"Травиата", разказ за любовта и саможертвата

На 11, 12, 13 и 14 декември Софийската опера представи операта „Травиата“ от Джузепе Верди. Аз съм гледала спектакъла няколко пъти, но тъй като видях, че канадското сопрано Керълайн Подолак гостува отново в ролята на Виолета Валери, си взех билет за нейната вечер на 12-ти.

 

Участваха Карълайн Подолак - Виолета Валери; Цвета Сарамбелиева - Флора Бервоа, приятелка на Виолета; Благовеста Мекки-Цветкова - Анина, камериерка на Виолета; Рейналдо Дроз - Алфред Жермон; Джанер Акгюн - Жорж Жермон, Хрисимир Дамянов - Виконт Гастон Дьо Леториер; Петър Бучков - Барон Дюфол; Николай Войнов - Маркиз Д`Обини; Ангел Христов - Доктор Гренвил. (3 часа с два антракта)

Диригент на спектакъла беше Григор Паликаров. Режисьори са Вера Петрова и Пламен Карталов, сценография и костюми Иван Савов, хореография Риолина Топалова. Участват оркестър, хор и балет на Софийската опера.

 

Тази постановка е една от най-добрите на Софийската опера през последните години. Сценографията е страхотна, декорите и костюмите са пищни и много красиви (хареса ми например в първа картина вратата, разделяща стаята с Виолета и Алфред и салона с танци; салонът на бала, и в четвърто действие, прозореца, през който влиза глъчка от улицата). Декорите и костюмите напомнят на парижките салони от 19 век, създават автентична атмосфера на сцената. За разлика от предишно гостуване на Подолак, за което блогът е писал тук, този път го имаше уау ефекта. Подолак, Рейналдо Дроз и Джанер Акгюн пяха и играха прекрасно в ролите на Виолета, Алфред и неговия баща; заслужиха дълги аплодисменти след всяко действие и на края, и подвиквания „Браво“. Пяха емоционално, трогателно, разчувстващо, дори просълзиха някои от нас. Извън тях тримата, бих отличила и Цвета Сарамбелиева, и Петър Бучков като барона. Както каза моя приятелка: „Голям кеф“. Операта разкрива сложният свят на човешките взаимоотношения, на любовта и ревността, на благородството и жертвоготовността. Спектакълът ми харесва, операта е направена в класически вариант с отворен, поетичен финал, в който Виолета вместо да издъхне в обятията на любимия, се отправя към отворения прозорец, от който влиза светлина и шума на карнавала, като ангел с разперени крила. Наистина вечерта на 12-ти декември беше празник за сетивата за почитателите на оперното изкуство. Препоръчвам горещо за гледане.

 

„Травиата“ е опера в три действия (четири картини) от Джузере Верди; днес  операта се играе в 4 действия (втората картина на второ действие се играе като отделно действие); либрето Франческо Мария Пиаве. През 1848 излиза от печат романа „Дамата с камелиите“ на Александър Дюма-син; през 1852 Верди гледа преработеният в драма роман и възлага на своя литературен сътрудник Пиаве да напише либретото. Премиерата на Травиата е на 6 март 1853 във Венеция, операта е посрещната студено. На следващия ден Верди пише: „Снощи Травиата претърпя фиаско. Дали вината е моя, или на певците, ще отсъди времето.“ Е, времето е отсъдило – „Травиата“ е най-популярната, най-харесвана опера на Верди; една и от моите любими. Музиката на Верди от Травиата е популярна, емоционална и красива, едно от най-забележителните световни музикални произведения; низ от красиво изваяни и емоционално наситени мелодии и няма как да не ми харесва (освен това голяма част от мелодиите са ми познати). Специалисти наричат Верди „поет на най-дълбоките човешки чувства”. В „Травиата“ Верди използва две теми, първата им поява е в оркестровото встъпление на операта, като едната изразява трагедията на героинята, а втората-нейната силна и искрена любов. С развитието на действието и двете се появяват неколкократно. В първо действие завладява и бляскавата наздравица на Алфред, която прераства в популярния дует (една от най-известните музикални наздравици в музикалния свят). Верди използва и танцови, особено валсови ритми, модерни по онова време.

