ е операта, с която Франческо Чилеа остава в музикалната история. За тази творба той работи с либретиста Артуро Колаути, който използва едноименната пиеса на Йожен Скриб и Ернест Льогуве от 1849 г. Действието се развива в Париж през 1730 г., а сюжетът проследява исторически автентичното съперничество между принцеса Ди Буйон и легендарната актриса Адриана Лекуврьор, почитана от самия Волтер. Близък до италианския веризъм в първите си опери, Чилеа се отклонява от този стил, за да създаде по-ясна оркестрация и да използва по-нюансирани вокални партии. „Адриана Лекуврьор“ е изпълнена за първи път на 6 ноември 1902 г. в Милано. В премиерния състав личат имената на Анджелика Пандолфини, Енрико Карузо и Джузепе де Лука – трима от най-големите певци в началото на миналия век. Според композитора, превъплъщението в образа на Адриана изисква певица, която е способна както да пее, така и да рецитира. Световната критика определя като еталони за изпълнението на ролята Рената Ското и Райна Кабаиванска. През 1913 г. Сара Бернар играе ролята на Адриана в първата филмова версия на историята, режисирана от Анри Дефонтен.

 

От 19 декември до 5 януари на сцената в Софийската опера се играха единайсет спектакъла на „Лешникотрошачката“, които бяха разпродадени. Аз успях да се вредя за посления на 5-ти януари и останах много доволна. Преди това от 4 до 8 декември представленията на „Лешникотрошачката“ са донесли Коледния дух в театър „Джузепе Верди“ в Салерно. Хореографията е на Юрий Григорович, диритент Борис Спасов. Участва оркестър и кордебалет на Софийска опера и балет. Гледахме лауреатите на Втория международен балетен конкурс „Сара-Нора Прима“ Со-Йон Хонг в ролята на Мари и Джонг-У Мун в ролята на Лешникотрошачката-принц. Много добре танцуваха и стояха като двойка на сцената двамата лауреати; харесаха ни много. Танцуващите снежинки и феи бяха приказни; както и куклите. Диригентът придаваше драматизъм в някои моменти като например битката с цар Плъх. Балетът е много красив, с красиви костюми; носи усещане за Коледен дух; любим е на хиляди хора, в дните около Коледа. Аз също го обичам и го гледах за пореден път. Препоръчвам го задължително за гледане (2 часа с един антракт).

Пьотър Илич Чайковски композира балета „Лешникотрошачката" през 1891-1892 г. Неговата премиера е на 18-ти декември 1892 г. в театър „Мариински" в Санкт Петербург. Премиерата не е имала голям успех. За първи път балетът е поставен извън пределите на Русия през 1934 година, в Англия. През 1944 г. „Лешникотрошачката" е поставена и в САЩ, в Сан Франциско. След 10 години произведението на Чайковски се играе в Ню Йорк, където има огромен успех. От тогава балетът се поставя по традиция всяка година по Коледа. Либрето на „Лешникотрошачката" е на Всеволожки - Петипа, по едноименната приказка на Ернст Теодор Амадеус Хофман. Хофман е немски писател, композитор, диригент, музикален критик и художник. Първият хореограф на „Лешникотрошачката“ е Мариус Петипа в сътрудничество с асистента му Лев Иванов. Впоследствие редица други хореографи внасят съществени промени във версията на Петипа, която все пак остава в основата на всички класически постановки на балета.

 

На 10 януари гледах операта „Турандот“ от Джакомо Пучини. Бяхме си взели с приятели билети заради участието на Александрина Пендачанска, но поради заболяването й в ролята на принцеса Турандот гледахме Цветелина Василева. Нейн партньор като принц Калаф бе испанският тенор Хорхе де Леон, което малко облекчи разочарованието ни, че не гледахме Пендачанска. Хорхе де Леон изпълни прекрасно най-чаканата ария „Nessun dorma“.

В постановката на Пламен Карталов прекрасен дебют като робинята Лиу направи Станислава Момекова. В ролята на Тимур бе Светозар Рангелов; Атанас Младенов, Ангел Антонов и Даниел Острецов като министрите Пинг, Панг и Понг, Веселин Михайлов – Мандарин, Император Алтум: Красимир Динев /дебют/. Спектакъла дирижира Григор Паликаров.

Много ни харесаха особено изпълненията на Хорхе де Леон и Станислава Момекова, но и останалите певци се справиха много добре. Хареса ни сценографията като цяло, декорите и костюмите, които са много пищни. Препоръчвам горещо за гледане, когато я поставят отново. (2.4 часа с два антракта)

Знаковата постановка на Пламен Карталов е от 1995 г. и е представяна в Гърция през 1997 г., и в Япония през 2000, 2008, 2015 и през 2018 г. Аз съм я гледала през 2012-та. Сценография Йоанна Маноледаки.