 

 

Мила Георгиева в Колекция Stradivarius

 

Тази вечер в Зала "България" се състоя първият концерт от цикъла „Колекция Stradivarius“, в който чухме виртуозната Мила Георгиева със своята цигулка Stradivarius Montbel (1703/1697-8 г.), в компанията на музикантите от оркестър Cantus Firmus като част от „Европейски музикален фестивал“ 2025. Блогът е разказвал за предишни концерти на Мила Георгиева в рамките на „Европейски музикален фестивал“ през 2021 и 2022 година.

Защо цигулките на Антонио Страдивари струват милиони, питат организаторите, и отговарят: не само заради съвършенството на изработката, но и заради неповторимия звук, който остава ненадминат и до днес. Всяка цигулка от гения на Кремона носи своята история и събира през вековете съдбите на хора, музиканти и публики.

 

Концертът започна с Дивертименто в ре мажор от Волфганг Амадеус Моцарт в изпълнение на оркестъра, след което Мила излезе на сцената и с първата цигулка на оркестъра изсвириха кратък откъс от Албинони, в който да сравним звученето на Страдивариуса на Мила от 1703 г и съвременна цигулка. След това засвири органът на зала България, и Мила и оркестъра изсвириха Адажио в сол минор на Томазо Албинони. Чухме прекрасно, нежно, вълнуващо, трогателно изпълнение, което успя да разплаче някои от нас, а залата седеше притихнала и се наслаждаваше, като че ли беше спряла да диша; никикой не смути изящния звук. След това оркестърът изсвири Соната за струнни №1 в сол мажор от Джоакино Росини и последва пауза. След паузата Мила отново излезе на сцената и с оркестъра изсвириха Четирите годишни времена на Буенос Айрес от Астор Пиацола (аранжимент Леонид Десятников). На мен, както винаги, най-ми харесаха зимата и лятото. След адажиото на Албинони обаче не усетих емоция, или взрив в залата. Харесвам много Мила Георгиева, голяма е; винаги изпълнява с лекота, нежност и финес всичко, което съм слушала и вади кадифен звук от цигулката; но в този концерт ми липсваше емоция и взрив; липсваше ми трептенето на струната, което те кара да настъхнеш. След края на концерта последваха два биса: любимо танго на Карлос Гардел - Por una Cabeza (станало известно от филма „Усещане за жена“); и основната тема от филма „Списъкът на Шиндлер“ от Джон Уилямс, които предизвикаха дълги аплодисменти от залата, а мен ме зачудиха защо редът не беше обратен - първо нежната, тъжна и трогателна музика на Уилямс и след това страстното танго на Гардел. Както и да е, след двата биса концертът завърши, на мен ми липсваше уау ефекта, извън нежността на музиката, а за останалите явно е бил прекрасен концерт.

 

Европейски музикален фестивал се реализира от Cantus Firmus с подкрепата на Министерството на културата и Столичната община – Календар на културните събития на СО за 2025 г

 

Балетът на Софийската опера стартира сезона с "Лебедово езеро"

 

„Лебедово езеро е балетът на балетите“

 

В три вечери, 24-26 октомври, балетът на Софийска опера и балет стартира сезон 2025/2026 с балета „Лебедово езеро“ от Пьотър Илич Чайковски, като на 26 октомври в главните роли бяха звезди от Националния берлински балет Яна Саленко и Кале Уигъл.

В спектакъла гледахме Яна Саленко като Одета/Одилия, Кале Уигъл в ролята на принц Зигфрид, Цецо Иванов като Фон Ротбарт, Симеон Атанасов като шута, солисти и кордебалет на Софийската опера. Андрей Галанов дирижира оркестъра на Софийската опера. Настоящата постановка на Софийската опера е по класическата хореография на Мариус Петипа и Лев Иванов в редакцията на Олег Дановски от 1996 г. (3.2 часа с три антракта)