Турандот е последната опера (в три действия) на Джакомо Пучини, която остава незавършена. Идеята за сюжета на операта е почерпена от пиесата на Карло Гоци "Турандот", която Пучини гледа в Берлин през 1919 година. Либретото е на Джузепе Адами и Ренато Симони. Пучини работи четири години върху партитурата като проучва китайска музика и оригинални китайски музикални инструменти. Не успява да завърши операта, като това прави Франко Алфано. Първото изпълнение на операта е през 1926 година в Ла Скала.

 

*текстът съдържа снимки и текст от сайта на Софийска опера и балет

Notre Dame de Paris

 

Оригиналната френска версия на мюзикъла "Notre Dame de Paris", вписан в Книгата на рекордите на Гинес, гостува в момента на сцената на Националния дворец на културата от 6 до 11 февруари. Това гостуване в София е част от световното турне, посветено на 25-годишнината на мюзикъла. "Notre Dame de Paris" дебютира през 1998 г. в Париж и от тогава е гледан от над 12 милиона души. През годините са продадени милиони копия на албуми и DVD-та, а над 5000 представления са изнесени в 30 държави. Мюзикълът се утвърждава като един от най-големите успехи на френския музикален театър по света. Песента "Belle" става символ на това постижение, като е обявена за песен на века във Франция и за най-добра песен на десетилетието в Европа и Югоизточна Азия. Техническото изпълнение на спектакъла впечатлява с 200 тона декори, и с екип от над 70 души – изпълнители, танцьори, акробати и технически персонал.

 „Notre Dame de Paris“ е музикален спектакъл, мюзикъл, а според изпълнителите дори опера, по произведението на Виктор Юго „Парижката Св. Богородица“. Действието се развива в Париж през 1482 г, една история за любов и бурни страсти. Текстът е на Luc Plamondon, музиката на Riccardo Cocciante, а хореографията на Martino Muller; постановка Gilles Maheu.

Аз изгледах спектакъла в НДК на живо, а след  това вкъщи на запис от 1998-ма с френски субтитри.

Ето цялостното впечатление от спектакъла в НДК: безспорно това е модерен спектакъл, музиката е много хубава и певците пяха добре, фаворит ми е Квазимодо, който заслужава голямо Браво и за играта си, тъй като е доста трудно на изкараш два часа полуклекнал. Текстът е доста смислен, и разказва отделна история от самата игра, ако прочетеш субтитри, но такива липсваха. Така и не разбрахме кои са певците, организаторите от Спектаколис БГ (фирма с две години живот) не се бяха погрижили да прочетем екипа, който поставя и изпълнителите; спорадично имаше листовки с героите и синопсиса, разпръснати из залата. Доколкото видях не гледахме Гару и Елен Сегара, но така и не разбрахме кого гледаме. Костюмите не ми харесаха, приличаха на дрипи, на парцали, както и декорите не ми харесаха. Акробатите и танцьорите според мен танцуваха и скачаха не в синхрон с музиката и ми внасяха усещане за хаос на сцената (което усещане беше споделено и от други зрители; вероятно се дължи на проблем с озвучаването на сцената за танцьорите). Музиката беше на запис (моята компания сравняваше с „Фантомът на операта“ от миналата година, където музиката е била с оркестър на живо, с красиви декори и костюми, но аз не живеех в България по това време, така че не мога да сравня). Нямаше субтитри, така че не знам, хората, които не говорят френски какво разбраха. Аз съм франкофон и разбрах сигурно една четвърт от текста, който пееха, поради лошата артикулация на певците. По-късно си пуснах запис на оргиналния спектакъл от 1998 г и там текстът на песните се разбира много по-добре, а и е друго като имаш субтитри; сглобяваш по-пълна картина текст с игра. От моята компания сме двама, на които спектакълът не ни хареса на един, на който му хареса. Около нас на антракта няколко двойки си тръгнаха; и аз бих си тръгнала, ако имах важна среща или работа, но останах, за да видя втората част. Като цяло голямата част от хората в залата явно харесаха спектакъла, защото в края доста пляскаха и станаха на крака. Залата беше почти пълна (втори балкон беше празен). Спектакълът завърши с дълги аплодисменти и с бис на Le temps des cathédrales. Не съм убедена дали тези 100 лв за билет са добре похарчени пари.

Коментар на друга моя приятелка след спектакъла: Мюзикълът е страхотен - впечатляващи режисьорски и сценографски решения, силна хореография, вълнуващи гласове.