Блогът и преди е писал за тази постановка, например тук. Костюмите са много красиви, залата беше пълна и публиката аплодира много изпълненията на Цецо Иванов като Фон Ротбарт и на Симеон Атанасов като шута (на мен изпълнението на Цецо Иванов много ми хареса). Харесаха ми и двойките, изпълнили испански танц, неаполитански танц, унгарски танц, мазурка, па де троа; както и всички лебеди, които бяха приказни. В този спектакъл най-въздействащи ми бяха лебедите и изпълнението на Саленко и Уигъл в трето действие, където танцуваха и играха изразно, с емоция. В един момент зрителката до мен дори каза „Спрях да дишам“. Саленко танцуваше леко, ефирно, с грация, с изящество, а в трето действие показа емоционална игра. В определени моменети от второ и трето действие човек можеше да настъхне от красотата и вълшебството на комбинацията музика, танц, красиви костюми, грация. Гостите наелектиризараха залата и след спектакъла събраха дълги аплодисменти и овации. Прекрасен балет, вдъхновяващ спектакъл. С красивите костюми, и приказния танц и музика балетът си е наслада за душата. Препоръчвам горещо за гледане.  

 

* снимките са на Софийска опера и балет 

 

 

 

 

Помилване, новият филм на Сорентино на Синелибри

Межу 10 октомври и 3 ноември в София и още шест български града се провежда 11-тото издание на Международния кино-литературен фестивал Синелибри (Cinelibri) под мотото Пяната на дните, с богата програма, над 60 филми. Паралелната програма включва раздели за анимационно кино, детски заглавия, кинокласики, галавечери на културите, както и специално издание на Международния кинофорум BOB (Based-on-Books), отворен за професионалисти и учащи.

На 24 октомври в зала 1 на НДК се проведе церемонията по награждаването и националната премиера на филма „Помилване“ – новият шедьовър на Паоло Сорентино с неповторимия Тони Сервило в главната роля.

Залата беше почти пълна.  На сцената излязоха международното жури, което е оценявало пълнометражните филми и журито документален конкурс. Бяха раздадени награди за най-добър пълнометражен филм на биографичната драма „Изчезването“ (The disappearance of Josef Mengele) на режисьора Кирил Серебреников; най-добър документален филм на „Естествена история на разрушението“ (The Natural History of Destruction) на режисьора Сергей Лозница (който беше част от международното жури); награда за изключителен принос към изкуството на филмовото превъплъщение на Тони Сервило; и почетна награда за цялостно творчество и принос към изкуството на кинематографията на Агнешка Холанд. 

Силви Вартан връчи наградата на Агнешка Холанд, като на мен ми се стори проява на лош вкус да връчва награда и да изнася толкова дълго слово, па макар и за любовта й към България, все пак малко отклони вниманието от победителката. 

 

Церемонията по награждаването продължи почти час, определено не беше скучна, и завърши с награждаването на Тони Сервило и неговата кратка реч, при което той обеща да се върне след филма, за да погледне лицата на зрителите. Беше впечатлен да види над хиляда, ако не и две хиляди зрители.

„Помилване“ (The pardon/La Grazia, Италия, 131 мин) е  драма със сценарист и режисьор Паоло Сорентино и с Тони Сервило в главната роля. Филмът е удостоен с цели седем отличия във Венеция и е номиниран за „Златен лъв“. За образа на италианския президент Мариано де Сантис, Тони Сервило е удостоен с награда „Пазинети“ и купа „Волпи“ за най-добър актьор от МФФ във Венеция. Драмата разказва за последната половин година от мандата на италианския президент, но не е политически, а филм за любовта; филм за голяма любов, за  предателство, за травмите от миналото, за преданост, приятелство, прошка и милост. Филмът е увлекателен, забавен (на моменти разсмива), затрогващ (на моменти разплаква, дори един мъж до мен плачеше), много интересен, а Сервило прави отново запомнящ се образ като във „Великата красота“ (La Grande Belleza, 2013). След филма Тони Сервило отново излезе на сцената и направи жива връзка с Паоло Сорентино, при което залата стана на крака и дълго аплодира филма, актьора и режисьора. Препоръчвам го за гледане. Може да бъде гледан отново на 1-ви и 2-ри ноември в кино „Люмиер“.  

Адажио за Мария от Георги Бърдаров

 

Приятелка ми подари книга за рождения ден – „Адажио за Мария“ от писателя Георги Бърдаров, тъй като няколко нейни приятелки били прочели книгата на един дъх, много им харесала и много я препоръчвали. Аз обаче от август до сега не бях започнала да я чета, заради многото пътувания и ангажименти, но когато видях, че ще има официално представяне на книгата, я започнах. Това, което ми хареса още с първата страница, е че има код за слушане на „Адажио в сол минор“ от Томазо Албинони (много красива, любима моя музика) в нова версия от Петко Манчев в изпълнение на Зорница Иларионова (цигулка), Кристияна Алипиева (виолончело), Надя Петрова (виола) и Георги Черкин (пиано); подарък от издателство „Мусагена“ за читателите. Много Благодаря! Страхотно изпълнение, което слушах докато четях първите тридесет страници от книгата, които ме заинтригуваха.

Според издаделите, вече три месеца „Адажио за Мария“ е сред най-продаваните заглавия в класациите на големите книжарници в страната, с няколко изчерпани тиража, и това засили интереса ми да отида на представянето. Честно казано, не знаех до скоро кой е Георги Бърдаров, тъй като последните пет години не гледам телевизия и чета книги основно по теми медитация, психология, философия, пътувания и личностно развитие, но зимата взех от библиотеката неговия роман “Absolvo te” за майка ми, която така и не го прочете, но сега ще го взема отново, за да го прочета аз.

И така на 23 октомври, в уречения час, пристъпихме с приятелката, която ми подари „Адажио за Мария“ в Аулата на НАТФИЗ „Кр. Сарафов“, където Георги Бърдаров ни потопи в своя свят. Първите двадесет минути имаше проблеми със звука и се наложи писателят да забавлява препълнената зала (уау, толкова много хора) като в стендъп комеди. Бърдаров се оказа страхотен разказвач, презенантор и комуникатор, страхотен човек, залата се посмя и представянето започна. В половин час, писателят сподели дълоко лична история за среща с дядо си, който разказва за отделянето на части от българските земи и села и присъединяването им към Гърция след войните (момент, който ме трогна и разплака); исторически момент, в който българи е трябвало да изоставят къщи, покъщнина и погребаните си корени и да се преселят по-навъртре в българските земи, където са живяли седем години в землянки. Писателят продължи с историята на прадядо се Вангел – история за една чиста и безкрайна, колкото Вселената, любов;, любовта, която започва през 1902 г в Солун между 16 годишната Мария Никифору, наследница на една от най-богатите гръцки фамилии и 20 годишния Вангел Бърдаров, бедно момче от село Райковче, завършило Солунската мъжка гимназия със стипендия на Българската екзархия и останало в Солун, да си търси място под Слънцето. Историята в романа между Вангел и Мария се развива от 1902 до 1965. Срещу тази любов е всичко – социални различия, класовите различия, родителите, роднините, обстоятелствата, но те се борят за нея повече от половин век. С този роман Бърдаров казва, че задава един въпрос (тъй като много говорим за любовта, колко е важна любовта, колко е сив и скучен живота без нея, колко е празно всичко, ако нямаме любов): „Какво си готов да направиш и жертваш за любовта на живота си?“ 

Романът разказва и една друга любовна история, която се развива в Латинска Америка през 40-50 години на 20 век и в нея са Хорхе и Мария Селесте. Това, което свързва двете истории се разбира в края на романа, но това, което ги обединява е любовта, онази любов, казва Бърдаров, която всеки един от нас трябва да изпита поне веднъж в живота си, за да е имало смисъл да живее. Чухме откъси от романа под съпровода на музика, които също ме разплакаха, а и не само мен (по диагонал в залата видях моя позната, учителка по литература, която също плачеше). Браво за презентацията, в която имаше лични архивни снимки, и исторически снимки и аудио запис от Световното първенство по футбол през 1950 г. Вълнуващо, докосващо, интересно, забавно, разчустващо представяне на книга. Накрая писателят благодари на хората от издателството, на редактора си, на музиканта Петко Манчев за музиката, на съпругата си и деветмесечната си дъщеричка. Представянето завърши с раздаването на автографи, в което писателят се здрависваше с повечето почитатели, а хората от издателството почерпиха по чаша вино. 

Продължавам да чета романа.